архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
назад
ХАНС КРИСТИАН АНДЕРСЕН - 200 години от рождението на писателя


Рецензия

Вечерно слънце шир и връх
във пурпур оцветява
и с монотонност ден след ден
до смърт ни отегчава.

Че няма новост в него, не,
каквото и да казва,
от изток грейва, но поне
на изток да залязва!

Щом светнат нощните звезди,
ги гледаме с досада.
Подобен блясък без живот
не буди в нас наслада.

Извива славей кръшно глас.
Как само почва - с чувство!
Но как да слушаш във захлас?
Тук няма грам изкуство!

Освен това е твърде млад,
а също неумел и
затуй певецът голобрад
по тъмно сипе трели.

А, ето я луната пак.
Красива и омайна,
но често я покрива мрак
и няма форма трайна.

А пък в пенливата вълна
страстта е преголяма.
Таланта носи го, ей на.
Но другото го няма.


Последна песен

Вземи ме ти, могъща Смърт,
де чакат ме душите!
Аз храбро следвах своя път
на Господ по следите.
О, Боже, твоите песни пях,
от мъдростта ти взели;
изкуство мое няма в тях -
те бяха птичи трели.

Уханна роза, сбогом, път
ме чака, сбогом, хора!
Вземи ме ти оттука, Смърт,
де скитах без умора.
Теб славя, Боже, добрини
дарил ми пребогато.
О, Смърт, над Времето литни,
де има вечно лято.






Превод от английски:
Евгения Панева
горе