архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
назад
Антал Серб
(1901, Будапеща -1945, Балф)
   Писател, преводач, литературен историк, Антал Серб произхожда от семейство на високообразовани интелигенти. Едва двайсетгодишен започва да публикува в сп. "Нюгат" свои стихове и новели, които са забележителни с елегантния си стил и хумор, а литературно-историческите му есета носят ново звучене и нов дух за ценителите. Известните "История на унгарската литература" и "История на световната литература" по своята четивност могат да съперничат на романите, а с богатия си материал са важни образователни наръчници. През 30-те години на ХХ век публикува и множество романи: "Легенда за Пендрагон", "Пътешественик и лунна светлина", "Огърлицата на кралицата" и др.

   "Легенда за Пендрагон" е един от върховете в творчеството му - философия и културология, подправени с изискана еротика под формата на хумористичен криминален роман.

   

Из "Легенда за Пендрагон"

   - My way is to begin with the beginning, имам обичай да започвам от самото начало - е казал лорд Байрон, а той наистина знае какво е подобаващо, щом става въпрос за английски благородници.

   В крайна сметка всичките ми истории започват от там, че съм се родил в Будапеща и не след дълго съм получил името, което нося и сега: Янош Батки. Тогава това все още не ми бе известно.

   Но за да бъда по-кратък, ще пропусна случилото се между моето раждане и запознанството ми с граф Гуинед, трийсет и двете години, включващи и световната война. Ще ги пропусна, защото не аз съм главният герой на тази изключителна история, а той.

   Ще започна със запознанството ни. Към края на сезона, в началото на лятото, бях на вечерно парти у лейди Малмсбъри-Крофт. Дамата бе голяма моя покровителка, още от времето, когато бях научен секретар на Доналд Кампбел. Защото професията ми е да съм на услугите на по-възрастни англичани, чиято мания е да се занимават с някаква интелектуална дейност. Но това не е единственото ми препитание. Разполагам с малко състояние, оставено ми от моята майка, което ми позволява да преживявам скромно в страната, в която сам пожелая. От дълги години Англия е избраната от мен родина. Обичам аристократизма на английския пейзаж.

   По време на вечерта домакинята ме залови и доплува с мен до един висок, сивокос господин, с изумителна глава, който мълчаливо се усмихваше от дълбините на едно кресло.

   - Графе - каза тя, - това е господин Янош Батки, който се занимава със средновековните английски насекомоядни или пък с древните италиански вършачки, сега не мога да си припомня точно. Та значи с нещо, което, сигурна съм, представлява голям интерес за вас.

   С тези думи тя ни изостави.

   Известно време се усмихвахме добронамерено един другиму. Главата на графа бе изключително привлекателна. Такива могат да се видят на титулните страници на старинните книги, но с лавров венец. В наши дни подобни глави рядко се срещат.

   Същевременно бях ужасно смутен, защото чувствах, че неточното описание на благородната лейди ме представя в комична светлина.

   - Дано не ви засегна - рече накрая графът, - но ще си позволя да ви запитам, какво всъщност искаше да каже нашата домакиня?

   - Милорд, тъжното е, че всъщност донякъде лейди имаше право. Аз съм доктор по хуманитарните науки, познавач на ненужните учения и се занимавам с всичко, което не би минало и през ум на нормален човек.

   Така опитах чрез духовитост да се изплъзна от повдигането на някоя по-сериозна тема, например над какво работя. Добре знаех, че за англичаните е проява на много лош вкус, когато някой демонстрира интелектуален интерес.

   Но графът се усмихна странно.

   - Моля ви, с мен може да говорите даже сериозно. Аз не съм англичанин. Уелсец съм, а това, може да се каже, е все едно че съм наполовина континенталец. Един англичанин никога не би се поинтересувал с какво се занимавате, няма да е благоприлично. Но аз, дори и само заради духовното си достойнство, настоявам на този въпрос.

   Имаше толкова интелигентна глава, че му казах истината.

   - Сега проучвам английските мистици от ХVІІ век.

   - Действително? - възкликна графът. - Тогава това е още едно от чудесните попадения на лейди Малмсбъри-Крофт. Все така прави. Когато настани един до друг двама господа с убеждението, че и двамата са възпитаници на Итън, можете да бъдете сигурен, че единият ще е немец, а другият японец, но и двамата са се посветили на либерийските марки.

   - Значи и вие се занимавате с този предмет?

   - На нашия остров това е силно казано. Вие изучавате нещата, ние имаме само натрапчиви идеи. Занимавам се с английските мистици подобно на генерал в оставка, заел се с фамилната си история. Защото у нас мистицизмът някак си е свързан със семейната история. Но кажете, докторе... мистицизмът е много широко понятие. Като религиозно явление ли ви интересува?

   - Не, нямам особен усет за това. От мистицизма ме интересува онова, което обикновено наричат мистично: тайнствените химери и операции, с които древните са се опитвали да господстват над природата. Алхимиците, тайната на хомункулуса, панацеята, влиянието на минералите и амулетите... Натурфилософията на Флъд, в която чрез барометъра се доказва съществуването на Бог.

   - Флъд? - сепна се графът. - Той не бива да бъде споменаван наред с мнозината луди. Флъд, господине, е написал много небивалици, защото се е стремил да обясни неща, необясними по онези времена. Но всъщност е знаел за същественото много повече от днешните учени, които вече дори не осмиват теориите му. Не зная какво е вашето мнение, но днес ние знаем много за най-дребните подробности на природата, докато по онова време хората са знаели повече за цялото. За големите взаимовръзки, които не могат да бъдат претеглени на везни и разрязани като шунка.

   Очите му блестяха повече, отколкото бе допустимо в дисциплинирана Англия. Темата очевидно бе най-вълнуващата за него.

   После се смути, усмихна се, тонът му стана лековат:

   - Да, Флъд е моята натрапчива идея.

   Тогава се намеси една очарователна млада дама и дълго време ни говори глупости. Графът кавалерски й асистираше. Аз стоях на тръни, искаше ми се да продължим разговора. Нищо на света не ме интересува повече от емоционалното отношение на даден човек към нещо абстрактно: защо господин Х е убеден англокатолик и защо госпожица Y се занимава с коремоногите. Подобна вълнуваща тема бе и защо един граф е така въодушевен от личността на толкова далечен, толкова отдавна починал и така заслужено потънал в забрава лекар и магьосник, какъвто е Робърт Флъд.

   Но лейди Малмсбъри-Крофт отново ме залови и този път попадението й бе доста неудачно. Отведе ме при една много благородна, наподобяваща музеен експонат дама, която ме заразпитва за защитата на животните в Румъния. Напразно се противих, тя бе решена да ми достави удоволствие и ми разказа какви ужасни впечатления за съдбата на кучетата е придобила при последното си пътуване в Армения. Стана ясно, че много псета даже нямат стопани и се хранят с каквото им падне.

   За щастие един приятел, Фред Уолкър, внезапно изникна пред мен, водейки добре вчесан младеж. Той настани младежа до дамата, а мен вдигна и отведе. Възрастната госпожа не забеляза размяната.

   - Кой е този "граф"? - запитах Фред.

   - Не го ли познавате? Та той е единственият интересен човек в цялата компания. Оуен Пендрагон, граф Гуинед. Много интересен особняк. Уникален екземпляр.

   - Да чуем историята му.

   Най-хубавото качество на Фред бе склонността му към клюките.

   - Ол райт. Преди години графът искаше да се ожени за приятелката си, чиято репутация, нека го кажа така, не бе безупречна. Говори се, че почнала кариерата си, разхождайки се нагоре-надолу по дъблинските улици. Всеобщото възмущение беше стигнало своя предел, когато дамата внезапно размисли, изостави графа и се омъжи за стария милиардер Роско, най-добрия приятел на бащата на графа.

   - Забавното в цялата история - продължи той - е, че иначе графът е донкихотовски аристократичен. За него говорят, че като оксфордски студент членувал в клуб, толкова изискан, че в цял Оксфорд се намерили едва трима души, достойни да му бъдат членове. С течение на времето другите двама напуснали и графът останал сам в клуба. Две години размишлявал кого би могъл да вземе за свой заместник-председател, но не открил никого. Накрая и той напуснал Оксфорд и клубът прекратил съществуването си. По подобни съображения никога не е прекрачвал прага на палатата на лордовете.

   - Съжалявам, Фред, но не виждам нищо изключително в разказа ви. Обикновено се справяте далеч по-добре. Очаквах такава интересна глава да е свързана с много по-фантастична история. Няма нищо необичайно в това аристократ да вземе за съпруга жена от най-нисшите съсловия. Неговото благородство е достатъчно и за двамата.

   - Имате право, Янош. И не това е причината да кажа, че графът е странна птица. А всеки ще ви потвърди, че е особняк. Но останалите истории, които съм чувал за него, са такива глупости и небивалици, че нямам голямо желание да ги разказвам.

   - Да чуем небивалиците.

   - Добре... например как да нарека историята, че се е погребал като факир и са го изровили съвършено невредим две седмици или две години по-късно, вече не си спомням. Или през войната... разказват, че по време на газовите атаки преспокойно се разхождал без газова маска и нищо лошо не му се е случило. Носи му се славата на чудодеен лечител. Най-невероятна е историята, според която той излекувал дука на Варвик, след като лекарите вече от цял ден го смятали за мъртъв. Твърди се, че в замъка си в Уелс има голяма лаборатория, където извършва всевъзможни експерименти с животни. Бил открил някакво ново животно, което живее само на тъмно... но не го обявява публично, защото мрази демократичността на науките. Обаче всичко това е нонсенс. Зная само, че когато човек го срещне в обществото, го намира за много мил и не забелязва нищо странно в него. Но много рядко може да бъде видян. С месеци не напуска замъка си.

   След тези думи наклони глава към мен и ми прошепна в ухото:

   - Луд е за връзване!

   И ме остави.

   По време на вечерта успях отново да се видя с графа. Чувствах, че и аз не съм му неприятен. Каза, че очите ми му напомнят за един лекар от ХVІІ век, чийто портрет се намира в замъка му. За някой си Бенджамин Авраванел. Въпросният бил убит.

   Няма да описвам дългия ни разговор, още повече, че говорех предимно аз, а графът задаваше въпроси. Не успях да разреша големия проблем, защо той толкова се интересува от Флъд, но разговорът ни не бе лишен от резултат. Изглежда успях да спечеля симпатията на графа, защото на сбогуване ми каза:

   - Моето семейство случайно притежава няколко стари книги по темата, с която се занимавате. Ако имате желание, посетете ме някога в малката ми селска къща в Уелс и прекарайте там няколко седмици... докато прегледате книгите.

   Много се зарадвах на оказаната ми чест, но бидейки човек, трудно решаващ се на пътуване, нямаше да я приема сериозно, ако няколко дни по-късно не бях получил писмена покана, в която бе определена и дата. Така започна всичко.
Превод от унгарски: Юлия Крумова
горе