архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ТОМАЗО ЛАДОЛФИ
ЛИТЕРАТУРНА ПРЕМИЯ
   Томазо Ландолфи (1908 - 1979/) е роден в Пико (Фрозиноне). Като млад посещава и активно участва в работата на кръжеца на последователите на херметизма (италианско поетическо течение, появило се след Първата световна война, най-силно изразено през трийсетте години; тук могат да бъдат споменати поетите Унгарети, Куазимодо, Гато, Луци). Първата книга на Ландолфи излиза през 1937 г. и е озаглавена “Диалог за най-добрите системи”. Следват “Морето на хлебарките и други истории”, “Лунният камък”, “ Ако ли не, реалността”, “Невъзможни разкази”, “Случайно”, “Rien va”, както и две стихосбирки - “Виола на смъртта” и “Измяната”. Взел най-доброто от учителите си по “черен” романтицизъм, Ландолфи доразвива и обогатява така наречения “ефектен” разказ, където точността и случайността са винаги на кантар. Считан е за един от най-странните и с изключителна индивидуалност италиански писатели на XX в. В творбите му почти винаги основното правило на играта, което се установява между автор и читател, е, че рано или късно трябва да се очаква изненада; че тази изненада никога не е приятна или утешителна, а ще възпроизведе ефекта в най-добрия случай на “нокът, стържещ по стъкло”. В една голяма част от книгите му всичко се основава на случайността, която по думите на Итало Калвино е “един вид божество” за Ландолфи. Вероятно това негово проблемно отношение към “случая”, явяващо се за него “същина” на нещото, би могло да се обясни със страстта му към хазарта. Самият Калвино казва, че когато поиска да срещне Ландолфи, достатъчно е да се отбие в казиното на Сан Ремо, където писателят прекарва една голяма част от последните си години. Смъртта, небитието са често споменавани в произведенията му, но рядко са представяни, следователно може би принадлежат към малкото на брой абстрактни понятия на винаги конкретния Ландолфи. Истинският му кошмар, по думите на самия писател, е, “че небитието не съществува”, като тази тема е засегната особено в “Rien va”: “ Нищо не може да се направи срещу живота, освен той да бъде изживян, горе-долу както в едно затворено помещение, където се задушаваш от тютюнев дим, нищо по-добро не можеш да направиш освен да запушиш и ти...”
   Тук поместваме разказа “Литературната премия” от книгата “Най-доброто от Томазо Ландолфи, подбрано от Итало Калвино”.





   Тъй като неговата необщителност и плахост бяха известни, го изнудиха. Казаха, тоест писаха: “Ние смятаме да ти дадем наградата, само че е необходимо да дойдеш лично да я получиш, в противен случай...”
   Е, наградата не беше от най-блестящите - чисто и просто едно милионче, но за него в неговото положение беше нещо, даже много нещо. В края на краищата какво да отговори освен - защо пък не, заслужава си.
   Подпомогнаха го по всякакъв начин. Противно на обичайната практика дойде човек да го вземе с кола, за да го заведе до мястото на присъждането. По време на некраткото пътуване той пожела да узнае какво го очакваше.
   - Нищо особено - осведоми го приятелят, - всички са спокойни, доброжелателни хора и целта им е само да те опознаят и да те поздравят.
   - Кои всички?
   - Ами, хора от комисии, поканени, публика.
   - Публика... да ме опознаят... да ме почетат, о Боже, само това стига, за да ме накара да избягам.
   - Е, недей, успокой се. Ще видиш, ще бъде нещо непринудено, по свойски, като сбирка между нас - литературните дейци.
   - Още по-зле! А кажи ми, ще трябва ли да стана, за да получа плика с чека, да прекося мястото между предните редици и масата на журито?
   - Е, това мисля, че е наложително.
   - Тогава няма да дойда и да върви по дяволите милионът.
   - Хайде, хайде, това е само за миг. Успокой се, повтарям ти, ще се справим.

   Присъждането трябваше да стане на другия ден, но междувременно всички видни личности бяха вече там и се събраха около него в читателската зала на хотела.
   Насядали небрежно в големите, подредени в полукръг, кресла те ме чакаха - любопитни, определено интелигентни очи. Беше си истински изпит.
   - Какво мислите за последната книга на...?
   - Не съм я чел.
   - Разбирам, не искате да рискувате, като изкажете мнение.
   Всъщност той наистина не бе чел въпросната книга, от доста време вече не се интересуваше, по-точно бе обезсърчен от книгите и литературата. А и трябваше да се каже, че при настоящите обстоятелства се бе зарекъл да си мълчи във всички случаи, и то главно защото току-що се бе завърнал от дълъг престой на село, където никой не говореше за нищо и където следователно бе загубил навика да се изразява на подходящ изискан, литературен, образован, социален език.
   Но те настояваха, без това да се усеща явно. Оборваха прикрито неговото ясно изразено или подразбиращо се твърдение в някоя от творбите му; нищо не пренебрегваха, за да го предизвикат да спори; и наистина, щеше да бъде смешно да се откажат от забавлението си, от подлагането му именно на изпит, от намерението да го поставят в неудобно положение.
   После взе думата поклонник на историзма - млад, отлично подготвен и така всъщност той се озова увлечен в мъчителен спор, за който не притежаваше термините (свойски на другия). Чуваше се как възразява, мънка, понякога дори заеква, но постоянно с неизменното усещане за несъответстващите свои възражения и мънкане, несъответствието впрочем на ужасния и почти непристоен свой език, толкова скован и отживял. Тъй като другият постигаше блестящ успех, победи, и когато най-сетне мъчителното заседание приключи, един от журито го одобри със следното изказване: “Добре, браво, десет по историзъм на... (събеседника) и нула на... (него самия).”
   Игрички на литератори. И все пак той остана потиснат, с неприятно чувство заради това, което е трябвало да каже и не бе казал, и още повече поради простия факт, че е казал нещо противно на навиците и намеренията си. Откъм пиниите пред хотела духаше топъл, изтощителен вятър... Спомни си, че не носи със себе си нито една книга не за да чете, за Бога, а за да му помогне да заспи. Тръгна да потърси приятеля си из пристройките в парка (вилички със стълбички и просторни тераси, обърнати към морето). Намери го, приятелят му даде книга, възможно най-отегчителна, и добави: “Поздравления, беше блестящ тази вечер.”
   Блестящ? Нула по историзъм. Което не беше чак толкова важно, но... Нула по всичко, това е.
   Срещна ги отново на следващия ден, когато се забавляваха (още една игра, привична за литераторите) да си представят кои от тях, или наши съвременници, подразбира се писатели, щяха да бъдат в състояние да се представят изгодно за себе си при оценката на бъдните поколения.
   - След две, три поколения, след петдесет или сто години - бе казал един - кой ще остане? Кои от творбите, които днес увличат или може би въодушевяват, или може би възмущават, все още ще се преценяват като убедителни, и кои не ? Ако, да кажем, трябва да спасим от времето или от забравата десет автори, е, какво и как бихме решили?
   - За първите четири имена вече всички сме съгласни - му довери при неговото внезапно появяване съседът му по маса, от чийто тайнствен и съзаклятнически изглед лесно се долавяше, че е сред тези четири имена...
   Но той си мислеше: “Аз - побеждаващ времето и оцеляващ след неговите жестоки зачерквания, аз - сред тези, които са завещали нещо на хората, аз, който в действителност никога не съм имал нещо да кажа и който, далеч от побеждаване на времето, не съм съумял да се оставя то да ме овладее!” Впрочем мислеше си същевременно с не по-малка откровеност и не отрицателно към самия себе си: “Аз - сред първите четирима - значи, има още трима, които са ми равни? Равни, в най-лошия случай, в терзанието, в отчаянието, ако не във вещината на изкуството? Значи не съм аз единственият, единственият за спасяване сред отпусналата се и аморфна сбирщина?” И си припомни онзи художник, който му се бе обидил, защото той го бе определил като “най-големия италиански художник” (бе му се искало: най-големия в Европа, в света).
   И докато играта продължаваше, той си мислеше: “А всъщност, какво ги кара да живеят или заради какъв по-голям, прекрасен залог...? Може би желанието, чувството за слава? Може би някакъв интерес, непосредствена наслада, чувство за сила? Но каква ти наслада, ако вземем само едно от тези неща... Литература - може ли наистина някой да вярва в литературата, да є приписва някаква мисия, послание, утеха?”
   “Е, да, възможно е, както изглежда. Да видим: тук, сред тези хора, любезни, чувствителни и всъщност доброжелателни, е и амбициозният, стратегът, наивният, тихият; един има очи на жена (или на куче), втори има ръце на пианист, трети - бицепси на атлет. И всички се събират заради този култ към една красота, отдавна повяхнала, отдавна немощна?”
   Не знаеше какво да си отговори; усещаше се самият той впримчен в тази абсурдна канава; в плен, ако се отпуснеше дори и за миг, на онези илюзии и безразсъдства. Чувстваше се най-вече жалък, отегчен: една мрачна досада, едно “старо угризение”.
   Настъпи момент на церемонията по награждаването. За да му спестят, предвид неговата плахост неприятни усещания, го поканиха да седне на масата при журито; достатъчно му бе да протегне ръка и пликът с милиона бе негов, до сърцето му. Последва лекото опиянение от алкохолните смесици, със съответните разгорещени празни разговори, с (незадоволената) необходимост от човешко общение, от човешка помощ. По някое време всички се оттеглиха, остана сама с него една жена на име Аурора, блестяща жена и въпреки това с мрачен поглед, тоест не по-малко оскърбена от съдбата (или убедена, че е). И на нея се падна да изслуша неговите отчаяни въжделения за чистота, скромност, доброта - пиянски въжделения! На нея се падна най-вече да издържи пристъпа на неговите вечни молби и безумни изисквания (пак) за помощ във важната работа на живота. Пристъп, от който тя ловко се измъкна по единствения възможен начин - противопоставяйки безпокойство на безпокойството, несигурност на несигурността, мъка на мъката.
   Най-накрая вечерта стихна и сънят превъзмогна парите на опиянението или по-точно се насити с тях, но в тихата стая, в неясното разсъмване се върна отново краткото, колкото и безполезно, време за изпитване на съвестта. Което наистина щеше да е трудно - да се посочат изводите.
   Какво всъщност мислеше той за всички тези хора? Нищо, позволяваше си да мисли за тях; само че те му бяха непонятни, чужди, далечни. Вземаха насериозно, вземаха присърце идеите или теориите на някой есеист, приятните хрумвания на някой белетрист, строгите съждения в мерена реч на някой поет и едва ли не се хранеха с тях... по-скоро им завиждаше, като признаваше все повече собствената си презряност, своето виновно униние, своето необяснимо неверие.
   С което, макар и да им завиждаше, заспа; с правото да предполага, че това чувство, след като преспеше и дойдеше утрото, щеше да се окаже неустойчиво и случайно.

   Но на сутринта това изпитване и терзание продължиха, кой знае поради какво изкривяване или повреждане на неговите вътрешни пружини. Ярко и червено слънце палеше морските пинии по плажа и близките върхове, гальовно приласкавано в прегръдките на море, което се просмукваше от него и променяше цвета си; и онези заминаваха с лъскави автомобили, като имаха всеки от тях точно определена цел, ревностно средище на живот, на свободно приета деятелност, непринудително празна откъм компетенции или нови стимули... А той?
   О, да, изтича там, да подреди в купчинки от жетони цялата си литературна премия на числото седемнайсет и да чака от това (тъй като нямаше другаде надежда) каквото и да е решение!
   (Разбира се, не се падна седемнайсет, падна се съседното число, глупавото двайсет и пет, като на инат. Винаги се пада съседното число, винаги изглежда почти като да е и като да не е; и когато си направиш равносметка...).

Превод от италиански:
Румяна Сарайдарова

горе