архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
назад
Мирослав Холуб
   Мирослав Холуб (1923) е сред най-значимите и най-известни поети в съвременната чешка литература. По професия лекар-имунолог, който цял живот се занимава със значителни научни изследвания, в поетичните си творби той подхожда по същия метод - от изследването към обобщението на ежедневните житейски дадености. Образите в неговата поетика, макар и да са удивително "непоетични" на пръв поглед, в същото време постигат художествените внушения на поезията. Защото крият философския заряд на художественото изследване на битието.

   В десетките си книги - поезия, есета, публицистика - Мирослав Холуб е органичният изследовател, който прониква в основните проблеми на човека и света, за да изведе поетична формула на нравствено отстояване на единството на материя и съзнание.

   Превеждани са с голям успех негови книги в Англия, Германия, Полша, Холандия, Индия, Америка. В България са излизали отделни негови стихотворения.



Кратко разсъждение за потопа

Бяхме откърмени с представата, че
      потопът е когато
      водата се вдига над всички предели,
      наводнява ливади и дъбрави, хълмове и прастари
      места на временни и на трайни поселища,
така че
      мъже, жени, заслужили старци
      и кърмачета, както и зверове - полски и горски,
въглени и неудачници
се притискат към останалите чукари,
намаляващи сред стоманените вълни.

И само някакъв там ковчег... и само
      някакъв там Арарат... Кой знае.
      Съобщенията за причините за потопа са учудващо
      различни. Самата история тогава е наука,
      основана на слабата памет.

Такъв начин на потопа приемаме лековато.

Истинският потоп
      изглежда повече като локва.
      Нещо като тиня наоколо.
      Като оттичащо се корито.
      Като тишина.
      Като нищо.

Истинският потоп е, когато ни излизат
      мехурчета от устата,
      а ние си мислим, че това са
      думи.



Кратко разсъждение за оградата

Оградата
никъде не започва;
никъде не свършва
и отделя мястото, където това е
от мястото, където го няма.

За съжаление обаче
всяка ограда е относително
пропусклива, тази за малките,
онази за големите, така че
оградата всъщност
не отделя, колкото дава да се разбере,
че трябва да бъде отделено.
И че пристъпването се наказва.

В този смисъл
оградата може
съвсем добре да бъде заместена
с лошата дума, понякога дори
и с добра дума, но на повечето
това няма да дойде на ум.

В този смисъл тогава
истински съвършена ограда
е онази,
която отделя нищото от друго нищо,
мястото, където няма нищо,
от мястото, където е същото.

Това е абсолютната ограда,
      подобна на словото на поета.


Подбор и превод от чешки: Атанас Звездинов
горе