архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
назад
ПЕСНИ ПО СТИХОВЕ НА ИНГЕБОРГ БАХМАН
ФЕДЯ ФИЛКОВА
   Посолството на Република Австрия в София, Италианският културен институт и Българското национално радио с любезното съдействие на “Райфайзенбанк ­ България” АД организираха на 29 октомври т.г. в Първо студио на БНР тържествен концерт по повод 30-годишнината от смъртта на голямата австрийска поетеса и писателка Ингеборг Бахман (1926-1973).
   Песните по стихове на Ингеборг Бахман под наслов “Любов, време, смърт ­ Curriculum Vitae” са дело на българската композиторка проф. Юлия Ценова и това бе тяхната българска премиера след успешното им представяне в Рим и Виена. Великолепният концерт, който проф. Ценова, на пианото, и австрийската певица, сопраното Елизабет Линхарт изнесоха пред българската публика, се превърна в истински празник на поезията, музиката, великолепието на човешкия глас и на почитта към творчеството на тази изключителна австрийска авторка.


ВИДОВЕ СМЪРТ ВИДОВЕ ЖИВОТ



   Преди три десетилетия вече, на 17 октомври 1973 година, в една римска болница, родената в австрийския град Клагенфурт Ингеборг Бахман умира на 47-годишна възраст ­ три мъчителни седмици преди това спящата поетеса е обгърната в леглото си от пламъци, причинени от неугасналата й цигара.
   Три десетилетия вече съвременните австрийски писатели са изправени пред непреодолимо предизвикателство.
   Защото ние, нейните почитатели, едва ли ще научим друго по-магично, по-увличащо и по-респектиращо име на модерната австрийска литература от името на Ингеборг Бахман.
   Словесната материя, сътворена от нея “с обгорена ръка”, стъписва и завладява същевременно. Написаното от нея въздейства върху ни като изпепеляващ шок ­ няма как да не й се подчиниш, да не тръгнеш след думите й, да не преживееш заедно с нея “всред урагана на розите” времето, удивлението, болката, непокорността, истината, слънцето, любовта и смъртта.
   Когато Ингеборг Бахман употребява тези думи, наранени от толкова много говорене, тя ги обгръща внимателно до саможертва ­ в нейните творби тези сакрални за всяко човешко същество думи си възвръщат своето първозданно значение. Сериозността и невинността, мъдростта, с които говори Бахман, наистина са уникални. Уникално е и доверието, което изпитваме към всичко, написано от нея. Този вид словесна хипноза е преплела до краен предел “горите от изречения” и прозрението се промъква на пръсти ­ чрез езика диша реално страдание. Страданието на една умна, красива, обичана, горда, белязана с талант от Бога, но скръбна жена.
   Бляскава слава съпровожда Ингеборг Бахман приживе още от първата й поява на литературната сцена през 1953 г. със стихосбирката “Отсроченото време”. И тази слава на звезда я следва през целия неин житейски и творчески път ­ до романа й “Малина”, първа част от незавършената трилогия “Видове смърт”.
   Няма как да завършиш смъртта.
   И макар самата Бахман да ни предупреждава, че: “за смъртта не ти хрумва нищо”, на нея са й хрумнали неподозирано много неща.
   Единственото може би, което тогава не й е хрумнало за посмъртната страна на живота, е, че нейните тъмни, живи до болка думи ще бъдат с нас през годините и ще ни бъдат утеха.
   Макар че тъкмо това сякаш ни каза тя някога със стиха си:
   “Изчакайте моята смърт и после отново ме чуйте!”






Да кажа тъмно

Като Орфей по струните на живота
свиря смъртта
и пред красотата тук на земята
и на очите ти, властващи над небето,
мога да кажа единствено тъмно.

Не забравяй, че внезапно, и ти,
в оная утрин, когато ложето ти
бе още в роса и карамфилът
спеше върху сърцето ти,
ти видя край теб
да тече тъмна река.

Струната на мълчанието,
опъната над вълната от кръв ­
докоснах звучащото ти сърце.
Къдрицата ти се промени
в сенчестата коса на нощта,
черните снежинки на мрака
валяха върху лицето ти.

И аз не ти принадлежа.
Сега жалеем и двамата.

Но като Орфей по страницата на смъртта
аз виждам живота
и ми е синьо
от твоя угаснал завинаги поглед.


Послание

Слънцето излиза от преддверието на небето,
изпълнено с топлината на трупове.
Там не обитават безсмъртните,

а загиналите, научаваме ние.
И блясъкът не се интересува от тленното.
Историята, нашето божество,
ни е поръчала гроб,
от който няма възкръсване.


Мириам

Откъде си взела тъмната коса,
сладкото си име с тъй бадемов звук?
Не защото млада си, блестиш през утринта ­
утринта е твоята страна, от хиляди години тук.

Обещай ни Йерихон, псалтира пробуди,
от ръката ти да текне извор на Йордан
и убийците внезапно вкамени,
вторият ти роден край да се яви като на длан.

Всяка гръд от камък докосни и чудо сътвори,
та сълза и камък да пророни чак.
Нека си покръстена с горещата вода.
Остани ни чужда, докато сме чужди пак.

В люлката ти често пак ще пада сняг.
Под кънките ти ледът пак звуци ще реди.
Спиш ли сън дълбок, тогава ще е укротен светът.
и Червеното море събира своите води.


Всред урагана на розите

Накъдето и да се обърнем всред урагана на розите,
тръни осветяват нощта, а гръмотевицата
на листата, в храсталака толкова тиха,
сега по петите ни следва.


Сенки рози сенки

Под едно чуждо небе
сенки рози
сенки
върху една чужда земя
между рози и сенки
в една чужда вода
моята сянка
Превод от немски Федя Филкова
горе