архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
назад
Галактион Табидзе
(1892 - 1959)
   Галактион Табидзе е роден в близост до Вани, Западна Грузия. Учи в Кутаиси и Тбилиси и след това работи като учител. Макар първата му книга, повлияна от символизма, да е високо оценена през 1914 г., му отнема повече време отколкото на останалите символисти в групата "Сините рогове" да получи признание, главно заради предпочитанието си към изолация.

   Следващият му поетичен сборник, "Череп с артистични цветя" (1919), го превръща във водач на грузинската поезия за десетилетия. Повечето от творбите му са пропити с темите за самотата, изолацията, липсата на любов и ужасните предчувствия.

   По време на сталинистските репресии от 1937 г. съпругата на Табидзе е заточена в Сибир, където умира през 1944 г. Това тласка Галактион към депресия и алкохолизъм. Дългото му мълчание го спасява от чистките. Той продължава да получава награди и титли, публикува и нови стихове. Тежко болен и в депресия, накрая е настанен в психиатричната клиника в Тбилиси, където слага край на живота си, като през 1959 г. скача от прозореца.

   Погребан е в пантеона Мтатсминда, като на погребението му присъстват десетки хиляди. През 2000 г. Грузинската църква официално му опрощава греха на самоубийството.

   Табидзе е автор на хиляди стихове. Архивът му в Литературния музей в Тбилиси съдържа около 100 000 бележки и все още очаква пълно изследване.



Сини коне

Свят задгробен, превратен, като залеза златен.
По мъгли ме отвежда в него някакъв път.
Не намирам аз нищо в този край необятен -
само остра безмълвност на отсъстваща плът.

Само празно мълчание. Само ледно дихание.
Само скръб и страдание в тази мрачна страна.
Хлад навяват гробове над очи без сияние.
Пак душата ми радост тук не може позна.

Сред безкрайни движения, може би озарения,
виждам скелети бързи. Тропат те или не?
Срещу мене се носят като сънни видения,
срещу мене препускат върху сини коне.

Вече без съжаление, аз забравям с умение,
пак сълзи не се стичат върху мойте ръце.
Гасне в своето тление всяка страст и мъчение,
и молитвено стихва тук мойто сърце.

Като пламъци странни, като ход на съдбата
бягят сини коне. Тътне техният бяг.
Нищо тук не цъфти като там на земята.
Твойта участ сега е само хладният мрак.

Без лица, имена, как сега ще узнаеш
кой какъв е, къде е? Ти, съвсем отчужден,
в неизвестност лежиш и утеха не знаеш.
Дреме в бездните долу всеки блян утаен.

Негасими лъчи, все напред устремени,
блеснат нейде, отлитнат в пустинната шир.
Всъщност скелети бързи минават край мене
и минутите бързи не донасят ми мир.

В тези вихри мъгляви, в този край необятен,
в този свят или в друг, в този ад или не,
като буйни вълни, като ход на съдбата,
като мълнии сини бягят сини коне.

Превод на стихотворението: Николай Кънчев


горе