архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
назад
Напътствията на старата вещица
Всички твъдят, че желаят или търсят любовта. Но както бе казал един мъдрец, ако някога я намерят, повечето хора биха избягали с викове. Да, но тогава любовта не се ли различава коренно от представите ни? Всъщност не мечтаем ли за всичко друго, но не и точно за любов? Тя не изглажда бръчките ни, не улеснява живота ни, не идва с комплименти или разкрасен образ. Общо взето, не е особено приятна. И най-лошото е, че не е нещо “особено”, различно от действителността. Така да се каже, тази твърде възхвалявана любов присъства постоянно; дала е безкраен материал за серенади и поп песни, а за развлекателната индустрия, предназначена за класата от милиарди, е сапун или пяна. Любовта не е нещо особено и все пак всичко се върти именно около нея. Чудя се дали пък не се дължи на фрапиращата празнота у милиони хора, които биха избягали с викове.
 Може би живеем под водата, там долу в подсъзнателното. Може би изобщо не сме в състояние да проумеем историята на Малката Русалка и да разберем защо е била готова да се откаже от всичко и да се изпари.
 “Въпросът не беше в това да си жив, разказва за валидните (подводни) норми една от вечно младите хора в наши дни, щеше да е най-добре, ако изглеждаме мъртви или приличаме на змиорки. Съвсем бледи се лутахме из гората, облечени в черни къси памучни сака. Румените бузи бяха забранени, но нямаше да има никакво значение, дори и човек да не е блед и суров... Всички се горещяха за по-дълбокия смисъл на живота, но максимум за пет минути наведнъж.”
 Тези вечно млади хора, за които четох във вестника, са облечени с леки връхни дрехи или пилотски якета на Карл Лагерфелт или Шанел, но всъщност не съществуват. Те живеят подобно на Turtles1, ако не в клоака, то поне в подводния свят, обусловен от накити и великолепие, ранг и статус, престиж и власт. “Да, славата задължава”, както бе казала бабата на Малката Русалка, докато закачала стриди върху опашката на внучка си. Накит, в пълно противоречие с червените цветя, които Малката Русалка отглеждала.
 Подземният свят в технологично отношение е достъпен за всички, които се стремят към физическо безсмъртие с помощта на пластични операции, трансплантации на органи и управлявани от компютър крайници. Скоро човек ще може да живее триста години, като морските хора на Ханс Кристиан Андерсен. Подводният свят на рибите със сигурност се намира на по-нисък стадии на развитие от човешкия. Но на съвременния човек му е все едно за нивото, само и само да се отърве от сълзите. Макар и да страда много повече, когато не плаче. И така просто трябва да вземе едно хапче. Подземният свят изисква да бъде удобен и лишен от болка. Това е морето на смъртта, подсъзнателният елемент.
 “Всички се горещяха за по-дълбокия смисъл на живота, но максимум за пет минути наведнъж.” От време на време от мехурчетата се чува един наистина жален стон. Нечленоразделна мъка, че това тук не е истинският живот. Гласът на Малката Русалка, онзи, дето загуби, звучи у всички хора, на които им се налага да променят себе си и живота си.
 Гласът на Малката Русалка ни подтиква “нагоре”, към една по-висша степен на сложност, насърчава ни да извоюваме нови страни в нас самите, това ще рече да превърнем подсъзнателното в съзнателно. “Все повече малката Русалка обикваше хората и й се искаше да излезе между тях. Струваше й се, че техният свят е много по-голям от нейния. Те можеха да се носят с корабите си по морето, да се изкачват високо в планините над облаците, а по земите им имаше планини и ливади, додето й стигаше погледът.”
 Приказката на Ханс Kр. Андерсен е подробно алхимично указание за духовно развитие посредством всички елементи - вода, земя, огън и въздух. Движещата сила е ерос, или огънят, разбиран като желание за признание. “Тя искаше да знае толкова много, но сестрите й не можеха да задоволят любопитството й.” Малката Русалка се различава от нормите на морето с една напълно неприемлива жажда за знания и с плашещо желание за промяна, изгарящо всички мостове.
 Да, но тогава как да разберем, че и ние, другите може би също притежаваме сила за преобразяване? Андересен вероятно би отговорил, че копнежът сам по себе си е залог, че онова, за което жадуваме, съществува. Също както червените цветя напомнят за слънцето. Малката Русалка обожава една мраморна статуя на младеж, много преди да срещне принца. Той винаги е бил вътре в нея като възможност. Тя покрива косата и гърдите си с морска пяна, докато лежи скрита зад големи скали във водата и не отделя очи от горкия принц, за да не би да му се случи нещо.
 В нея има потенциал, нещо което някога е спасила, и за което се грижи. Любовта като интуиция, грижа и постоянство вече е част от нея. Сега само ще се развива, реализира и практикува.
 Ако някога намерим любовта, бихме избягали с викове. Но ако не искаме да свършим във вид на най-фина пяна, нямаме друг изход освен да отидем при вещицата и да чуем нейните напътствия. Правим го неохотно, но изпитваме нужда да копнеем. Ако сме се надявали, че ни очакват светлина, живот и щастие, оставаме дълбоко разочаровани. Вещицата няма никакво намерение да ни осигури принца на бял кон, нито пък нещо, което да ни изглади бръчките или да ни улесни живота. Тя изобщо не възнамерява да задоволява нуждите ни. Не е нито сватовница, нито пък собственица на благонадеждно бюро за организиране на сватбени тържества. Напътствията на вещицата са много повече от въвеждане в мистерията на любовта. А тайна няма: Трябва да се откажем от всичко, което сме си въобразявали, че представлява и означава любовта. “Ако искаш да изпиташ любовта, никога не можеш да й се наситиш.(...) Но ако се откажеш от всички представи за нея, то тогава живееш в любовта. Тя не е нещо за даване или за получаване! Ти СИ любовта!” - както пише в една дебела книга, която някога прочетох, а и написах.
 Вещицата не откриваме нито в Луизиана2 и къщата-музей на Ханс Кристиан Андерсен3, нито на някое друго популярно място, където хората обичат да се срещат, за да се насладят на изкуство и култура. Ако искаме да се докоснем до безобразното, сме принудени да се преместим в едно периферно по отношение на обществото и изпълнено с опасности поле, покрито с полипи, слизести влечуги и дебели водни змии. Там долу в несигурните територии научаваме каква е цената на любовта и че трябва да заплатим с прекрасната опашка на русалка. Именно онази опашка, която ни превръща в принцеси, там откъдето произхождаме. Но в замяна на болезненото прозрение, заложено във всяка крачка, която правим по земята, сме длъжни да изоставим точно мястото, където се чувстваме като риби в морето, в свои води. И все пак трябва да признаем, че с отрязването езика вещицата ни лишава от особения идентитет на сирена, с който се отличаваме от останалите, идентитета на гласа, най-прекрасния по цялото морско дъно. Заставени сме да се сбогуваме с бащиния дворец, с цялото си семейство и произход. “Като че сърцето й щеше да се пръсне от мъка.”
 Нещо повече, отказваме се от каквато и да е награда или признание, полагащи се на всеки, подложил се така самоотвержено на толкова много изпитания. Пречи ни се някога да посветим принца във всичко, което сме преживели за него, и така да получим благословията му. Още една болка в кървящите крака, знак, че личността е в процес на вечно сътворение: сам да понесе себеотрицанието, без доказателства за героизъм. Без да получи нещо в замяна.
 Но без себеотрицание няма и обновление. Без загуба няма място за новото. Трябва да се освободим от кодовете и характеристиките, към които се придържаме в процеса на нашето въображаемо себепознание. Преобразяването изисква освобождаване от огромно количество остаряла информация, за да може новата да навлезе и да стане валидна. Преобразяването по-скоро е форма на самоубийство отколкото минаване от Карл Лагерфелт на Шанел. Старата ни същност трябва да бъде подложена на изпитание или да умре. След като веднъж е трябвало да опитаме черния кървав коктейл на вещицата, може би и камък върху камък няма да остане след нас. Съществува следният риск: всичко да бъде унищожено.
 Русалката e длъжна да се откаже от обекта на чувствата си, ако иска напълно и изцяло да се слее с копнежа си за любов. Защото, съотнесен към целта той е само средство, за да се реализира любовта, да се слее в едно с нея - Ханс Кристиан Андерсен нарича това да получиш “безсмъртна душа”, дотолкова доколкото любовта е безсмъртна като истина и процес.
 За това става дума в историята.
 За да стане безсмъртна любовта на русалката не бива да има обект. Това са мистерията и парадоксът на любовта. Човек трябва да се откаже от нея, за да получи част от нея. Тогава тя просто съществува. Винаги е било така и дори не е нужно да се говори за това. Като въздуха. Или дишането. Мъдрецът е имал право. Повечето хора биха избягали с викове, ако я познаваха.

Сузане Брьогер

Превод от датски:
Надежда Ст. Михайлова
горе