архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
назад
Марлен Хаузхофер
   Марлен Хаузхофер е родена в Горна Австрия (Фраущайзен). След основното училище в родния край учи в Реалната гимназия на урсулинките в гр. Линц (1930-1939 г.), период, който описва в някои от разказите и романите си като носителка на Държавната награда за литература на Австрия (1960 г.) като най-ужасните депресиращи я години от живота й. Следва германистика във Виена и Грац; 1941 г. създава семейство с д-р Манфред Хаузхофер, има двама сина. Започва да публикува първите разкази в литературни списания (1946 г.). Приета и оценена високо от легендарния литературен кръг около Ханс Вапел и Кафе Раймунд, Марлен Хаузхофер умело разкрива в романите и разказите си зад фасадата на спокойното всекидневие катастрофата на духа у следвоенното австрийско “загубено поколение”. Почти напълно забравена след смъртта й (50-годишната писателка умира от рак), Марлен Хаузхофер бива преоткрита след едно десетилетие - началото на 80-те години. В творчеството й особено място заемат радиопиесите, написани непосредствено след войната.


Момчето в джунглата
Телевизионна пиеса (II Част)

Действащи лица:

Томас Рознер - гимназист
Мартин Рознер - баща му
Тилли Рознер - майката
Хайди - сестрата
д-р Хайнц - частен учител на Томас
г-жа Мали - домашна помощница
Макс - съученик на Томас

Място на действието:

1. Кухня в жилището на Хайди
2. Кабинет на д-р Хайнц

   (Жилището на Хайди - в коридора. Звъни се. Хайди излиза от кухнята и отваря входната врата. Влиза Томас. Хайди е около 25-годишна, хубава, силна и впечатляващо спретната.)
   Хайди: А, ти ли си! Влизай, но си събуй обувките. (Подава му чифт домашни чехли; Томас с неохота се събува, тя изважда от едно шкафче чехлите на Валтер и му ги подава).
   Томас: Да ... да! Няма да извърша покушение срещу твоя под!
   Хайди: Ела, де. Трябва да отида в кухнята. (Хайди води Томас в кухнята).
   Тъкмо правя кифлички с ванилия. Ще ги опиташ веднага. (Хайди едва сега внимателно се вглежда в лицето на Томас.) Случило ли се е нещо, Томас? Нещо в училище ли? Кажи нещо!
   Томас (навъсено): Ама и ти, само ти говориш през цялото време, какво да ти кажа. Не, нищо няма в училище.
   (Хайди го бутва в едно кресло).
   Хайди: Защо тогава изглеждаш така странно? Има нещо, сигурна съм.
   Томас: Боже, та човек не може постоянно да се смее. Омръзна ми този театър, сигурно въобще не трябва да идвам.
   (Хайди слага ръка на челото му.)
   Хайди (тревожно): Ти си болен, определено. Имаш температура.
   (Томас отблъсква ръката й. Сега наистина изглежда отчаян).
   Томас (едвам се сдържа): Моля те, Хайди, бъди разумна и не ми се прави сега на голямата сестра.
   Хайди (остро): Какво желаеш?!
   Томас: Не се обиждай веднага, не го мислех така. Много съм объркан (разстроен.)
   Хайди: Е, хайде, или говори, или не!
   (Хайди отива към масата и започва да меси кифличките; застава с гръб към него.)
   Томас: Хайди, знаела ли си, че през войната баща ни е заповядвал да се разстрелват хора?
   (Хайди хвърля бегъл поглед назад.)
   Хайди: Възможно е. Никога не е говорил за това. Порядъчните хора никога не говорят за тези неща.
   Томас (извън себе си): Порядъчните само го вършат.
   Хайди: Много добре ме разбираш. Порядъчните хора не се хвалят, когато обстоятелствата са ги принудили да вършат неща, които никога не биха сторили.
   Томас (уморено): Все едно. Едва сега повярвах. Сигурно би се застъпила за татко- точно ти, със сигурност.
   (Хайди най-после оставя тестото и се обръща.)
   Хайди (остро): Какво значи “застъпила”? Той не се нуждае от това. През войната се случва точно това. Чел си толкова много книги за войната и са ти харесвали. Е, и, какво искаш, всъщност? Това не те е притеснявало, че хората са умирали от куршумите.
   (Томас прекарва ръка през косата си.)
   Томас: Да, книгите ... Имаш право. Но те биваха толкова вълнуващи... Хайди, та нали има разлика, дали такова нещо се случва в историите - или го е вършел собственият ти баща.
   (Хайди, облегната на кухненската маса, поглежда към Томас подигравателно.)
   Хайди: Така ли? Нима? Не виждам голяма разлика дали баща ти, или нечий друг баща го е правил. Защо точно той да е изключението?
   (Хайди се втурва към фурната и изважда тавата.)
   О, успях да ги спася (кифличките). Точно сега ли трябваше да ме въвлечеш в този отвратителен разговор?
   Томас: Но, може би тези хора са били съвсем невинни!
   (Хайди отново заета около кухненската маса.)
   Хайди: Кои хора? А ... да, тези. Какво значение има? Разбери веднъж завинаги - никой по време на война не пита за това кой е виновен!
   Томас (упорито): А какво щеше да стане, ако баща ни не беше допуснал да бъдат разстреляни?
   Хайди (въздиша): Знам ли? Сигурно тогава щяха да го разстрелят или да го преследват. Определено, някой друг би издал заповедта. Не би могло да им се помогне. Било е все едно от кого ще бъдат разстреляни или осъдени.
   Томас: Но на мен обаче не ми е все едно. Интересува ме дали са били виновни!
   Хайди: Не бъди така упорит, Томас. Може би са били стрелци, които из засада са нападнали нашите хора. Дори да не са били такива, ти знаеш ли колко дълго трае един съдебен процес? За своите хора те са били герои, и в пълното си право.
   Томас: Да, разбирам. Не те ли тормози това, че сега вече го знаеш?
   Хайди: Не, въобще не. И ако искаш да знаеш, може би, сега нямаше въобще да седиш тук, ако татко тогава беше решил да постъпи иначе.
   Томас: Може би щеше да е по-добре за мен да не се намирам тук... Ако живееш само за това, че други е трябвало да умрат, животът ти не те радва.
   Хайди: Но, Томи, излез най-сетне от твоята страна на сънища. Kой ти е казал, че щастието и душевното ти спокойствие са толкова важни? Помисли за баща ни! Вярваш ли, че всичко е забравил? Kакво знаеш изобщо за него?
   Томас: Но той е жив, яде и пие, разхожда се, ходи на кино. Другите ... та те са мъртви. Знаеш ли какво значи това?
   Хайди: Точно така, мъртви са. Нямат нужда от съчувствие. Просто вече ги няма.
   Томас: Просто могат да бъдат забравени, така ли? Сериозно ли го мислиш?
   Хайди: Ти си сантиментален, Томи. Просто трябва да ги забравим. Чуй ме: представи си, че пребиваш някого от яд, а после си отчаян и разбит. Само ти чувстваш нещо, не и убития.
   Томас: Всичко това звучи разумно и просто. Прекалено просто. А то не може да бъде така елементарно. Не мога да те оборя, но чувствам, че нямаш право.
   Хайди: Защото не използваш мозъка си за мислене.
   Томас: Постоянно го правя. Вече ми се вие свят от това. Ти опростяваш всичко, Хайди. Но защо ли въобще приказваме. Ти си момиче и просто не можеш да ме разбереш. За теб всичко е ясно и просто, а за мен - никога няма да е така - никога!
   (Хайди започва да прибира съдовете.)
   Хайди: Глупости! Добре го разбирам. Израсна като под стъклен похлупак. Не си спомняш за тежките години, а и никой не ти е казвал истината.
   Томас: Все някой би трябвало да го направи!
   Хайди: Нима не разбираш, че никой не бива да говори за това? Ти разказваш ли за неприятните неща? Разказваш ли как като дете си откраднал бучка захар? Или че в междучасието са те пребили? Че на 8 годинки си подмокрил гащите? (Томас потръпва.) Е, виждаш ли, не понасяш това да ти се напомня. Никой, разбери, никой не обича да му се напомня, ако случайно не е мазохист или нещо подобно.
   (Томас вече се е поуспокоил и очевидно е впечатлен.)
   Томас: Ти спомняш ли си все още за тогава?
   (Хайди се съсредоточава в това, което върши и гледа встрани от него.)
   Хайди: Да, спомням си.
   Томас: Никога не си ми разказвала за това.
   Хайди: Беше дете, Томи. Наистина дете. Което аз никога не съм била. Имаше си всичко, от което едно дете има нужда - съня си, играчките ... мира. Като в някакъв таен заговор участвахме всички ние - мама, татко и аз; хората, които бяхме преминали през ада. А ти ... ти беше нещо ново, чисто, недокоснато. Трябваше ли да разрушим всичко? Та ти за нас беше всичко, което ни беше останало. Не ти ли беше добре, Томи? Не беше ли щастлив? Не те ли предпазвахме от всяко зло, колкото ни беше възможно?
   (Хайди работи като някакъв автомат, личи, че мислите й са далеч.)
   Томас: Да, беше ми добре, Хайди. Не знаех нищо. Сега вече го знам, защото няма да бъде пак така. Не мога да си представя, как е било възможно. Kакво правехте вечер, когато спях в креватчето си? В гостната ли седяхте? Говорехте ли си? За миналото? Или - как беше, когато ме нямаше?
   Хайди: Когато те нямаше ли? Когато не беше в стаята, не беше нито хубаво, нито уютно. Както когато някой угаси лампата. Естествено никога не говорехме за миналото. Може да не ми вярваш, но аз им бях “неудобна”. Не че им тежах - просто неудобна.
   Томас (със съмнение): Татко и мама ...
   Хайди: Да, мисля, че винаги се радваха, когато излизах, при приятелки ... и така ...
   Томас: Но Хайди, как можеш да си внушаваш това? Та нали си тяхно дете, те те обичат, както и мен.
   (Хайди трескаво върши нещо.)
   Хайди: Тяхно дете съм ...но ... знаеш ли ... човек не обича свидетелите. Просто не може да ги обича; много добре го разбирам.
   Томас: Не си справедлива, Хайди. Съвсем добре си спомням, че мама беше особено мила към тебе. Дори по някога ревнувах. Прощаваше ти много повече неща, отколкото на мен.
   Хайди: Горката мама! Защо ли мислиш? Защото й беше безразлично какво правя. Имаше очаквания да бъде мила с мен. Точно мама! Знаеш ли колко се радваше, когато се ожених? Когато вече ме нямаше при нея вкъщи?
   (Томас втренчено я гледа с отвращение.)
   Томас: Какво искаш да намекнеш? Всичко трябва да ми кажеш, Хайди! Нищо не може да бъде по-лошо от това, което вече знам.
   (Хайди гневно и някак страхливо тика съдовете в шкафа.)
   Хайди: Спри да ме измъчваш. Вече твърде много ти казах. Не трябваше въобще да се захващам. Съвсем ме подлудяваш. (Втурва се към фурната.) Ето, заради теб изгоряха кифличките. Да не мислиш, че няма какво да правя, освен да споря с теб? (Сочи му тавата с изгорелите кифли.) Ето на - гледай! Жалко за труда ми.
   Томас (хладно): Колко ме интересуват топлите ти кифли! Как можеш въобще в такъв момент да мислиш за кифли?! Трябва да не си съвсем нормална, наистина.
   Хайди (разярено): Точно за това мисля. Ако аз като теб само си фантазирах, нямаше нито какво да ядем, нито да бъде отоплено, нито подредено - само пълно безредие. Но това не те безпокои, нали? Само можеш да си блъскаш главата в стената. Ти не си нормален - ти. Ето, сега трябва да изваря бельото, да нахраня малкия. Чудо е, че още не се е събудил от този шум. А ти седиш тук като някой пън.
   Томас: Слушай сега внимателно. Не ме интересува нито бельото ти, а бебето няма да умре от глад, а ако не го изкъпеш, само ще се радва. Сега ти ще ми отговаряш. Какво става с мама? Kакво знаеш за нея? И мисли му, ако ме излъжеш или се опиташ да я очерниш. Хайде, кажи ми всичко.
   (Хайди стои с отпуснати ръце.)
   Хайди: Нищо не знам. Ще направя кафе, Томи (умолително) или може би искаш ликьор и цигари? Чакай, сега ще ти донеса!
   (Томас я хваща за ръкава и я придърпва към едно кресло.)
   Томас: Не се престаравай, Хайди! Знаеш, че съм по-упорит от теб. Винаги си така разумна - не забелязваш ли сега, че нямаш друг изход? Е, какво за мама?
   Хайди (студено, гневно): Е, добре... (Звъни се на входната врата.) Ето, някой звъни. (Хайди се измъква към коридора. Томас гледа мрачно към вратата. Хайди влиза с домашната помощница.)
   Хайди: Влезте, влезте моля навътре. Току-що привърших с печенето. Това е брат ми, г-жо Мали.
   (Г-жа Мали се ръкува любезно с Томас, който с неохота се вдига от креслото.)
   Г-жа Мали: А, така ли? Г-н братът. Въобще не съм знаела, че имате брат. В тази къща човек не знае нищо за наемателите. Преди не беше така. Бяхме като едно голямо семейство - но сега излиза вече от мода. На мен ми е все едно. Всеки по своему (сладникаво.) Сигурно се радвате на гост като брат си. Иначе сте все сама.
   Хайди: Естествено, че се радвам. Какво има, г-жо Мали?
   Г-жа Мали: Списъкът е тук. До утре ще ми трябва. Вече идвах веднъж, но ви нямаше, следобед.
   (Хайди взима списъка.)
   Хайди: Не искате ли да седнете? Следобед бях в парка с малкия. Той има нужда от чист въздух, дори когато времето не е хубаво.
   Г-жа Мали: Мислите ли, че е полезно? Моят Еди винаги е бил толкова чувствителен.
   Хайди (припряно) Как е той сега, г-жо Мали? При вас ли е?
   (Г-жа Мали се втурва към вратата почудена.)
   Г-жа Мали: Господи Исусе, ютията... мисля, че съм я оставила включена... Божичко, ако нещо се е случило... (Излиза. Входната врата се блъска.)
   Томас: Отиде си. Наистина нямаш късмет. Седни до мен, Хайди, и започваш вече.
   (Хайди сяда с потиснат вид.)
   Хайди: Малкият ми глупчо! Сега ще ти разкажа всичко. И моля, не си въобразявай, че ме е страх от теб. Само съм уморена. Често забравяш, че съм възрастен човек и имам своите грижи, а не такива смешни проблеми като твойте. Истински грижи, които ме изтощават и искам да загърбя, най-после. Знаеш, нали, че в края на войната бяхме принудени да бягаме: мама, ти и аз. Това ти е известно, нали?
   Томас (напрегнат): Да, и ? Татко не беше с нас?
   Хайди: Не. Естествено ти не си спомняш, беше само на две години. Но аз си спомням ясно, бях вече на 11. Мама те носеше на ръце. Беше с раница на гърба, аз също. Толкова тежка, че не можех да стоя изправена - все ме дърпаше назад. Мама носеше и куфар. Беше студено и те беше увила с едно старо кожено палто.
   Томас: Татко не беше с нас, нали?
   Хайди: Не. Дори не знаехме дали още е жив.
   Томас: После?!
   Хайди: Да, после. Бяхме на една гара заедно с тълпа жени и деца. Имаше и няколко възрастни мъже, но малко. Мама все се опитваше да се промъкне напред, но не успяваше. Дори едната й ръка не беше свободна, накара ме да я държа за колана и да не я изпускам в никакъв случай. Внезапно влакът се появи, но така бях притисната от множеството, че не можех да видя кой знае какво, само че беше претъпкан и хората стояха по стъпалата.
   (Хайди закрива очи с ръката си и известно време мълчи.)
   Томас: Да, и ...
   Хайди: Настъпи страхотна блъсканица и хаос; въобще, другите бяха по-силни от нас и ни изтикаха по-назад. Багажът ни беше твърде тежък. Ти започна да плачеш - съвсем тихичко - не беше истински плач, а някакво скимтене като на малко кученце. Това съвсем подлуди мама.
   Томас: Да ...
   Хайди: Изведнъж всички хора нахлуха във влака, а за нас нямаше никакво място. Пред мен, на най-долното стъпало на влака стоеше млада жена или момиче, толкова дребничко, слабичко...
   Томас: Да, да, но това не е важно...
   Хайди: Възможно е ... както и да е, мама смъкна раницата от гърба ми, теб те сложи върху куфара и ме хвърли във влака. Някой ме хвана, а може би аз съм се вкопчила слепешката. Нали беше нощ, нищо не се виждаше.
   (Хайди сяда изправена и се втренчва в лицето на Томас.)
   И тогава нашата майка издърпа момичето от стъпалото и там скочи с теб. Влакът вече беше потеглил. Куфарът и раницата останаха там, долу, да, и момичето, естествено. То лежеше по очи на перона, ръцете й бяха някак странно разперени, като на кукла. (Кратка пауза.)
   Беше последният влак, който заминаваше.
   (Хайди изглежда изведнъж някак уморена и много по-стара.)
   Оттогава всичко се промени. Мама не можа никога да ми прости за това, което бях видяла. (Колебае се.) Съжалявам, Томи, не би трябвало да ти го разказвам. Чувствам се като предател. Ти ме разгневи, а тогава казвам неща, които не би трябвало да споменавам... Томи, слушаш ли ме въобще?
   Томас: Да, чувам те. Не се тревожи. Аз ти благодаря, че ми каза истината. Само че трябва да свикна с нея.
   Хайди: Може би на момичето нищо не се е случило. Вероятно някой й е помогнал...
   Томас: Вероятно... но това нищо не променя...
   Хайди: Знам. Но опитай се да разбереш - мама нямаше никакъв избор, тя го извърши само заради нас.
   Томас: Сигурно една майка няма въобще никакъв избор. Досега не съм мислил за това. Толкова е трудно да се възприеме. Нашите родители, Хайди (шепне), са убийци.
   Хайди (с неудобство, трогната): Трябва ли толкова да драматизираш? Противно ми е. Да, може и да са - и?
   Томас: И още питаш?
   Хайди: Думите нищо не означават. Но - все ми е едно. Това, че ние живеем, и то доста добре живеем, ние го дължим на ...на тези убийци. Виждаш, че и аз мога да се изказвам като теб. Не се боя от това. Въобще нямаме право да съдим. Към нас те винаги са били добри и почтени.
   Томас: Но фактът си е факт.
   Хайди: Ти и твоите проклети факти. Никога ли не си чул, че през време на криза хората се държат примитивно?
   Томас: Чул-прочел - да, но никога не съм мислил за това, а дори и да съм мислил - не съм вярвал. Дори и сега, когато трябва вече да повярвам. (Клати глава.) Всички тия чудеса, които почтените възрастни ни проповядват - разум, почтеност, самообладание... Никой не ни казва какво наистина представляваме - примитивни същества.
   (Хайди прави някакъв жест, иска да каже нещо.) Ах, замълчи. Или не, кажи нещо. Бих искал да знам какво още можеш да кажеш.
   Хайди: Ако и ти имаш син, може да имаш, ще му кажеш ли “Върви и се дръж като дивак!”
   Томас: Въобще не искам да имам син; след всичко, което сега узнах. Не искам въобще да съществувам - ако можеш да си го представиш.
   Хайди: Бих могла!
   Томас: Дали има поне някой, който да не се е държал така?
   Хайди (Пали цигара и след кратка пауза, все по-обладано и спокойно.): Да, ето че се сещам за някого - д-р Хайнц - твоя частен учител.
   Томас: Кой? Та той не ми изглежда никак особен.
   Хайди: И все пак, знам, че е.
   (Кабинетът на д-р Хайнц. Изглежда много подреден, но някак безличен.
   Д-р Хайнц е мършав, с прошарена коса. Той вече е приключил часа и ще изпраща Томас.)
   Д-р Хайнц: Е, моето момче, толкова слаб като днес не си бил отдавна. Някакъв малък срив! Дано да е само днес. В училище такива неща не минават.
   (Сочи няколко математически примера в една тетрадка на масата.) Прегледай това тук - начинът е верен, но решението ... Е, не губи кураж, вдругиден сигурно ще потръгне, само не се предавай.
   Томас (смутено, с тетрадка в ръце, върти я): Да, г-н учителю, ще се постарая.
   Д-р Хайнц: Е, довиждане, и - бъди точен!
   Томас (заеквайки): Г-н докторе, моля ...
   (Учителят се обръща).
   Д-р Хайнц: Да?
   Томас: Извинете, но не искам да бъда натрапчив...
   Д-р Хайнц: Но?
   Томас: Бихте ли ми отговорили на един въпрос?
   Д-р Хайнц: Защо толкова официално? Естествено!
   Томас: Вие през войната ... Вие сте крили хора и сте ги прехвърляли през границата.
   Д-р Хайнц (резервирано): Значи си чул за това, а? И какво искаш да научиш?
   Томас: Как е било... искам да кажа, как сте се решили?
   Д-р Хайнц: Какво да ти кажа? Беше толкова отдавна. Не ми се говори за това.
   Томас: Но това е чудесно, не е нещо, от което човек да се срамува. Трябва да ми отговорите, за мен е много важно!
   Д-р Хайнц (учуден): Важно за теб? Добре, ще се опитам, но първо ми кажи - искам да знам защо поставяш този въпрос?
   Томас (объркан): Ето какво. Аз ... ами казаха ми днес..., че хората, на които вярвам, са вършили нещо, което ... ужасни неща, г-н учителю. За да спасят близките си и себе си - те са убивали други или са ги съсипвали.
   Д-р Хайнц: А, така ли ... сега разбирам. Но ти си знаел, че това е било така. Можеш всеки ден да го прочетеш - ако не в книги, то в списания; те днес се изхранват с това.
   Томас: Чел съм такива истории като романи за Дивия запад. Никога не съм си представял, че такава е била действителността. Сигурно не ми е достигала фантазия.
   Д-р Хайнц: Да, сигурно е така. Недостатъчна фантазия. (Смее се сухо.) Цели поколения с ленив ум все се извиняват с това, но на теб аз трябва да ти вярвам. Ти си - извини ме - но ти още не си възрастен. Да, а сега се сърдиш на възрастните, че са те разочаровали, нали?
   Томас: Не се сърдя; разочарован съм, по-скоро, но не мога да разбера. Ето вие, д-р Хайнц, сте направили по-друг избор - защо? Трябва да знам - защо?
   (Д-р Хайнц отива към масата и сяда.)
   Д-р Хайнц: Седни, Томас. Това не може да се обясни за една минута. Виждаш, че и аз съм объркан като теб. Не знам, какво да ти кажа.
   (Томас сяда.)
   Томас: Не трябва да е толкова трудно, зная, че тогава сте взели вярното решение. Трябва да е така - защото все пак едно от решенията е вярното.
   Д-р Хайнц: Да, така си мислят хората... отдавна хората вярват, че единият от изборите трябва да е верният.
   Томас: Така е. Иска ми се само да разбера как се стига до едно или друго решение.
   Д-р Хайнц: Преди няколко минути ти спомена за фантазията. Сега ще разберем, дали наистина толкова ти липсва. Придстави си, Томас, че банда разбойници са заловили родителите ти и сестра ти - имаш сестра, доколкото знам. Държат ги някъде скрити; следиш ли, сега?
   Томас: Да разбира се... и?
   Д-р Хайнц: Тези бандити искат да изкопчат от теб някаква тайна. Ако я издадеш, петдесет души, да кажем, ще загинат. Но ако си твърд, ще бъдат убити и родителите ти, и сестра ти. Kакво ще правиш, Томас? Ти си, който трябва да решава!
   Томас: Но аз не бива да предам невинните хора!
   Д-р Хайнц: Твоята съвест ти го диктува! От друга страна - ще бъде ликвидирано семейството ти. Затвори очи и си представи това.
   Томас: Моята майка ще бъде...
   Д-р Хайнц: Да, майка ти. А сега, Томас, виждам, че не ти липсва фантазия. Веднага ме разбра. Спри да мислиш за това. Достатъчно е, че поставяш въпросите, и то честно. Знаеш ли, никой не знае предварително какво решение ще вземе. В последния момент нещо го принуждава да каже “да” или “не”. Той взема решение. И цял живот...
   Томас: Цял живот...
   Д-р Хайнц: Цял живот той ще мисли дали е направил верния избор, или е трябвало да вземе друго решение.
   Томас (отчаяно): Но вие не трябва да говорите така... кажете, че не е вярно...
   Д-р Хайнц: Спасил съм живота на около 150 души, но 9-има загинаха поради това, поради моето решение. Справедливо ли е? Ако бях загинал само аз, и някой друг, е - тогава всичко би било наред. Но можеш ли да ми кажеш коя инстанция взема решението? Убил съм 9-има - не със собствените си ръце, но това не играе никаква роля. Четирима младежи - идеалисти - малко по-възрастни от теб, моите стари хазяи - хора, които не подозираха нищо, дори и семейството ми. Да, жена ми и децата.
   Томас: Извинете, г-н учителю - не трябваше да ви питам.
   Д-р Хайнц: Не се извинявай. Когато човек е толкова млад, той трябва да задава въпроси.
   Томас (изпитателно): Значи е вярно.
   Д-р Хайнц: Винаги е така, Томас, когато човек трябва да решава. Не въпрос на живот и смърт винаги, но винаги справедливо за единия, и несправедливо за другия.
   (Д-р Хайнц става и механично разлиства една книга на бюрото си, с гръб към Томас.)
   Ти защо мислиш, че живея тук, в този град?
   Томас (мълчи).
   Д-р Хайнц: За да не срещам всеки ден майките на моите млади приятели - майките, за които аз съм едно чудовище. (Пауза.) Учителят, който поведе учениците си към смъртта.
   (Д-р Хайнц прелиства книгата на бюрото си. Томас е застанал неподвижно до него. Най-сетне д-р Хайнц се обръща.)
   Сега трябва да си вървиш, Томас. Вече е късно, а аз чакам друг ученик. Може би трябваше да ти разкажа нещо по-друго, по-малко депресиращо, но не беше възможно, наистина не. Върви си сега, Томас, и не ми задавай повече въпроси, по-различни от математическите. Те са единствените, на които аз мога да отговоря. Лека нощ, Томас.
   Томас: Лека нощ, г-н учителю.
   (Затваря вратата зад гърба си. Д-р Хайнц отваря прозореца и бърше челото си. Изглежда изморен.)
Превод от немски:
Бойка Петкова
горе