архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
назад
МАНУЕЛ РИВАС
   Журналист и писател, роден през 1957 г. в Коруня (Галисия). Сътрудник на вестниците “Ел Паис”, “Диарио де Галисия” и “Вос де Галисия”, създател на различни литературни списания, просъществували за кратък период. Произведенията му предизвикват революция в галисийската литература. Ривас е член-основател на Грийнпийс и автор на четири стихосбирки, публикувани от 1979 до 1989 г., а първият му роман излиза през 1985 г. Някои от най-известните му произведения са “Един милион крави” (1989) - Награда на критиката; “Ядачите на картофи” (1991), “Какво искаш от мен, любов?” (1996) - Национална литературна награда, “Моливът на дърводелеца” (1998), “Тя, прокълната душа” (1999). Мануел Ривас е познат на широката публика предимно със своите разкази, някои от които са филмирани.


ОГРОМНОТО ХАВАНСКО ГРОБИЩЕ



   И аз имах чичо в Америка. И се надявам все още да го имам - полива ли, полива цветята в Галисийския пантеон с поцинкована кофа.
   Чичо ми се казваше Амаро и беше умирал поне осем пъти, преди да умре наистина. Той беше специалист по умирането и винаги го правеше с голямо достойнство. Завръщаше се от смъртта ухаещ на сапун “Ла Тоха”, сресан като акордеонист от оркестъра “Мальо”, с нов костюм на карета и с някоя изненадваща история. Един път направи много подробно описание на менюто на небесния банкет, където според него изобилствали свинските плешки със салата от прясна ряпа.
   - Ами качола имаше ли? - попита баща ми, че да го озапти.
   - Как иначе, разбира се! По една свинска глава на маса, с две стръкчета магданоз в дупките на зурлата и гердан от маргарити.
   - А времето, какво беше времето?
   - Слънчево, но хладничко. Виж в чистилището, не. В чистилището духал страховит североизточен вятър. То там всичко е покрито с калуна и няма ни едно дръвце.
   Тази способност да умира, без напълно да умре, се приписваше на странната му природа на пастирче със синя кръв - рядкост, която Амаро демонстрираше по празниците, разбивайки носа си като най-крехко стъкло - просто го защипваше с пръсти. Тогава потичаха две съвсем сини струйки, които той поглъщаше сякаш са ментова мастика.
   Струва ми се, при все това, че той се беше научил да умира в огромното хаванско гробище.
   Океанът още се люлееше под краката ми, когато някой бутна в ръцете ми метла и поцинкована кофа. Така разказваше той за онова свое първо пътуване от селцето Небоа до Карибско море. Толкова бях млад, че още не знаех бръснач. Вървях по петите на Мингос ОґПего - земляка, на когото ме бяха поверили родителите ми, и с метлата от палмови листа и онази лъскава кофа влязох в пределите на Христофор Колумб, най-личното гробище в Америка. И не излязох оттам цял месец, ако щеш вярвай. ОґПего беше голям поклонник на рома. Имаше си цяла кръчма, скрита в една от нишите на Галисийския пантеон. Я, виж този покойник, хе, хе! И ме предупреди веднъж завинаги: Ти, никакво пипане тук, момче! Негова грижа беше да ми намери квартира в енорията на живите, но междувременно аз работех там по цял ден, и пак там спях, в една къщурка в гробището, сред венци и мраморни кръстове. Там се научих да долавям гласове и музика, които другите не чуваха.
   Аз се свивах в скута на Амаро и моят страх като че ли го въодушевяваше. К
   Какви нощи в хаванското гробище! Индианци, негри, галисийци! Тъпани и гайди! Всички танцуват в топлата нощ, докато ОґПего хърка върху възглавница от рози и венци от карамфили! Имахме една котка, която вечер ставаше много голяма, като оцелот или ягуар, и разкъсваше плъхове колкото зайци, хе, хе! Хавана, мила моя Хавана, колко е хубаво всичко в Хавана! Дори гробар да си в Хавана беше хубаво!
   Родителите ми държаха кръчма на улица “Орсан” в Коруня, до такава степен морска, че океанът се изкачваше понякога през дупката на нужника. И посетителите бяха постоянни, толкова постоянни, че чашите им за вино бяха номерирани. Тази на Амаро беше 36. За разлика от обичайното чичо ми пиеше на малки глътки, изтънчено, като тържествено приближаваше към устата си белия порцелан. После гледаше с влажни очи утайката от виното “Рибейро”, както някой би гледал изпълнена с драматизъм бродерия. Светът! Ако знаеше само колко е малък светът, момчето ми!
   - Я, да те видим, зяпльо, кажи! Коя е по-стара, Херкулесовата кула или Катедралата в Сантяго? - питаше откъм тезгяха чаша номер 7.
   - Аз за нищо, нищооо, пет пари не давам! - заявяваше чаша 9.
   Облаците плачат, плачат
   за една любов угаснала.
   Улиците съвсем мокри са
   от излелия се дъжд.
   Пееше един моряк, който нямаше чаша с номер и беше довлякъл със себе си буря, която остави в рамката на вратата, а тя виеше там като изоставено куче.
   - Затваряй си човката, тъпако! - каза чаша номер 3, един от онези самотници, сраснали се със старата чамова маса, и с провиснали от очите му паяжини.
   - Това за мен ли се отнася? - попита предизвикателно морякът, изпъчил гърди като вълк.
   - Чуйте ме, господине - намеси се удачно чичо ми Амаро, - Вие познавате ли Хавана?
   - Хавана ли? Открай докрай! - извика онзи откъм тезгяха. После се приближи, подтикнат от любопитство. - Хавана, небеса, колко красива е Хавана! Сърцето ми скоква само като я спомена!
   - А мене ме бодва, каза чичо ми Амаро с въздишка. Ами гробището Христофор Колумб? Познавате ли огромното хаванско гробище?
   - Ами не. Други ми бяха маршрутите!
   - Жалко. Там бях аз главен майстор градинар, обясняваше с прочувствена гордост господин чичо ми.
   - Хризантемите са подходящи за мъртъвците, каза чаша номер 5.
   - Предпочитам гергините! - провъзгласи следващата.
   - Пияници! - изкрещя един самотник, който едва се държеше на крака, след като отпи яка глътка.
   - Отдавна ли си дойдохте? - поинтересува се морякът.
   - Когато стана Оная патаклама, аз бях беден, но имах един златен зъб, и някой се появи, крещейки, че Революцията ще ми вземе златния зъб. Още си го имам. - И той отвори уста, за да покаже бляскавата протеза на моряка, който наклони глава, изпълнен с интерес. - Като се усетих, вече бях изгубил Хавана - каза чичо ми, след като лъсна зъба с гюдерията на езика.
   - В такива случаи - обясни морякът с назидателен тон - човек винаги върви подир другите и понякога бърка.
   - Колко излиза сега да ти сложат златен зъб? - попита чаша номер 12.
   - Една коледна заплата не стига - каза седмицата.
   - А как изглеждаше Хавана? - попита чичо ми със скръбен глас.
   - Олющена... и хубава.
   - Такава я оставих и аз. - След това гласът се развеселяваше. - А сега нека лист по лист ороним рози от рибейро в нейна памет!
   Хич не му се нравеха на татко тия неплатени черпни. Амаро нямаше пукната пара и в крайна сметка все умираше след наздравиците за Хавана. Така и стана. Уморени от прехвърлянията му от тоя в оня свят, този път родителите ми не подготвиха бдение, нито има парфюми, нито бръснар, нито костюм.
   - Ти остани тук - поръча баща ми - и ще ни съобщиш, като си дойде обратно.
   Аз заспах край него, но като се събудих, той беше студен и целият му вид показваше, че вече няма да се върне от това пътуване. Имаше измъчена усмивка и в полуотворената му уста личеше липсата на златния зъб. Засега не се е прибрал от пътешествието. Колкото до прибиране, прибраха го в ниша в село Небоа, но аз си го представям на някоя митница как гледа да плати билета си със златния зъб, положен на дланта му като безценно царевично зърно, и прави опити да се върне в огромното хаванско гробище.
Превод от испански:
Мария Пачкова


АТЛАНТИК АВЕНЮ

Очаквам отмъщението на морето.
Морето обръщайки се с безумни очи към земята.
Морето бълбукайки в черната дупка на саркофазите.
Морето тропайки на градските порти.
Морето с пресъхнали устни.
Морето изминавайки дистанцията на юмрук.
Морето самотно като джаз соло.
Сляпа птица.
Син кон пиейки над огледалата.
Морето.
Давейки сърцето ми, бездънна,
електрическа и древна риба.
Грабвайки ме като животно унесено на брега.
Далеч от вас, срещу вас, морето.
Превод от галисийски:
Джонатан Дън и Цветанка Еленкова
горе