архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
назад
ЕВРОПЕЙСКИТЕ КОНТЕКСТИ НА БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА
Светлозар ИГОВ
   През последното десетилетие един от най-оживените дебати в България (на всички равнища - от жълтото вестникарство до "елитни" научни конференции) е за националната идентичност. Говори се за "завръщане в Европа" или "път към Европа", проблематизират се понятия като "нация" и "национална култура". Въпросът не е нов, той е само поредната актуализация на прочутия въпрос на Алеко в "Бай Ганю" (книгата, която най-съсредоточено поставя възела от проблеми, отнасящи се до националната културна и цивилизационната идентичност), а и Алековият въпрос е само етап в питанията за националната идентичност, които са самата същина на Българското Възраждане.

   Въпросът "Европа и ние" като проблем на националната културна идентичност се поставя днес поради няколко основни причини. Най-напред във връзка с актуалния държавнополитически проблем за приобщаването към европейските структури (ЕС, НАТО). Сетне по отношение на процесите на глобализация, които предизвикват в някои консервативни среди тревоги за съдбата на националните култури. И не на последно място като един перманентен проблем на рефлексиите за националната културна идентичност, който само се изостря във времена на резки исторически и геополитически преломи (не е трудно да се види как всеки нов геополитически поврат в честите български политически завои е карал махалото на интереса към етногенезиса на българите нервно да затрептява между "прабългари" и "славяни", макар именно българският етногенезис да сочи, че няма "едно начало", че "българската култура" поначало е хетерогенна).

   Поставянето на тези въпроси изисква предварително изясняване на проблемната ситуация и понятията, с които се борави.

   Най-напред е необходимо разграничаване на политическите от културноцивилизационните аспекти на проблема (именно защото научните стратегии най-често са направлявани от политически фактори - и като робуване, и като противопоставяне срещу тях). След това - изясняване на понятия като "Европа" и "българско" (които изискват въвеждане и на междинни понятия като "балканско"), което е невъзможно без проследяване на историята на понятията и техните употреби и злоупотреби. А също - прецизиране на понятия като "нация", "държава", "идентичност", "култура" и др.

   "Европа" като държавнополитическо единство се мисли днес по различни начини - било като "Европа на отечествата", било като по-здрава или по-хлабава конфедерация; като междудържавно сътрудничество или като наддържавни интегриращи институции; като отслабване или като усилване на "държавността"; идеалната цел най-често е симетрична конструкция, на която противостои реалността на асиметрични съставки и отношения.

   По един начин се мислеше този държавнополитически съюз в годините на студената война, когато евроатлантическото единство се изграждаше като политическа, идеологическа, икономическа и военна конфронтация с комунистическа Източна Европа, по друг начин се мисли това единство след разпадането на комунизма; и целта и средствата на "европейската идея" се менят, впрочем, en passant.

   Самата идея за Европа като политическо единство възниква още в епохата на Римската империя, която като държавна общност обхваща голяма част от територията на днешна Европа. Имперските амбиции на Наполеон (а по-късно на Сталин и Хитлер) създават нови политически конфигурации на европейската политическа сцена.

   Макар че идеята за европейска държавнополитическа интеграция (независимо дали се мисли като междунационален съюз на отечества или като наднационална политическа структура) възниква на базата на представата за Европа като културно-цивилизационна общност. Тук ще изоставя политическия аспект на проблема и ще се съсредоточа само върху европейската културна идентичност (оставяйки настрана и разграничението култура-цивилизация, колкото и то да е важно не само за европейския проблем).

   Може би най-доброто определение на това "що е Европа" (като културно-цивилизационна общност, основавайки я впрочем върху процесите на икономически обмен) дава Пол Валери, който казва, че европеец е оня, който се чувства наследник на Елада, Рим и християнството.

   Елада като духовен образ на Европа създава духовните модели, начините на мислене, картините на света, нормите и практиките на образование, наука, изкуства, култура, от които започва приемственото развитие на европейската духовност и култура, включително и моделите на държавно и политическо мислене. Както и да се е осъществявала впоследствие трансформацията на елинската духовност, през каквито оттласквания и завръщания към нея да е вървяло историческото развитие, каквито и разриви да са преживявани, както и да е било наричана тази традиция ("метафизическа" например), Елада остава духовния праобраз и на днешната европейска култура. "Европа" по-скоро променя образите на "Елада", отколкото да се откаже от нея като извор и огледало на своята идентичност.

   Рим е не само рецептивен медиатор на Елада като културен образец чрез новата имперска) държавнополитическа структура. Рим разширява културния модел на Елада, като го трансформира и обогатява. Тясно свързаното с Рим християнство, макар и да се оттласква в ред отношения от "елинското", съхранява и доразвива основните черти на елинския културно-цивилизационен модел. Със своя надетнически принцип, който може да се нарече християнски хуманизъм, християнството играе изключително важна роля и за светогледното, културното и хуманистичното хомогенизиране на европейските предели. Христианизацията на всички европейски предели е един от най-важните фактори за "европеизацията" им в смисъл на създаване на единна културно-цивилизационна общност.

   Явявайки се и продължение на средновековния християнски хуманизъм (в сферата на образоваността, науката и културата) и неговата антитеза (като секуларизация), Ренесансът - със своето "завръщане" към античната култура - представя нов възвратен момент (на нова, обогатена от християнството степен) към Елада като духовен образ на Европа, която от Ренесанса и Реформацията до Просвещението създава оня културен модел, който в ред отношения и днес дава облик не само на Европа, но и на цялата западна (християнска) цивилизация. След откриването на Америка и колонизацията той се разширява и в други континенти, противостоейки цивилизационно на Изтока и с претенцията за водещ модел в глобализирането на човечеството (и действително се наложил глобално в сферата на науката и технологиите).

   В тази общоисторическа перспектива Балканите и българските земи са не само Европа, но и един от нейните цивилизационни извори - тук е Елада, тук е Рим (тук се отделя Източната римска империя - Византия, за да даде една от двете основни културно-цивилизационни зони на Европа - Europa Orthodoxa). Оттук, през Балканите, минава християнството от Източното Средиземноморие към Севера и Запада на стария континент.

   В този цивилизационен аспект България още с приемането на християнството става Европа. А със създаването на славянската писменост и разцветът на най-старата славянска литература в България през IХ-Х век, става и един от значимите региони на европейското цивилизационно пространство, водещ център на културата на Slavia Orthodoxa, чиито - и на Slavia Orthodoxa, и на Европа - "центрове" непрестанно се менят, както се променят и критериите за "център", "норма" и "образец".

   Проблематизирането на Балканите като Европа е свързано с известен дисконтинюитет, настъпил в историческото развитие на тези земи с падането им под османско владичество. Той се изразява преди всичко чрез унищожаването на независимостта на държавнополитическите структури, съществуващи на Балканите преди идването на османците. Но османското нашествие в известен смисъл и единява балканските народи като християнски в съхраняването на тяхната етническа идентичност - чрез християнската вяра и християнска култура и роден език.

   Именно като християнски балканските народи в епохата на османското владичество не само замазват етническата си идентичност и не само се консолидират в балканска християнска общност, но и се идентифицират като европейски (християнски) народи.

   По-значим фактор на известен цивилизационен разрив с европейската култура през тази епоха е отсъствието на ренесансови културно-цивилизационни процеси. Освен по една тясна ивица на адриатическото крайбрежие (Дубровник и Далмация), на Балканите не се разгръщат (или са силно потиснати) ренесансовите културни процеси. А националните възраждания по балканските земи от втората половина на ХVIII и през ХIХ век не са толкова закъснял Ренесанс (Rinaseimento), а представят Risorgimento; осъществяват се не под знака на ренесансовия хуманизъм (антропоцентризъм), а под знака на етноцентризма (на ориентираните като национална идеология култури). Това само по себе си не откъсва Балканите от европейската цивилизация - новите национални култури през ХVIII-ХIХ век се осъществяват според новоевропейската норма за литература, по парадигмите на европейските жанрово-стилови системи, националният романтизъм като идеология също е изкован по образеца на европейския романтизъм. Едва с възникването на модерността в началото на ХХ век, балканските култури правят опит да компенсират отсъстващия ренесансов антропоцентризъм (хуманизъм), поради което в тяхната модерност се преплитат неизживян ренесансов хуманизъм и късноевропейски декадентски индивидуализъм. Но и "закъснялото", и "синхронното" в балканската модерност е създадено по европейските културни парадигми. То е "европейско" като типологични съставки, и "балканско" като конфигурация.

   Всички основни културни модели, норми, канони, типологии на Балканите са в "европейските" културни парадигми, но разгърнали се в свои времена и по свой начин в самобитни конфигурации, които изразяват хетеротемпоралността и хетеротопиите на историческото развитие, което ще рече - времевата и пространствената му неравномерност.

   В този смисъл Балканите не са "другото" на Европа, а умален и сгъстен в по-тясно пространство модел на Европа като "единство на различия", като мултикултурална хетерогенност и историческа хетеротемпоралност. Европа може би гледаше балканската трагедия в края на ХХ век като застрашаваща я "другост", но това бяха просто епизоди от собствената є история през изминали векове, разиграни на друго място; ако допуснем, че Историята е неповторимост, защото по дефиниция историческите събития са неповторими, уникални.

   Всички "балкански" идеологии, политически и културни идеи и практики през ХIХ и ХХ век са внос от Европа - и идеите за нациите-държави, и националноромантичните идеологии (с техните романтични мистификации), и иредентизма, и левите и десните тоталитарни идеологии и практики. Ако Балканите понякога изглеждат като кошмар за Европа - това е така, защото представят собствената є изтласкана история и култура, на Балканите Европа сънува собствената си история. Но мислейки, че разпознава на Балканите някаква "другост", Европа всъщност разпознава чрез Балканите собствената си идентичност като повторение и разлика.

   Дори етнофундаменталистката заблуда за националната култура като субстанционално природно единство, за националното своеобразие като "изконна" същност, е "европейска" (като мисловен произход) заблуда.

   Българската литература например още от своето възникване е пример за рецептивна (като контрапункт на автохтонните) култура - тя възниква като превод, калкиране, трансплантация на византийския книжовен канон.

   Новата (след Възраждането) българска литература също представя повече трансплантация на новоевропейските литературни парадигми (като норма за литературност и жанрово-стилова система), отколкото трансформация на старите книжовни традиции (които са също "европейски" като генеалогия и типология). националният поет-класик, патриархът Иван Вазов всъщност завършва и обединява процесите на трансплантиране на европейската жанрова и стилова система в България. Строго литературноисторически погледнато, Вазов е най-големият български писател-плагиатор, той може да бъде определен и като класик на побългаряването на европейските литературни норми, жанрове и стилове. Пенчо Славейков, който програмно противостои на "провинциалния" Вазов, не е по-"европейски" творец от Вазов, неговите европейски образци само са по-други.

   Онова, което етнофундаменталистите мислят за "изконна самобитност", не е нищо друго освен "забрава на произхода".

   И Елада, европейското "начало на началата", отдавна не се смята за автохтонна култура, и нейното "първоначално" е било само невидимост (според по-ранна историческа оптика) на по-дълбоко скрити извори - персийски, египетски.

   Като лоша шега спрямо наивния етнофундаментализъм звучи това, че дори "изконни" атрибути на "българщината" - фасулковците (на Пенчо Славейков), дисагите (на Бай Ганя), каруцата (на Андрешко) се означават с думи от чужд произход.

   Та дори и критиката на етнофундаментализма, която днес смятат за научна модерност, не е новост. Още Александър Балабанов в междувоенния период обяснява, че старите култури не са били "национални". Знаел го е и Вазов, както личи от разговорите му с Шишманов.

   Национализмът, който днес някои противопоставят на европеизма (като етап на глобализацията), е par exellance европейска идея. И глобализацията не е измислена от американците, както смятат днес някои нашенски националисти (бивши интернационалисти), е визия на Маркс и Енгелс от техния комунистически манифест. Призракът на комунизма е прототипът на глобализацията. Впрочем, далеч преди Мишел Фуко да говори за "изчезването на човека", а Бенедикт Андерсън да мисли нациите като "въобразени общности", Сталин не само ги мислеше, но и ги третираше като такива.

   Балканите трябва да стигнат до Европа, за да разберат, че Европа е тръгнала от Балканите. Което може да се каже и за взаимоотношенията на ред други културни зони и региони. Двете Америки също тръгват от Европа, сетне я догонват, сега Европа догонва (поне едната) Америка. Самите критерии за "следване" на определени образци и норми са различни. Различните сфери, равнища и региони на социалното и културното развитие - икономика и политика, наука, технологии и култура - са асиметрично и неравномерно развити. "Центровете" от една гледна точка са "периферии" от друга. Руският роман става образец за европейската модерност във време, когато Русия е най-изостаналата като икономическа и политическа структура провинция на Европа; Америка е вече водеща икономическа и технологична сила, когато все още има комплекси на културна малоценност спрямо Европа.

   Тези кръговрати и гонитби, хетеротемпоралности и хетеротопии са самата История.
горе