архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
назад
Иван Пейчев (1916 - 1976)
   Роден е на 16 декември 1916 г. в гр. Шумен. През 1933 г. е изключен от Шуменската мъжка гимназия без право да продължи образованието си заради участието си в ученическия стачен комитет. В периода 1939 - 1948 г. сътрудничи на вестниците "Отечествен фронт", "Работническо дело" и "Стършел". През 1942 г. пише първата си пиеса "Трите прилепа". Има издадени множество стихосбирки, а от 1966 г. е драматург в Сатиричния театър в София. Удостоен е със званието "Заслужил деятел на културата" през 1967 г., а през 1974 г. получава Димитровска награда за пиесата си "Всяка есенна вечер". Умира след продължително боледуване на 9 юли 1976 г.

   През 2008 г. Валери Иванов издава литературно-критическия си очерк за Иван Пейчев "Последният гладиатор на българския Монпарнас", в който казва за поета: "Той е сред едно блестящо поколение "воини на перото", които представляват високоинтелектуалната гражданска и перфекционистка литература, чийто път на осъществяване е често трънлив и по мъжки тежък или пък - неочаквано извисен".



...

НЕ СИ ОТИВАЙ,
ще ми бъде тъжно
без твоите ръце.
Не си отивай,
ще ми бъде тъжно
без твоите единствени
ръце.
Не си отивай,
аз ще ти направя
най-страшното признание.
Под мостовете
не шумят реки,
когато ти не си със мен.
Пристанищата
са най-мръсно доказателство
за липса на море,
когато теб те няма.
Не си отивай.

...

Отиваше си.
Вечно ти си тръгваше
във жалките
пространства на раздялата
и вечно се завръщаше,
невъобразима моя,
не от любов
или от някаква привързаност.
За теб бях аз
пространство на раздяла,
осигурило твоето
завръщане.



Есен

Ти пак ли ме чакаш всред златните дипли на здрача?
Ти пак ли оплакваш на късната есен цвета?
Недей ме очаква - безсънен и мрачен аз плача,
недей ме оплаква, че късна е есен сега.
   И късно е вече...
В косите ми сняг се преплита
   и нейде далече
отлитнаха нашите дни, и тежкото злато
на късната есен отлита,
и есенен вятър в душите
надгробно звъни...
Нощта ми нашепва за сетнята светла утеха,
очите не сепва ни пролет, ни пролетен звън
и споменът води по тихата лунна пътека
към хладната обич на нейния мраморен сън.
Ти пак ли ме чакаш - недей ме очаква, умирам,
загубен в сумрака на някакъв призрачен бряг.
И с ужас безгласен
пред гроб непознат аз се спирам
и гасна прехласнат
на дните в безумния бяг...


горе