архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
назад
Иван Гранитски
Роден на 24.12.1953 г. в София. Завършва журналистика в СУ “Св. Климент Охридски”. Бил е редактор и заместник-главен редактор на в. “Пулс”, заместник-главен редактор на в. “Литературен фронт”, главен редактор на сп. “Черно и бяло”, директор на ИК “Христо Ботев” и генерален директор на БНТ. Създател на издателство “Захарий Стоянов” (1997), главен редактор на списание “Везни”. Автор на 21 книги с поезия, критика и публицистика, между които: “Поезия и поетическо самосъзнание”, “Марксовата полемика”, “Време и художествени идеи”, “Отвъден щурец”, “Подземията на съня”, “Кораб от светлина”, “Горящият храст”, “Гео Милев и трагиката на националната съдба”, “Отломъци”, “Храм”, “Преди да дойде здрачът”, “Архипелагът на думите”, “Лятото на чакалите”, “Атлантида”, “Литература и национална съдба”, “Луди водят слепи”, “Пазар на роби с бюста на Волтер”, “Партийните Тартюфи”.


     Езотеричен каприз
               На Любомир Левчев

Гладиаторът с меч от здрач
ми прочете няколко изречения
от своята крайна поема
Но се прави че нищо не чуваш - каза ми той
Иначе ще ни разкрият
Но не това е най-лошото
По-жестоко е да ни наградят преди да си отидем
Интересуват се от душите ни
и не дай боже да ни връчат
крайното отличие - бялата маска
Какво е бялата маска - попитах аз
По-правилният въпрос е ти ли си бялата маска
Ти ли си смъртта препускаща на бледен кон
Не чу ли че големият лов вече започна
Започна голямото преследване - подхвърлих аз
Предрешени като интелектуалци
викачите са разюздано старателни
Застрашени са всички които виждат и чуват
Историята зловещо ще се повтори
Но нека сега да не говорим
за земята на убитите поети
Нали затова не избягах от Помпей - възкликна той
За да не ме разглежда някоя разглезена госпожица
и да си мисли че съм глина
Хермес Трисмегист е знаел за бялата маска -
добавих аз
Четял е знаците на глината огъня водата въздуха
и е виждал както горе така и долу
И сигурно ни е съзрял -
две бъдещи прашинки от края на Второто хилядолетие
след Христа
които четат крайната поема на Познанието
и разговарят за бялата маска



     Биволи

Слизаха тъмните биволи към пресъхналото гърло на Здрача
И слънцето слизаше и се вайкаше като жена печална
Пастирът пееше и крачеше
Една акация въздишаше церемониално

Последният бивол сетната безпощадно катранена капка
потъна изчезна в индиговата бездна
накрая се мерна пастировата шапка
като видение последно



     Пастир
Пастирът беше седнал под салкъма
Гегата му светеше предзалезно
Топуркаха нозете си по стъмнало
Прибиращите се добичета И празно бе
Небето на въздишащия сумрак
Който падаше на виолетови талази
Изпразнени от съдържание са думите
А историческите междуметия са фрази
Оглеждащи бездънността на Аза
О колко прелестно и умно е
Да бъдеш слънчева прашинка
И да се рееш волно в свода синкав



     Река
Река се виеше край хълма
като проточена сватбарска песен
Скорци прелитаха безмълвни
в прииждащата есен

Нагазил до колене във водата
един рибар раздипляше такъми
Мрежата му бе от вятър
роден в крайбрежните салкъми

Какво той искаше да улови
Играещото зайче светлина
блещукащо в подводните треви
или пък силуета на сърна

отразен като антична статуя
в сребърното водно огледало
Времето в подводните обятия
светлинно камъче търкаля

а рибарят вече хилядолетия
стои и гледа към подмолите
Той е мост и арка между бреговете
където Естеството моли се
горе