архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
назад
Валентина Йотова
   Родена е през 1963 г. в София. Завършва Техническия университет, специалност Подемно-транспортни и строителни машини и системи. През 1992 г. издава стихосбирката "Икона". Публикувала е стихове и преводи в периодичния печат - "Пулс", "Народна младеж", "Факс", сп. "Понеделник" и др. Работила е като редактор, репортер, почти 20 години работи като графичен дизайнер.



Кръговрат

Сбъдва се утрото, сбъдва се
понякога най-неочаквано.
Като капка роса изумрудена
в езика зелен на тревата.

Изтъркулва се с птичата песен
и завива край хълма намръщен,
още сънено и несресано
тича по пътя към къщи.

По петите му боси полепват
златни слънчеви нишки.
На прага вехтото време
е месило хляб от въздишки.

Сядат двама и залци потапят
в дивия мед подир пладне.
Утрото вече пораснало
бавно поема на запад.

Там го чака смугла невяста
да потънат зад облака скитник
и щурците сватбари пригласят
във вселенския хор на звездите.

Все някога…

Ще я срещнеш
в някоя кръчма накрая
и на глътки душата ти тя ще изпие,
в пепелника от фасове няма
за ревност място да стигне.
Ще си казваш, Господи, тя е
толкова, толкова хубава.
Всяка клетка от нея сияе
и в кръвта ти влива безумие
този поглед, в който разтапят се
на кроткия ангел крилете,
и дъхът на бадеми и праскови
се засуква под твоята дреха.
Усетил внезапно мравучкане
по гърдите в задушната стая,
ще преглъщаш на залъци сухото
невнимание от страна на жената,
дето в кръчмата просто е влязла,
а ти стърчиш непотребен
зад прашна кашпа и си знаеш,
тя всъщност не е за тебе.
Не сънувай очите . дълго,
да се върне дори не очаквай.
Но разбираш как гледа от ъгъла
някой, който за нея е плакал…



Урбаникус

Тежи небе над мъртвите села.
Прибран е жертвеният сенокос.
Дъждовни станове тъкат платна
кенарени за неочакван гост.

Тъй рано тази вечер притъмня,
а мракът, куцайки във дрипа синя,
разтърси кръчмицата с дрезгав глас,
запял над чашата си с вино.

Снишиха се подгизнали стрехи
и къщите - аха, да рухнат,
изригнаха прозорци и врати,
и сенките им извехтели хукнаха

по стъпките ни към бетонения град
да се промъкнат в мислите ни каменни,
и сепна ни тревожният набат
в плача на старата камбана.

На късна есен задъхтя нощта,
преметна сетне почернели менци.
И дълго, дълго никой не заспа,
огрян от свещи хризантемени.

Цигулки крехки с нежни силуети,
с вдървени пръсти тишината ронеха…
… а пуканките на забравата, горещи,
сред Божите сълзи се гонеха!


горе