архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
назад
ОБЛИЗКОСТЯВАНЕТО В ТВОРЧЕСТВОТО НА ЕКАТЕРИНА ЙОСИФОВА
   Екатерина Йосифова е родена през 1941 г. в гр. Кюстендил. Завършва българска и руска филология в СУ "Св. Климент Охридски". През годините работи като преподавател, редактор в различни издания, главен редактор на литературния алманах "Струма" и драматург в Кюстендилския театър. Нейни са книгите "Късо пътуване" (1969), "Нощем иде вятър" (1972), "Посвещение" (1979), "Къща в полето" (1983), "Имена" (1987), "Подозрения" (1993), "Ненужно поведение" (1993), "Приказка за дракончето Поли" (проза за деца, 1994), "Малко стихотворение" (1998), "Легенда за магичния певец" (в съавторство, 1999), "Нищо ново" (2001). През 2001 година излиза от печат книга - литературна анкета с поетесата, подготвена от Борис Роканов и издадена от ИК "Жанет-45". Присъждани са й Годишната награда за поезия на Съюза на българските писатели (1984, 1994), наградата на Сдружението на българските писатели за най-добра книга на годината (1998) и Наградата "Иван Николов" за цялостно творчество (1999). Превеждана е в Австрия, Великобритания, Германия, Гърция, Индия, Италия, Македония, Румъния, Русия, САЩ, Унгария.

Стихотворения

   Има композитори като Бизе, за които казват, че написвайки единственото си произведение, вече са записали имената си на небето. Изкушавам се да пренеса тези думи към поезията на Екатерина Йосифова, защото тя е толкова самодостатъчна като огнище, че само едно нейно стихотворение стига, за да се припознаят всички останали, и от друга страна - само едно никога не стига, за да опознаеш този едновременно отворен и затворен свят като заслон.

   Подпрял глава на камъка със слънцето над себе си, не са ти нужни възглавница и одеяло. Именно камъкът и слънцето са основни образи в нейното творчество. Това е глината, в която копае, глината, която е тя самата, веднъж - свирка, която някой надува, друг път - онази благодатната - за стомна. Глината, която се изпича и през която минава вода или въздух. Не си спомням друг български поет, който да е работил своите стихове така, както се гради църква. Защото словото на Катя не е това на музиката в сричките (зида є), нито на мъдростта под нея (стенописите), а на духа (ритуалът). Същото може да се изрази и с други думи - тя не пише тялото, нито астралното, но най-вътрешния, най-невидимия трети пласт - казуалното тяло, теологично определено като чистия дух, единен с Бога. Всяко нейно стихотворение, без ни най-малко тематично да е свързано с религията (само в едно струва ми се беше сложила главна буква пред 2 л. ед. ч. - "Ти каза:"), с християнството, е всъщност етиологично християнско и християнско в етоса - както сме свикнали да казваме - до дъното на душата, до костите. Слово оголено съвсем - от дрехи и кожа, от всички пластове на грънчарството, на пръстта. Самата тя никога не е избраната в писанията си. Просто е една от хората - "Къде ли търся радост и покой? В дома на хората, единственият, който е и мой." Смирението, положителният поглед към нещата са отношение, което прозира във всичките є стихове, дори болката при нея е благословена - "тъничка игла", дори болката от писането - в онзи кратък промеждутък, наречен свобода - "между гниенето и ангела".

   Екатерина Йосифова не разисква големите теми в живота като големи, не ги абсолютизира, не им придава особена тежест. Тя просто минава покрай тях съвсем естествено: любовта е едно усещане за коса, един пулс без име - "разумът на разума са чувствата", смъртта е познатите лица от некролозите, но и от улиците в малкия град - "ние на младостта не се оставихме, та на старостта ли". Умалителните, принадлежността към малките неща, към света като къща и къщата като свят са є така присъщи. Тя не дели заобикалящото я на съществено и несъществено. По-скоро гледа да свързва, да облизкостява, да приютява и да бъде приютена (неслучайно една от любимите думи в нейната поезия е объл). Тя е поет на малките светове - семейството, дома, планинското селце, които правят големия. Бих казала дори, че е поет на острова - най-отворената и едновременно най-затворена територия, най-малката и най-самодостатъчната. Светът се е свил, сякаш те прегръща: "Когато се поотпусне земната прегръдка... и успея да яхна по-крилатия кон, той ще ме пренесе над живота ми." Погледът є е изучаващ, но не преднамерен като при учените, а невинен като при децата - "Аз съм детето." Дори и когато нощта, тази съюзница на чудовищата, предразполагаща към такива игри, на сутринта разбулва другите с лица на ангели, но нея не разбулва.

   Близки до наративната традиция, до фолклора, стиховете на Катя Йосифова кореспондират както с една средиземноморска традиция (така будна в творчеството на Вапцаров), така и с едно балканско светоусещане (пропито в народните ни песни и епоса за Крали Марко, в творчеството на повечето от българските класици). Но тя успява да пише със скромни думи за най-българските, най-високите неща и да пише с малко думи за най-пламенните - онези от морското равнище: "Но тъй като е /пролет влажносладостна/ за кой ли път/ зеленозамаяна/ и така нататък /какъв късмет - си казах/ да си толкова близо /за кой ли път/ и да ти харесвам / без да правя нищо/ о не само за това /за кой ли път/ о и с това не само тъй като е пролет нали." Особено силно при нея е не просто вглеждането, но обглеждането на нещата, подхващането им от единия, сетне от другия край, преминаването от съждението към противоречието му, и примиряването им - един Даоистки подход, който някак си естествено приляга на тези изчистени до субстанционалност стихове.

   Катя копае в земята, но много повече в нейната обърната проекция, така че колкото по-дълбоко отива, толкова по-високо стига - там, откъдето стихотворението ще мине, когато тя не гледа. Когато никой не гледа. Защото няма по-голяма мъчност и мъдрост от тази да ловиш риба с ръце.



НА КРАЯ НА ЧОВЕШКОТО СЕЛО

Трябва да има заслон: три стени и покрив.
Без врата - да скърца.
Без праг да се спънеш.
Нищо да не ти закача дрехата.
Да не шушне с предупреждаващи гласове.
Само огнище и
Разказвачът на приказки в дъното.



БЕЗПЕРСПЕКТИВНОСТ

лице отблизо
губи ми се перспективата
още по-близо
по дяволите перспективите



ЖЕНСКО БЪБРЕНЕ

Струйки пясък
и камъчета,
пясък и камъчета
върху тайната.



УСТА

На очите (ми) - превръзката на видяното.
В ушите - запушалките на чутото.
На ръцете - белезниците на направеното.
Остава устата.



ТОЧИЛОТО

Ж-ж-ж! - острие върху камък.
И-и-и! - искри изпод острието.
С два кротки кухненски ножа дойдох,
но точилото друго знае:
стара, добра стомана,
и-и-и! - пияна от сила,
ж-ж-ж! - в кръв закалена.
Има точилото историческа памет.



МУЗИКА, МУЗИКА!

Не тази музика. Тя ми напомня,
че пиша с избледняващо мастило.

Не и другата, която е
препускане на място. Препускаща неподвижност.

Не и онази, която идва
от места красиви и скучни.
Не сирените, нито ангелите. Нито Орфей
лечителя, непризнаващия
границите. Бездната е място за разходка,
свободата е възможна - пеел той.
Не на нас тия.

горе