архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
назад
   ...

Кой по Париж, а кой по Лондон -
аз по Москва да бродя искам.
И гаджета-американчета
пред Кремъл любя да натискам.

Обичам да им срещна погледа,
да ги посгуша на инат,
и да им шушна по английски:
- Умом Россию не понять.


ВАДИМ СТЕПАНЦОВ



   Вадим Степанцов е един от най-скандалните съвременни руски поети. Преди 15 години той основа т. нар. Орден на куртоазните маниеристи и се самопровъзгласи за негов Велик магистър. Орденът включва няколко поети, които често изнасят рецитали, и имат изключително вярна и многобройна публика. Характерното за поезията на ордена е, че е съчетание от ирония, култ към хедонизма и реверанс както към историческата куртоазна лирика, така и към някои руски словесни традиции, въплътени в палавите стихове на Пушкин, поезията на Иван Мятлев (1796-1844) и опитите на героя на Достоевски капитан Голядкин в изящната реч...
   Освен поет и Велик магистър Степанцов е лидер и вокал на “вандал-рок” групата “Бахит-компот”, която има сериозно присъствие в новата руска музика.
   Роден е през 1960 г. в Тула, завършил е Литературния институт “А. М. Горки” в Москва, където живее до днес.
   Автор е на няколко книги и е водеща фигура в луксозните и многобройни антологии на ордена, чиито тиражи достигат немислими за нашата страна величини.
   Член е на Съюза на руските писатели.
   Превеждан е на повече от 20 езика, участник в различни руски и международни писателски срещи.
   Пише и текстове за естрадата - автор е на много песни за групите “Браво”, “Тату” и др.






Империя

Сутрин, слънцето целувайки,
пак перата дръзко перя аз,
и летя - орел-врабченценце,
в небесата ти, Империйо.

И оглеждам ти пространствата,
и ти плувам в атмосферите.
Ах, обичам те, Империйо.
Да, обичам те, Империйо.

Нам лепяха ни колонии
там ермоловци, ермаковци...
В Адигея и в Полония
чужденци моряхме всякакви.

Ширна се като съзвучие
руската велика нация
ала почна революция
и след туй - асимилация.
Рус се смеша със туземците
и се кръсти Есесерия.
Ах, обичам те, Империйо.
Да, обичам те, Империйо.

Бяхме радостни зверюги, а
днес сме хлъзгави рептилии.
Но те любя пак, Империйо -
кът на мрак и на насилие.

Днес си гнусна и загазила -
цивря аз като момиченце,
докат' зяпам твойто залезно
и обречено величие.

Ей с компютрите, с роботите
тичат немчета, япончета...
Шнапс ще кръкнат и с кикотене
ще те доразпарчетосат те.

Ха! Така ли!? Дрън-дрън ерина!
Я прости ми туй неверие!
Аз обичам те, Империйо!
Да, обичам те, Империйо!

Дето грозни патки пакаха,
днеска лебеди протягат се.
А девойките ни сладки са -
и отпред, че и отвсякъде!

Както в столицата джиткам си,
с кеф и гордост пак потупвам днес
ту киргизка с кръгъл лик или
пък грузинка кръглодупеста.

Юношите мислят, справят се!
Младежта прилежно учи се.
К'вото трябва, ще направиме!
К'вото стане, ще получиме!

А ще се получи, вервам аз -
нова, весела мистерия.
Ах, обичам те, Империйо!
Да, обичам те, Империйо!


САШКА

В живота е всичко поету познато -
и райски наслади, и пъклен мерак.
Но помня едно ослепително лято -
то още ми свети в сегашния мрак.

Ни трътлести и похотливи матрони,
ни свежи лолитки в невръстни лета
не ме занимаваха в лятото знойно -
изобщо не мислех за тях даже, да.


След форми изискани и съвършени
меракът ми припкаше като дете.
Те правеха дните ми чудно блажени,
но и садистично ме мъчеха те.

Ах, влюбен бях аз. Мойта севда тогава
на 30 бе май. Стара чанта ли? - не!
Ракетна бе всякоя нейна поява.
И сляп да си, то ще се спънеш поне.

Тя плод бе, но нито зелен, ни разкашкан.
А кожата нейна коприна, сатен.
Морето, когато там плуваше Сашка,
ръмжеше от страст като влюбен тюлен.

О, как си мечтаех на попче да стана
край нейния ханш. И - нахален и смел -
в миг - муш - и във банския! После в нирвана
с опашката своя аз бих я повел.

“Ох, Сашка, ах, Сашка” - въздишах всечасно -
как само приятел, и то - платоник...
Такова приятелство си е опасно!
От попчето става цял поп или бик!

Засичах я ту със майор безобразен -
хем глупав, хем с кръгла муцуна-тава,
ту с някакъв ушест естонец, възмазен,
от запек хроничен пристъпващ едва.

Когато я зърнах веднъж под звездите
в ръцете на чукча един - без крака -
хем як беше тоз инвалид ненаситен -
усетих, че по е вкусът й така.

Веднъж ни гостуваше театър с джуджета -
“Отело” играха, та ги посетих.
Дотука добре, ала час след банкета
аз Сашка с Отело в леглото открих.

Хем негър, хем изрод нахален и гаден!
Аз зло накървавих семитски очи,
и тъй лилипута с ютия изгладих,
че никога нищо да му не стърчи!

Докато крещеше “Милиция!” Сашка,
аз три пъти пода с джуджето изтрих,
а после оброних главата юнашка,
и скочих от мостика, и се убих.

Не помня какво под водата се случи.
Събуждам се - болница. Дреме светът.
А някакво тяло - и младо, и сръчно,
милува предмета ми долен и твърд.

Ах, милата Сашка! Направо ме шашна!
Нима тя простенва тъй срастно над мен?
О, Господи, Сашка, разбира се, Сашка -
и поглед неземен, и блян въплътен.

Какви ги обаче тя плещи отсреща: -
“Зеленко, зеленко - плюни върху мен!”
Дали пък не се е побъркала нещо,
макар че и туй бих приел окрилен.

Но ето - внезапно погледнах се - Боже!
Зелен си, поете, май труп вече си!
Зелени крака, зеленясала кожа,
език въззелен от устата виси...

Тогава отде е любовната сила?
Май Анаксимандър, изглежда, е прав.
Дори и смъртта любовта бе надвила
със огъня вечен, телесен, корав.

Тъй живата Сашка клати упоено
хвърлилия топа поет Степанцов.
О - нищо не му беше тука спестено,
преди да го викне небесният зов.

Превод: Бойко Ламбовски
горе