архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
назад
АНГЕЛОС СИКЕЛЯНОС
   Роден през 1884 г. на йонийския остров Левкада. Във вените му освен гръцка, тече и венецианска кръв. Произхожда от род, пролял кръвта си и вложил състоянието си в националноосвободителните борби на Гърция. Следва право в Юридическия факултет в Атина. През 1903 г. издава първата си стихосбирка. Оженва се за известната американска интелектуалка Ева Палмър. През 1909 г. публикува поемата "Обладан", която го утвърждава като един от най-значимите автори в Гърция. На него се дължи развитието на Делфийската идея в съвременността, която си поставя за цел да обедини човечеството в едно братство посредством поетичното слово и древногръцкия дух. Във връзка с това поетът и неговата съпруга се установяват да живеят постоянно в Делфи, считан за "пъпа на земята", където се намира древното светилище на бог Аполон. В резултат на пламенната им посветеност на тази идея, през 1927 г. се осъществяват първите делфийски тържества, които имат за цел възраждането на античната драма. През 1946 г. Ангелос Сикелянос е предложен за Нобелова награда.


НА МАРИЯ ПОЛИДУРИ

Не мисли, че късно съм дошъл при теб. Скрит е
         пътят ми за другите необозрим;
но от години, твой незнаен брат съм и в нощите
         ти глася възглавницата невидим...

Но виждаш ли, че се задавам от брега, връвта
         на своя лък скосил
с упорство срещу леността навред и низостта,
         то наистина съм превалил

откъм брега, където боговете самородни асфоделии цъфтят
         където се поклаща
онзи образ несъзрян, дордето слънцето не изкачи върхът
         на болката животрептяща...

При Тебе идвам аз, където и живота, и смъртта ми
         двойна звезда озари;
но сякаш едно вътре в мен са и дъхът ги примами
         както дланта ми дланта ти покри,

и мисля, че не съм дошъл при Тебе късно (с мрака
         или светлината в този час)
от брега направил ме твой брат да съм достоен всякак,
         и да съм до Теб отново аз...




НЕПИСАНО

Възлязоха отвъд стените
на Сион Иисус и учениците му,
малко преди залез слънце,
приближиха неочаквано към мястото
дето си изхвърляше градът боклука от години,
изгорени постели на болни, счупени съдове,
дрипи, дъски и отпадъци...

А там, връз най-високата купчина,
подуто, със крака извити
към небето, мършата на куче,
над което - както чуха отведнъж, гарвани
се спуснаха, газеха го и го изоставиха -
такава смрад се носеше, че
всички ученици до един
със длани на устата, се повърнаха...

А Иисус, пристъпяйки самичък
сред купчината спокойно, приближи до мършата
и тъй я гледаше; че не изтърпя
един от учениците и се провикна
отдалеч: "Равви, нима не сещаш тази
страшна смрад, че тъй стоиш?"

А Той, без дори глава да вдигне
от нещото, където бе се взрял, отвърна:
"Страшна смрад за онзи с
дъх възчист, но вдишва го от селището,
от което идем... Ала днес душата ми
се чуди на онуй, което се показва
иззад таз развала... Видите ли
как са блеснали на слънцето зъбите кучешки;
градушка сякаш, сякаш крин,
далеч от гниенето, обещание голямо,
на Вечността отблясък и надежда, ала и
светкавица сурова на Правдивостта!"

Тъй рече Той, и сетили или пък не
словата, учениците му заедно
като един, последваха отново
тихия Му път...

И ето на


посетен аз в ума си подир тях
към думите ти Господи се връщам и мисъл
целият пред Теб заставам: "О!... дай ми
дай ми и на мене, Господи, докле вървя
безспир, като отвъд града Сион,
до края на земята чак, дето
всичко е развала, всичко е боклук
и труповете непогребани затлачват
извора Божествен на дихание, в селището
или вън от него; дай ми, Господи,
сред таз непоносима смрад, отдето отминавам,
Твоя Свят покой,
да спра невъзмутим и аз сред
труповете и да уловя
със своя поглед някъде един бял
знак, градушка сякаш, сякаш крин;
да блесне в мен дълбоко отведнъж,
отвънка гниенето, надалеч от гниенето
на света, подобно кучешките зъби,
които, о Господи, на свечеряване видейки,
беше се учудил, обещание голямо,
на Вечността отблясък и надежда, ала и
светкавица сурова на Правдивостта!


ГЪЛЪБИТЕ

Не бяха тези гълъби от Пафос,
да се виждат бяловезани, докато прелитат
над вълните, игри
на ветровете, да проблясват, да изгасват,
пяна бързокрила. Не бяха знаци
на копнеж, които денем извисяват се
до облаците на небето пролетно и синьо,
а пък привечер пламтят, стопявайки се
в сенките най-първи и изчезват надълбоко в тях!

Тъй както ги съзрях в това пътуване, пленени,
неспособни още да летят, но черни,
черни като Мрака на Орфей, и от
Нощта по черни, едно с тъмата
безначална на Олтара, дето никой не проглежда
без сляпата Любов дълбоко в него,
взех ги и Ти ги донесох, взех ги
и Ти ги подадох, белег на Скръбта ми,
която почна от Олтара, и в Олтара
се възвръща още по-дълбоко
да воюва там, където векове се слива
двойката безсмъртни гълъби,
и Божественото, неподвижно, се множи
сред тъмата пребогата, Бракът!

Взех ги и Ти ги донесох, белег
на Скръбта ми, в себе си затворила
Смъртта, донесох Ти ги във градината,
която твоя и на Персефона е,
градината, макар и гробище
двулико и разделно, ала нито прави,
нито хвърля сянка уединена връз живота,
но с огромни кипариси
и далеч оттук простира сянката си,
царството си, чак до бездната накрая.

Взех ги


и Ти ги донесох, както никой досега
не бе ти носил двойка млади гълъби
във храма Соломонов, не жертва тайна във
уречен час, а за да бдиш над тях и да се грижиш,
докато ядрото им се умножи дълбоко,
докато крилото им порасне щедро,
черното крило, да могат
клюновете си да преплетат, на воля
писъка им през деня гърдите
да раздува, да прострат крилото си
един над друг, тъмата
да затворят под крилата,
и с притворени клепачи, влезли
във Олтара на Светилището, да се слеят с
Бога, неразделни, Бракът!

Тъй Ти ги подадох, както ги видях, и така
ги виждам да летят в градината,
която твоя и на Персефона е,
градината, която вечно хвърля сянка
над Живота и Смъртта ни. Тъй
ги гледам и сега да литват, сякаш че са
нашите души, които извисени
пърхат над кипариси големи,
докато не влязат във Олтара на Светилището,
там, където векове се слива
двойката безсмъртни гълъби,
и Божественото, неподвижно, се множи
сред тъмата пребогата, Бракът!


Защото в себе си възславих

Защото в себе си възславих и повярвах на земята
и не към бягство разпрострях крилата нями,
но вкорених умът си цял сред тишината,
и ето, жаждата ми в извора е пак пролята,
изворът възжив, изворът игрив, изворът на радостта ми...

Защото не пресметнах нивга докога и как,
но с мисълта си неуморно час по час дълбах,
като че крие се във нея неразчетен знак,
и даже буря лятос да надига прах,
в ума ми сякаш блеснал плод обрах,
вали от дълбините на небето и в мен едрее пак!...

Защото не изрекох: "тук живота се начева, тук изтлява..."
но "светлината най-просветва подир дъжд...
и земетръс дълбокия градеж скрепява,
понеже пулсът на земята е стаен по шир и длъж..."
тъй че, мимолетното подобно облак се стопява,
и побратими се с мен Смъртта Велика отведнъж!...



Превод от гръцки:
Цветанка Еленкова
горе