архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
назад
Фердоуси и неговият епос "ШАХ-НАМЕ"
Доц. д-р Иво Панов
Създадох свят от думи, подобен на рай,
не зася тъй никой на словото семето, знай!
През тези трийсет години понесох бол теготи,
но иранците аз съживих чрез моя фарси!

Абул Гасем Фердоуси


   През Х век персийските земи възраждат самостоятелното си съществуване, откъсвайки се от боледуващия организъм на Арабския халифат. През 935 г. и последната територия от някогашната Сасанидска империя (224-651) извоюва своята независимост. Освободените земи обаче не са единно цяло. Те представляват пъстра мозайка от множество по-малки и по-големи, зависими и полузависими, с по-кратка или по-продължителна историческа съдба държавни обединения, начело на които застават представители на персийски, тюркски, кюрдски или арабски династийни родове. Двестате години чужда хегемония не са останали без следа. В просветното пространство на персоговорящата общност са настъпили съществени промени. Зороастризмът, религията на Втората персийска държава, е изместен от исляма, неговата свещена книга Авеста отстъпва водещите си позиции на Корана, персийският език в държавната администрация, в науката и литературата е изтласкан от арабския, средноперсийското писмо "пахлави" е заменено от арабицата. При все това персийската творческа традиция не прекъсва. След 935 г. тя се отърсва от авторитета на официалния арабски език и набира сили, за да роди шедьоврите на персийския класицизъм и да определи периода IХ-ХV в. като "златни векове" на персийската литература.

   През 1010 г. в Хорасан, един от центровете на културния живот на Средна Азия, се ражда произведение, което ще остане вечно във фундамента на иранската народност. На новоперсийски език е създадено грандиозното епическо платно "Шах-наме" ("Книга за царете"), посветено на историята на персийската държавност. То е с внушителния обем от над 100 000 стиха и е "десет пъти по-обемисто от "Илиадата" и "Одисеята" на Омир, взети заедно"1. Негов автор е Абул Гасем Туси, наречен от съвременниците си Фердоуси (Райски), а от следващите поколения - персийския Омир.

   Времето, което подготвя появата на "Шах-наме" в Персия, се отличава с нарастването на националното самосъзнание на иранците. Най-ярък израз то намира в движението "шуубие", в чиято основа заляга концепцията за интелектуалното превъзходство на персите над арабите. А това обстоятелство впрочем се потвърждава дори от някои арабски философи. За да се уверим, е достатъчно да се обърнем към думите на един от големите умове на мюсюлманската цивилизация Ибн Халдун (1332-1406), изречени в забележителното му "Встъпление". В част шеста глава 42 е озаглавена: "Носителите на знание в исляма са повечето неараби (перси)". В тази глава четем следното: "Странно обстоятелство е, че с редки изключения повечето от носителите на наука сред мюсюлманския народ както по религиозните науки, така и по рационалните, са били неараби...

   Причината за това е, че в началото ислямският народ не е имал нито науки, нито занаяти. Това се дължи на условията на непосредственост и примитивност... Вече споменахме, че занаятите биват развивани при цивилизоваността и че от всички хора арабите (бедуини) са най-малко запознати с тях. Така науките принадлежат към уседналата цивилизация и арабите (бедуини) бяха далеч от тях и от заниманието с тях. А уседналите хора през тази епоха бяха неараби (аджам)2 ... Тези занятия бяха най-трайното сред тях, защото цивилизоваността се утвърди сред тях още от държавата на персите... А арабите, които познаха тази цивилизация и заради нея изоставиха своята примитивност, бяха възпрепятствани да се занимават с наука и да я изучават, тъй като бяха заети с властта в Абасидската династия. Те бяха хора на династията, нейни защитници и изпълнители на политиката й. Освен това, тогава изпитваха високомерие по отношение на заниманията с наука, тъй като науката се превърна в занаят, а водачите винаги са изпитвали пренебрежение към заниманията, занаятите и всичко, водещо към тях. Като така, те оставиха тези неща на неарабите и на хората със смесено потекло..."3

   Последователите на шуубие се противопоставят на арабската езикова хегемония, стават радетели за възраждането на древните ирански книжовни традиции и национални идеали. Възникват първите персоезични литературни центрове - Бухаро-Самаркандският и Хорасанският, създават се първите произведения на новия литературен език "фарси-йе дари" ("дворцов персийски").

   Абул Гасем Фердоуси е роден в селището Табаране, в непосредствена близост до един от центровете на литературния живот в Хорасан - гр. Тус4. Според известния ирански литературовед Саид Нафиси възможната година, в която е роден великият поет, е 940 г. или 941 г. Животът на класика преминава в родното му имение. Последните години от биографията му са забулени в неизвестност. Предполага се, че напуска този свят през 1020 г. или 1030 г. Погребан е в градината на своя дом. Според свидетелството на самаркандския летописец Незами Арузи гробът му е запазен до 1116 г.

   Първите десетилетия от живота на Фердоуси преминават в държавата на Саманидите (900-999 г.) със столица Бухара. Те се обявяват за наследници на Сасанидите и всячески се стремят да дадат нов тласък на културните традиции на персийската държавност. В двора им живеят и творят повече от 50 поети, повечето от тях пишещи на фарси-йе дари. И макар че Фердоуси не е сред тях, той полага началото на своята "Книга за царете" и я завършва през 994 г. Създадено е произведение, което трябва да събуди гордост от принадлежността към един народ, към неговото богато и славно минало.

   В държавата обаче се развиват негативни процеси. Феодалните междуособици, сепаратистките тенденции и неблагоприятната външна обстановка довеждат до нейната гибел. Земите й са поделени между Караханидските тюрки, установили се в Мавераннахър5, и бившия наместник на Саманидите в Хорасан Алп-тегин (961-963), който определя за столица на новото царство гр. Газни. Сблъсъкът на Фердоуси с официалната власт става именно с внука на Алп-тегин - Махмуд ибн Себуктегин (Махмуд Газневид, 998-1030).

   Поредното рухване на иранската държавност коренно променя обстановката. Иранските земи са под контрола на тюрките. Втората половина от живота на Фердоуси преминава в държавата на Махмуд Газневид, останал в историята като един от най-щедрите меценати на персийската литература и култура.

   Интересна е ролята на Махмуд в книжовния живот на персийската народност. Макар и тюрк, той се стреми да играе ролята на продължител на иранските духовни традиции. Това е обяснението на факта, че значителна част от елитното обкръжение на Саманидите запазва позициите си и при новия владетел. Персийският език си остава официален за държавата, поезията на фарси се поощрява, в двореца на Махмуд творят десетки поети (някои автори сочат, че броят им наближава 400). Фердоуси обаче не е сред тях, той никога не става придворен поет. Въпреки това обстоятелство той е принуден да пристъпи към преработката на поемата си. Тя трябва да бъде одобрена от новия повелител и да получи разпространение сред персите. Защото не трябва да се пропуска обстоятелството, че за онова време единственият начин едно произведение да стане популярно е да получи благословията на двореца, т. е. лично на шаха. За тази цел Фердоуси внася разни корекции, прави допълнения и съкращения. В началото на поемата той поставя стихове, посветени на Махмуд, на различни места в текста вмъква похвали към него, а посвещенията на представителите на Саманидите са заличени. Както ще видим по-нататък обаче, това не се оказва достатъчно...

   Така през 1010 г. новата редакция е завършена. Възрастният вече Фердоуси (минава 65-та си година) подвързва по съответния начин готовата книга и я връчва на Махмуд Газневид. И до днес остават без отговор въпросите, свързани с появата на Фердоуси (или на поемата му) в гр. Газни. Не може да се твърди категорично бил ли е авторът в столицата, бил ли е приет от Махмуд в двореца. Наистина в "Тарих-е Систан" ("Историята на Систан") се упоменава за среща на поета със султана, на която са четени откъси от "Шах-наме", но потвърждения за подобна случка не откриваме в нито един друг източник. Така или иначе "Шах-наме" се оказва в ръцете на Махмуд Газневид.

   За главна фактологическа основа на епопеята Фердоуси използва създаденото в гр. Тус около 960 г. по поръчение на саманидския наместник Абу Мансур Абдурразег прозаическо съчинение "Шах-наме-йе Абу Мансури" ("Книга за царете на Абу Мансур"). Написването му се възлага на екип от четирима специалисти по средноперсийски език (пехлеви), оглавяван от Абу Мансур ал Мимари. По своята същност то е трябвало да представлява прозаически свод на историята от сътворяването на света до падането на Сасанидската империя под ударите на арабите. За основен източник са използвани главно сведенията от запазените на средноперсийски език фрагменти от "Хватай-намак" ("Книга за владетелите"). Най-вероятно обаче Фердоуси е използвал за своята епопея новоперсийския вариант на тази книга - "Ходай-наме" ("Книга за исполините"), за което съдим по думите му във "Въведението" към поемата, където съобщава за молбата към приятелите си да му доставят ръкописното копие на новоперсийското "Ходай-наме".

   Написването на "Шах-наме"се реализира в продължение на повече от 30 години. Години на лишения и материални несгоди, за които Фердоуси ни съобщава в различни части на поемата си. В трудните моменти авторът намира подкрепа сред неколцината си приятели, на които не забравя да благодари в завършения си труд. Нишката на повествованието се прекъсва и когато поетът загубва единствения си син (37 годишен). Класикът излива болката си върху страниците на своята епопея. От тези редове разбираме, че последното утешение на 62-63 годишния поет остава дъщеря му и, разбира се, голямата му цел - завършването на "Книгата за царете".

   Малко са биографичните данни, съдържащи се в "Шах-наме". Все пак от тях събираме скъперническа информация, която не бихме могли да получим от другаде. Интерес представлява съобщението на Фердоуси, че е освободен от данъци, което, от една страна, е ново доказателство за материалните му затруднения, от друга - свидетелства за заинтересоваността от неговия труд, за материалната и моралната подкрепа, оказвана му не само от приятелите.

   Историята ни поднася различни версии за реакцията на Махмуд след прочита на "Шах-наме". Те размиват контурите на действителната биография на Фердоуси и ни поднасят различни варианти на колизията "султан-поет". Варират от заповедта на султана да хвърлят поета под краката на бойните слонове, до тази, като че ли най-правдоподобната, в която Махмуд изпраща обидно малко възнаграждение (20 000 дирхема6), което Фердоуси разпределя между слугата, донесъл "царската милост", продавача на разхладителни напитки и теляка в банята, в която го заварва царският пратеник. За сравнение само ще споменем, че на калиграфите, преписвали по-късно епопеята, за едно-единствено двустишие от "Шах-наме" се е заплащало по един туман7.

   В отговор на нанесената му обида Фердоуси написва унищожителна сатира срещу Махмуд и боейки се за живота си, напуска гр. Тус. Малко са останали запазилите се двустишия от тази сатира, ще се огранича само с две от тях, които недвусмислено онагледяват чувствата на Фердоуси.

   Ако майката на шаха беше госпожа,
със сребро и злато щях да съм покрит сега.
Ако пък баща му беше шах,
със корона златна аз да бъда щях.

   Годините, прекарани в странство, са като че ли най-неосветената част от житейския път на Фердоуси. Дори авторът на "Чахар магале" ("Четири речи") Незами Арузи, живял век и половина след поета, не е в състояние да даде по-конкретна информация за последните години от живота на Фердоуси, а ни предоставя в съчинението си само една от битуващите красиви легенди.

   Според нея Фердоуси в продължение на половин година се укрива в гр. Херат. После търси укритие и препитание в градовете и селата на западноиранските и прикаспийските провинции, пребивава в държавата на Буидите (Бувейхидите), докато най-накрая тайно се завръща в имението си. Скоро след завръщането си умира. Според легендата, когато изкарват тялото от дома му, през градските порти влиза керван, носещ достойното възнаграждение от разкаялия се за постъпката си Махмуд. То е връчено на дъщерята на Фердоуси, която обаче се отказва от него и го дава, за да се построи за пътниците кервансарай на пътя между градовете Тус и Балх. Незами Арузи вижда с очите си тази странноприемница. Според друга една легенда с парите на Махмуд се строи дига и напоителни съоръжения за съгражданите на Фердоуси.

   Къде все пак трябва да търсим причината за конфликта султан-поет?

   При подобни, сложно конфигурирани ситуации, обикновено роля играят както субективни, така и обективни фактори. Има, разбира се, и такива, в които те са слети в едно цяло. Да се опитаме да ги систематизираме.

   Към първия тип фактори ще причислим обстоятелството, че Махмуд не е етнически иранец. Той е тюрк от племето на оунитите и като такъв няма как да приеме радушно силната антитуранска насоченост на поемата. Отъждествяването му с туранците8, основните противници на героите от "Шах-наме", би го поставило в неблагоприятна светлина и силно би навредило на ореола му на велик персийски държавник. И въпреки обстоятелството, че Махмуд се изживява като покровител на персийското поетическо слово, като щедър меценат на майсторите на перото, това не му помага да преодолее внушенията на поемата. Още повече че Фердоуси така и не става поет-царедворец, въпреки стремежа на султана да бъде заобиколен от най-големите имена на науката и литературата. Следователно Махмуд не би могъл да си припише и най-малка заслуга за написването на поемата.

   Към субективния фактор ще причислим и обстоятелството, че Махмуд Газневид стои доста далеч от идеите на Фердоуси за справедливия и благороден цар, идеите, осъждащи абсолютизма, моралния и физически, гнет, несправедливостта и безпринципността. Тежненията на поета в тази насока недвусмислено подсказват за липсата на подобни добродетели в двореца по онова време. Защото поведението на султана е в пълен контраст с моралните и етичните норми, залегнали в поемата. Известно е, че Махмуд осъществява 17 грабителски похода срещу съседна Индия (само при един от тях той отвежда над 50 000 роби), откъдето заграбва несметни богатства. И макар че една голяма част от тях отиват за поддържане на дворцовата литературна школа и за благоустройството на столицата Газни, това не променя цялостния облик на султана. В интерес на истината трябва да признаем, че престолният град със своите пълни със стоки от цял свят пазари, с парковете с водоскоци, с басейните, с фонтаните, с дворците си, облепени със злато и скъпоценни камъни, с цялото си мощно великолепие не случайно се прочува като "Райския град" на Изтока.

   Към казаното дотук можем да добавим и най-вероятно недоброжелателното отношение към Фердоуси от страна на дворцовите поети-панегиристи, начело с "Малек ош-шоара"9 ("Царя на поетите") Онсури. Те едва ли биха се примирили с обстоятелството, че творец извън техните среди е дръзнал да осъществи подобно начинание.

   За неприемането на "Шах-наме" от Мухмуд Газневид има, разбира се, и напълно обективни обстоятелства. Сред тях на първо място следва да отчетем това, че на "Шах-наме" по онова време не е било възможно да се гледа единствено като на художествена творба. С внушенията и идеите, които залягат в нея, тя несъмено има и своето политическо значение. И то като че ли до голяма степен повлиява на отношението на султана.

   Споменахме вече за походите на Махмуд в Индия. Важен детайл в тях обаче е, че те се осъществяват под знамето на сунизма, т. нар. газават (война за вярата) срещу неверниците. При това тези походи са подкрепени морално, а и материално от Багдад. Следователно шуубитската, антихалифатската дори насоченост на поемата в политически план не може да бъде приета от протежирания от Багдад монарх. В същия ракурс Махмуд не би могъл да одобри и осезаемата носталгия на Фердоуси към зороастризма, както и несъгласието му с начина на налагане на новата религия по персийските земи.

   За лошото отношение към творбата дял имат и прокрадващите се в нея на места шиитски възгледи. Докато Багдад и Махмуд са ревностнни привърженици на "правоверния" сунитски ислям. Което ни подсказва, че отново сме свидетели на сблъсък на идейна почва.

   И накрая още едно обстоятелство с обществен оттенък, неблагоприятстващо за приемането на творбата. По времето на Фердоуси, след падането на Саманидската държава, персийските земи на практика са поделени и се управляват от два тюркски рода - Газневидите и Караханидите. Ожесточеното съперничество между тях за кратки периоди е прекъсвано от мирни договори, даващи възможност на владетелите да насочат вниманието си в друга посока. Именно такова споразумение е подписано наскоро между Махмуд и Караханидските тюрки, и те преки потомци на тураните, според иранците. Следователно даването на царско одобрение на "Шах-наме" по всяка вероятност отново би влошило и без това крехките отношения между двете държави.

   В какъв вид достигна до нас "Шах-наме" на Фердоуси? Различните й преписи варират между 48 000 - 52 000 бейта10 (според преданието обемът й е цели 60 000). Книгата е разделена на 50 глави, които обхващат петдесет отделни царувания на царе от 4 династии. Отделните глави не се еднакви по обем поради субективния подход на автора към героите от историята. На някои са отделени едва по две-три страници, на други - десетки. Сред тези, на които Фердоуси спира по-детайлно вниманието си, са първият човек Гиомарс, легендарният Джамшид, царете Кей Кавус и Кей Гобад, владетелят на Туран Афрасиаб, зловещият Зехак, ковачът Каве, титаничният Ростам, вождът на масовото народно въстание Маздак, за когото Фердоуси говори с нескрита симпатия, последният представител на династията на Сасанидите Ездегерд ІІІ.

   На практика обаче "Шах-наме" се състои от три раздела: Митологически - посветен на управлението на митичната династия на първите царе - Пишдадидите, Героически - отнасящ се към царуването на полулегендарната династия на Кеянидите, вероятните господари на Бактрия - едно от най-загадъчните царства на територията на Средна и Североизточна Азия, и Исторически - касаещ дейността на първите две чисто ирански династии на трона на Персия - Ахаменидите и Сасанидите. Разбира се, хронологията на събитията често е накъсана, на определени периоди от миналото се обръща значително по-голямо внимание, отколкото на други, на места митове и легенди са примесени с реални исторически събития. Така например на Ахаменидите не е обърнато същото внимание, каквото на Сасанидите. Дори най-често срещаното име от царете на Първата персийска държава не е както би следвало да се очаква на Кир Велики, а това на узурпатора Дарий I. Което идва да ни подскаже, че през X век все още не са разполагали с подробности около възникването на Ахаменидската държава (VI в. пр.н.е.). Интересно е да отбележим също така, че според Фердоуси Искандер (Александър Македонски) и наследниците му Селевкидите са в роднински връзки с Кеянидите, а самият пълководец е пряк наследник на последния ахаменидски цар Дарий III (негов син от дъщерята на Филип Македонски). Което е разбираемо от гледна точка на ореола, който е създаден около Александър като "Покорител на света", но също така и от ревностно налаганите шуубитски идеи преди и по времето на Фердоуси. Не така обаче стоят нещата с царете на Партия - Аршакидите (250 пр.н.е. - 224 от н.е.), те не са възприети от поета като част от иранската държавност, въпреки че двата етноса, парни и перси, са в тесни родствени връзки и са в основата на държавното управление. Но това го знаем ние, след повече от 200 години иранистични изследвания... А Фердоуси се ограничава единствено до изброяването на някои имена от тяхната династия.

   Според данните, публикувани в изследването на И. Афшар11, до наши дни са оцелели 229 преписа на "Шах-наме" с дата и 232 без датировка. Най-древният ръкопис е в прозаически превод на арабски и е датиран към 1218-1227 г. Най-старите персийски преписи пък се отнасят към началото на XIV век.

   За да се опитаме да разберем каква стойност има епопеята в днешно време, мисля, че ще е достатъчно да споменем за ореола, обвиващ един от преписите на "Шах-наме". Преписът е поръчан за изпълнение от шах Тахмасп Сефевид (1524-1576) на трима от най-известните за времето си художници-калиграфи - Султан Мохаммад, Мир Мосаввар и Дуст Мохаммад. След завършването й книгата съдържа 258 великолепни миниатюри. През ХIХ в. при Гаджарите (1796-1925) преписът загадъчно изчезва от царската съкровищница, за да се окаже през 1903 г. в колекцията на милиардера Едмонд Ротшилд. През 1959 г. оригиналът отново попада в чужди ръце и се озовава в сбирката на екстравагантния американски колекционер Артур Хоутън. След смъртта му през 1992 г. наследниците му започват да разпродават събраните от него произведения на изкуството. "Шах-наме" заедно със 118 миниатюри и 500 страници текст е предложена на ръководството на Ислямска република Иран за скромната сума от... 20 млн. щатски долара. Висшият съвет на Ислямската република, след експертен анализ на текста и миниатюрите, прави необходимото и връща книгата в Иран.12

   Фердоуси е погребан в собственото си имение поради отказа на сунитското духовенство да приеме в общите гробища един "еретик". Причините за тази им оценка най-вероятно са същите, поради които и Махмуд не дава благоразположението си за произведението на "бунтаря".

   Днес обаче близо до развалините на Тус13 се издига величествен мавзолей от бял мрамор, покрит със стиховете, обезсмъртили поета.

   Какво представлява за поколенията "Шах-наме"?

   "Шах-наме" преди всичко е многобагрен паметник на иранската култура, дух и самобитност, пропит с любов към родината и с гордост от принадлежността към нея. Това е уникален пантеон на персийската литература, побрал в себе си митологически предания, героика и реални исторически събития на персийския етнос. И всичко съчетано в едно хомогенно тесто, замесено с маята на високия хуманизъм, морал и етика на техния автор. В този смисъл не бива да разглеждаме "Книгата за царете" единствено и само като колоритен друм на персийската държавност. Тя е грандиозно епическо платно, в което изложението на иранската история наред с алегоричността е придружено и с дълбоки философски, дидактически и лирически разсъждения. И всичко това облечено във великолепните одежди на персийската мерена реч.

   И не на последно място "Шах-наме" е един от главните фактори, които събуждат иранските народи от летаргичния сън на национално безпаметство, за да ги консолидира в борбата им за възраждането на персийската държавност.


1 Брагинский, И., "12 миниатюр", изд. "Худ. лит-ра", Москва, 1976, стр. 60.
2 Под термините "аджам" и "аджами" арабите са разбирали "неарабин" ("неарабски"); "иранец" ("ирански"), "персиец" ("персийски"). Но също така и "неопитен"; "неук", "невежа"..., което е и навлязло в българския език чрез турския - "аджамия".
3 Ибн Халдун, "Встъпление", София, 1984 (стр. 304-305).
4 Градът е разрушен от ордите на сина на Тимурланд - Миран-шах през 1389 г. и повече никога не се възстановява.
5 Мавераннахър - арабското название на земите от Средна Азия.
6 Дирхeм (дирхaм) - арабска сребърна монета (драхма), сечена от 695 г. Теглото и стойността й в различните епохи са се променяли.
7 Туман - иранска едра парична единица, еквивалент на 10 000 динара.
8 Туранци - така персите са наричали всички етнически неирански племена. В "Шах-наме" става въпрос за многобройните войнствени тюркски номадски племена, обитаващи земите на североизток от Персия.
9 Малек ош-шоара - поетически титул, въведен от Махмуд Газневид. Негов първи носител е Онсори (Абул Гасем Хасан - 970/980-1039/40).
10 Бейт (букв. дистих, двустишие) - основната поетическа единица в персийското стихосложение.
11 Афшар, Ирадж. "Кетобшеноси-йе Фердоуси" ("Библиография на Фердоуси"), Техеран, 1968 г.
12 По статията на Д. Касаткин "Бессмертие "Шахнаме", сп. "Азия и Африка сегодня", № 5, 1995.
13 Днес останките на града се намират на 48 км северозападно от гр. Машхад.
горе