архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
назад
Миро Гавран

Театърът е сърцето на живота
   Роден е през 1961 г. в Горна Търнава, Хърватия. Един от най-известните съвременни хърватски драматурзи, негови пиеси са поставяни на някои от най-авторитетните световни сцени във Виена, Париж, Вашингтон, Москва, Рио де Жанейро, Атина, Ротердам, Будапеща, Краков, София...

   Сред най-популярните и изпълнявани негови пиеси са: “Антигона на Креонт”, “Нощта на боговете”, “Любовта на Джордж Вашингтон”, “Шекспир и Елизабет”, “Чехов каза сбогом на Толстой”, “Всичко за жените”, “Как да убиеш президента”, “Хотел Вавилон”, “Смехът забранен”.

   Отличен е с над 20 литературни и театрални награди, сред които “Сentral Еuropean Тime” за цялостно творчество (1999) и “Европейски кръг” (2003) за защита на европейските ценности в литературата.

   Произведенията му са превеждани на 25 езика.

   Живее в Загреб.


   - Господин Гавран, вече повече от 20 години Вие сте в театралния живот, зад гърба си имате над 30 пиеси, някои от които са поставяни и на българска сцена. Преди време един театрален критик Ви определи като основа на добрия театър и в тази връзка бих искала да Ви попитам как се срещнахте с театъра, какво Ви притегли към него?

   - Още като дете, когато гледах първото представление в живота си, бях невероятно изумен от това, че само на няколко метра от мен жив човек от кръв и плът живее някакъв друг живот.

   За мен театърът е сърцето на живота, в него се пресича целият ни житейски опит.

   Силните, необичайни характери, в чиито живот се чувства ехото на съдбата, острите конфликти и превъзходните диалози - това прави за мен истинският театър и тъкмо него обичам и като зрител, и като писател.

   - Драматургичните Ви текстове са невероятно разнообразни не само като тематика, но и като жанр, и като диалогичност с традицията, но все пак прави впечатление, че това разнообразие не се демонстрира и в пиесите Ви се чувства отказ от насилствения и изкуствен интелектуализъм. Ако сте съгласен с мен, това има ли връзка с представите Ви за театъра и литературата изобщо?

   - За мен основата на театъра е актьорът. Именно чрез актьорската игра преценявам дали един драматургичен текст е добър, или не, точно тя показва колко струват и режисурата, и сценографията, и костюмите.

   Зрителите отиват на театър не за друго, а заради актьорите и човешките съдби. Те искат да чуят и видят необичайни и убедителни истории. А мисля, че същото важи и за литературата. Всичко, което има човешко измерение, звучи естествено и убедително.

   Не харесвам показния интелектуализъм, философстването и поетизирането, когато са лишени от смисъл и дълбочина. Драматургът не е нито философ, нито поет, нито есеист, нито журналист. Драматургът трябва да е драматург. Трябва да познава и живота, и театъра.

   А колкото до мен, аз обичам хората и това вероятно се вижда и в драмите, и в комедиите, и в романите ми. Но също така обичам и необичайни завръзки, и герои, които да са съвсем като нас и все пак да имат по нещо, което да ги прави различни.

   - В Париж наскоро имаше премиера на пиесата Ви “Чехов каза сбогом на Толстой”, изнесохте лекция и в Сорбоната. Kакви са впечатленията Ви, чувствате ли разлика между родната и френската публика и коя публика изобщо Ви донесе най-много радост?

   - Като автор имам късмет - романите и пиесите ми са преведени на 25 езика, гледал съм свои пиеси в Буенос Айрес, Аугсбург, Москва, Краков, Уотърфорд, Париж и така с течение на времето си дадох сметка, че няма голяма разлика в приема.

   Ако създадете убедителни образи с убедителни емоции, тогава героите ще въздействат убедително на всяка публика.

   Преди време от Индия ми казаха, че там в 3 театъра са представили с голямо въодушевление пиесата ми “Когато умира актьор” и публиката е реагирала по съвсем адекватен и емоционален начин.

   Франция ми донесе много радост, най-вече защото пиесата беше поставена много добре, и то в авторитетния театър “Силвия Монфор”. А ролята на Толстой изигра големият им театрален, филмов и телевизионен артист Жан-Клод Друо, който веднага след премиерата ми каза, че би искал да поставят и пиесата ми “ огато умира актьор”.

   Тези дни пък започнаха репетициите на още една моя пиеса - “Антигона на Kреонт”, която театър “Росе” ще представи на световния театрален фестивал в Авиньон тази година и аз наистина не мога да скрия радостта си от това, че взискателната френска театрална сцена ме прие така добре.

   - А как се появи идеята за “Гавран фест”-а?

   - “Гавран фест” го създадоха Емил Неделко и Михал Бабяк през февруари 2003 г. Те двамата са сред водещите фигури в словашкия театър “Ян Паларик” в Търнава. Това е превъзходен театър с дълга традиция, който догодина прави 175 години от откриването си. Тъй като тогава, през 2003 г., 6 словашки театри поставяха мои пиеси, Бабяк и Неделко един ден ме поканиха и ми казаха, че са предложили на всички тези театри да им гостуват за няколко дни и да изиграят на тяхна сцена пиесите ми. Бяха решили да нарекат фестивала “Гавран фест”. Аз в първия момент си помислих, че се шегуват и това нещо изобщо няма да се получи, но когато определиха точните дати на фестивала и ме поканиха да отида, останах невероятно изненадан от изрядната организация и добрия прием. Реших, че всичко ще приключи с това... Но година и половина след това, през есента на 2004-та, те организираха втори “Гавран фест” и тогава вече той беше международен - имаше гостуващи театри от Париж, Kраков, Загреб, Целе. Тъй като фестивалът се оказа успешен и с добър отзвук сред театралната общност и публиката, те отново организираха “Гавран фест” и тази година имаше участие от Чехия, Хърватия и Словения, а малко преди началото на фестивала германският театър от Мюнхен се наложи да откаже участието си с пиесата ми “Как да убиеш президента”, тъй като главният актьор бил на снимки в момента, от които не можел да отсъства. Струва ми се, че този фестивал беше на най-високо ниво досега, а при закриването му директорът на Театъра в Търнава, г-н Неделко, покани всички присъстващи и на четвъртия фестивал, а това ме кара да си мисля, че фестивалът има бъдеще.

   - Вашата пиеса “Как да убиеш президента” е доста провокативна.

   - Главният герой в тази драма е млад антиглобалист, който иска да убие американския президент и с помощта на съмишлениците си да спре глобализацията. Неговият по-голям брат, който преди това е бил яростен критик на социализма, сега е сред най-големите поддръжници на глобализацията и точно това става причина за жестоки разногласия между тях.

   Драмата се случва в “една бивша комунистическа държава”.

   Поставяна е в Загреб, Сараево и Аугсбург, но ми се случи и това някои театри първоначално да искат да я поставят, а после да се отказват от страх пред служебния Вашингтон.

   По същия начин, по който преди 30 години се страхуваха да не сгазят лука пред Москва.

   - Как възприемате отношенията между твореца и властта? Струва ми се, че тази тема имплицитно присъства във всичките Ви текстове?

   - Още от първата ми драма “Антигона на Kреонт”, която беше поставена на сцена за пръв път през 1983 г., ме е вълнувал този въпрос и има няколко драми, в които отношението между писателите и властта представлява основен проблем.

   Но истината е, че съм писал и доста драми, които изобщо нямат връзка с политиката. Все пак най-честите теми в пиесите ми са за отношенията между мъжа и жената. А мисля си, че тъкмо тези отношения са най-универсалната и вечна тема в литературата и театъра.

   - Пишете и романи. В България вече е публикуван един – “Опит да забравиш”, а скоро под знака на издателство “Факел експрес” предстои да излезе и романът Ви “Юдит”, който между впрочем вече е преведен на десет езика. Kак си обяснявате този невероятен интерес към една книга? Може ли това да е свързано по някакъв начин с възраждането на религията, което се наблюдава напоследък? И още нещо – Вас лично какво Ви подтикна към интерпретацията на този библейски сюжет?

   - След четири романа с теми от съвременния живот аз написах “Юдит”, а скоро след това и “Йоан Kръстител”, и “Пилат Понтийски”. Получи се библейска трилогия.

   Писах ги заради себе си, заради собствената си душа, исках да заговоря за хората, които и в най-драматичните житейски ситуации не са спирали да търсят отговор на най-важните екзистенциални въпроси. Изненадах се, когато “Юдит” претърпя 6-ото си издание на хърватски език, а още повече, когато един след друг започнаха да следват нови и нови преводи.

   Тази млада вдовица в жестока патриархална среда, която разказва потресаващата си житейска история в първо лице, очевидно е близка на днешния читател, на когото вече му е дошло до гуша от повърхностна, банална, атеистично-материалистическа литература.

   Изненадах се още повече и от това, че дори и далеч по-сложният като поетика “Йоан Kръстител” също само за 4 години претърпя 5 издания в Хърватия, а до началото на лятото ще бъде публикуван в Испания, Германия и Сърбия.

   Днешните читатели в Европа са затрупани с банална и повърхностна литература, която представя скучни герои, създадени по калъпа на американското кино.

   Когато обаче писателят им предложи нещо повече, те няма как да не го забележат. Защото все пак повечето истински читатели са възпитани с големите класици и затова е съвсем естествено да очакват от съвременните писатели да им предложат нещо повече от баналното всекидневие.

Разговора води:
Людмила Миндова

горе