архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
назад
Вътьо Раковски
   Роден на 9 ноември 1925 г. в с. Голяма Брестница, в полите на Тетевенския Балкан. В родното си село завършва прогимназия. Продължава образованието си в класическия отдел на Първа мъжка плевенска гимназия. Завършва Славянска филология в София. От 1948 до 1990 г. работи в сп. "Септември", орган на СБП. От 1991 до 1994 г. е културен съветник в Посолството на България в Прага.

   Има издадени над 40 поетични книги и една прозаична - "Витото стълбище" (2001).

   Носител на много награди - орден "Кирил и Методий" - първа степен, два златни медала за сътрудничество с Чехословашката република, наградата на София за поезия за стихосбирката "Вечерни покриви" (1968), Яворовата награда (1999), наградата "Павол Орсаг Хвездослав" на министъра на културата на Словакия, медала на министъра на културата на Чешката република "Artis bohemiae amicis", наградата на Сдружението на чешките писатели, наградата на Съюза на преводачите в България. Негови книги са преведени на: една на словашки, две на чешки, една на френски и една детска на китайски. Стихотворенията му са преведени на английски, руски, грузински, беларуски, испански, украински, финландски, чешки, словашки, румънски, гръцки, китайски, индийски.

   През 2008 г. на Вътьо Раковски е присъдена "in memoriam" една от най-престижните награди на Чешката република - "Gratias Agit 2008". Високото отличие - грамота, почетен знак и кристална пластика, е връчено тържествено от министъра на външните работи на Чехия Карел Шварценберг лично на съпругата на поета Фани Раковска на 3 октомври 2008 г. в Прага. Вътьо Раковски е един от малкото българи в списъка на значимите световни имена, носители на "Gratias Agit" за популяризиране на чешката култура зад граница. Неговата награда е достойна оценка за огромния му по обем и стойност труд в областта на превода, поезията и литературата.





Цял живот летях малко над света и над хората -
толкова, колкото да не се бъркам в низките работи,
толкоз, колкото да не ме болят недостойнствата на другите,
толкова, колкото да не се забелязва отсъствието ми от живота,
толкова, колкото да не се чувствам натрапен в него.
Летях над всичко това и не можех да повярвам на очите си.
Долу хората се биеха с крилете си, чупеха си ги взаимно,
подрязваха си един друг перата, вместо да летят с тях...
Пак живея малко над суматохата,
малко над петолинието на какофоничната музика на този живот.
Все си мисля, че не заемам чуждо място в него -
около мене има толкова много места за хора,
на които крилете не им тежат
и които не биха държали за територията долу
в този претъпкан от човешки същества свят.
Дал Бог място за криле в небето на летенето.
Малко над света, малко над хората,
малко над тази замърсена земя.



Животът ли?

Животът е чаша,
от която пием на глътки
време, вятър, дъжд, любов,
омраза, болка, радост,
тъга и всичко.
Докато все още живеем.

После?
Счупена чаша!
Изтекъл живот!
Нищо!

И пак:
глътка време, глътка вятър,
глътка слънце, глътка дъжд,
глътка любов, омраза, болка, тъга,
радост и всичко.

За тези обаче,
които ще дойдат след нас.


горе