архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
назад
Турска Поезия

Бюлент Еджевит (1925-2006)

Поет разпитва държавник

помниш ли
колко месеци изминаха
откакто не си съзерцавал
в една звездна нощ небето

в звездна една нощ
или посред бял ден
без дълбоко да си почувствал
безкрайността на небето

или една сутрин
без да си забелязал
разцъфването внезапно
на дървото в градината

и особено без да си чул
на път за креслото си
писъка на настъпената
без да знаеш мравка

как тогава ще узнаеш
мястото си във вселената
че да ръководиш
страната си

Джеват Чапан (1933)

Сянка над Босфора

Колкото и преждевременно да ни е напуснал,
сянката му все още е един бял облак,
отразява се върху застоялия залив.

Механата на Гаврико сега държи бат’ Неджати -
преди много години се катурна старият чинар,
аязмото опустя,
новини за земетръси бълва вече
старата сеизмологична станция.

Докато си играем на табла във вилата
и товарни кораби преплуват по Босфора,
той отново подема за старите градски пожари,
за годините, когато е изучавал антична философия,
за красивия Алкивиад,
за строителните обекти в провинцията,
чийто шеф е бил.

Когато заминаваше войник,
с кларинети и дайрета го изпратиха
приятелите от махалата.

Кой знае чия ръка мести сега
онези шахматни фигури?



Йоздемир Индже (1936)

В памет на един камък

Глупаво е, но вземаш и запокитваш един камък в морето,
то го поглъща, няма как - законът на физиката,
докато ти не отидеш да го измъкнеш, там ще си остане,
но и да се опиташ, не можеш да го намериш, ни да го извадиш.

Защо пишеш тогава стихове, грешниче, защо пишеш,
като не можеш да измъкнеш пленения в дъното камък,
като не можеш да го сложиш в разтвора на един строеж?


Трупът на едно дърво

Колко безумни наводнения и какви мътни порои преживях.
Като пустош съм захвърлен на брега на една пътека,
няколко мъртви котки край мен, котенца непрогледнали.

Една старица да бе ме намерила, да бе ме изсушила на слънце
и хвърлила в огнището в мраза на наближаващата зима.
Да бе поговорила с мен,
да бях видяло ръцете й, кожата й, слепнала по костите.

Щастливо съм от съдбата си, колко съм щастливо, Господи,
че не станах бесило на вонящия на кръв и сълзи площад на политиката!
Бих искало да ме заковат в кревата на уханна невяста,
но можех и ковчег да стана на млад мъртвец.

Това си мисли завлеченото от вчерашните порои старо дърво
и примлясква с език, сякаш засърбало портокалово сладко.



Хилми Явуз (1936)

Пътешествието на пътя

посветих се на пътищата.
и стиховете си им посветих...

"пътищата са рубинени далечини",
бях казал в един от тях,
"закрачих между изреченото
и недоизречено място",
писал съм бил в друго...

"не съм аз пътуващият, а пътят",
и този стих е мой,
както и следният:
"пътищата са винаги малко засегнати,
с нагор- и надолнищата..."

и други редове:

"аз винаги пътища засънувах,
вървейки по усойни пътища..."
именно аз казах, че
"пътищата са розови гласове",
споделих с любимата, че те ме зоват в
"сърцевината на лятото..."

тогава тя бе далече
и бях й признал, че по лицето й изгрява
"усмивката на пътищата".
"нагазвам аз в плътта си",
и това аз съм изръсил.
"Юнус бе вървял, горейки,
Мевляна вървя, въртейки се,
аз бих вървял неуморно, до насита"
бях казал за поетите.

забравих всичко това, сега,
забравих...

само от пътища вече са изтъкани стиховете ми...



Юлкю Тамер (1937)

Поезията

Всеки ден отново се ражда тя.

Всяка сутрин се събужда,
умива си първо думите,
сресва буквите.

Дълго се заглежда в течащата вода,
не може без да мисли за планината.
Пие си чая, допушва цигарата,
всяка сутрин преглежда вестника.
Одеялото, с което баба й завива колената,
кара я да си спомни за слънчевите дни,
морските нощи, снежните равнини.

Излиза от къщи, кима на съседите,
проверява канцелариите след това,
надниква в папките,
понасят я на гръб хамалите,
глашатай е по спирките на маршрутките,
скача по крилото на някоя птица,
изследва чифлиците от височина,
сгрява се на рудничните жилки,
обикаля навсякъде
планетата на всеки един човек.

Всичко преувеличава в себе си.
Всичко умалява.
Защото странна е душата й,
не прилича на нито една друга,
освен на себе си.

Всеки ден отново разбира,
че е нещо мъничко.

Вратовръзката на един младеж,
кърпичката на младо момиче е тя,
каскетът на скаута.

Ако се изгуби, светът няма да пропадне всъщност,
но мястото, което освобождава, запълва тъгата.

Знае това, тайничко се радва.

Ако водата се примесва с пръстта,
жито избуява, хляб се ражда,
но ако кръвта с пепелта се примесва,
какво се получава?

Търси отговора на този въпрос.

Привечер вече е капнала,
затова си ляга преди да се спусне нощта.

Най-отрудената лунатичка е тя.



Атаол Бехрамоглу (1942)

Газелла за една старовремска нощ

Една старовремска нощ изгрява
внезапно и спонтанно в мен

Гарата на едно градче
и непомръдващ влак

Всичко е в сън, дори нощта,
само звездите са будни и аз

Може би сняг вали безспир,
може би дъжд, тънък като игла

Една песен на крайчеца на езика ми,
от забравени сега думи

Вагоните помръдват внезапно,
една жена гледа от прозореца

Една жена, сред сънища, унесена,
една жена гледа, без да ме вижда

Вагоните се изреждат,
жената и влакът се губят от очите

Вече само онази нощ помня,
сред хиляди нощи отминали


Подбор и превод: Хюсеин Мевсим
горе