архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
назад
Сакралната живопис на Даниел Дянков
Огнян Стамболиев
   В края на 80-те години в годишна изложба на русенските художници (заедно с Пловдив този град е един от водещите центрове на пластичните изкуства у нас) сред многото и добри картини, графики и скулптури привлече вниманието ми едно ново име - Даниел Дянков. Неголямото му платно, наречено "Празник", бе наситено с особена, поетична атмосфера. Изискано и чисто като живопис, трудно обяснимо като състояние на духа, то ме принуди да започна да следя всяко участие на неговия автор и в общите експозиции, а след това и в самостоятелните му изложби.

   Сега Даниел Дянков (роден 1965 г.) навлиза в зрелостта. Зад гърба му са голям брой самостоятелни изложби и участия в колективни камерни и големи експозиции у нас и в редица европейски страни. Носител е на ред авторитетни награди - на Министерството на културата на България, наградата "Дечко Узунов", на фондацията "Про Хелвеция", награди от участия в биеналета и изложби в Пловдив, Варна, Русе, Бургас, признанието на критиката, на водещи галеристи от България, Холандия, Германия, Австрия, Швейцария.

   Но в тези кратки редове бих искал да се върна към изложбата на Даниел Дянков от 1993 г. в Русе. И към първата картина ("Празник"), която не мога да забравя, бяха прибавени още около двадесет и пет. Те бяха различни като състояние и хармония, но обединени от една напълно овладяна стилистика и една душевност - твърде богата и сложна за неговите тогава само двадесет и седем години. Бих казал майсторска живопис, както разбрах по-късно от разговора си с него, повлияна и от контактите му с изкуството на големи български творци от ранга на Генко Генков, Николай Майсторов и Атанас Яранов. Тази четвърта поред негова изложба, както сподели тогава Даниел Дянков, бе "основана върху конкретни житейски понятия, с които се срещаме всекидневно, но които като че ли губят вече своето значение". В това наше забързано време, в този наш ден, който прилича на "незавършено изречение", бих добавил аз. Младият художник беше успял да издигне тези "конкретни житейски понятия" в състояние на сакралност. Всъщност в живота Възвишеното или Сакралното, както казва великият румънско-американски философ и писател Мирча Елиаде (когото съм имал щастието да превеждам у нас), често се среща смесено с Профанното или Земното. Често пъти те са примесени и понякога трудно се разграничават. Това бе и характеристиката на основните цикли в тази забележителна изложба на Дянков: "Дом", "Празник", "Карнавал", "Пророк", както и на някои от най-силните му платна тогава: "Долината на храмовете през деня", "Нощен мотив".

   Още при първия контакт живописта на Даниел Дянков впечатлява преди всичко с колорита си. В него е съсредоточена и силата на този творец, твърдо убеден, че всеки цвят трябва да бъде конкретен израз на точно определено душевно състояние, което, от своя страна, не може да не рефлектира върху зрителя, готов да приеме тази живопис.

   Но ако се вгледаме по-внимателно, ще видим и една крайно опростена стилизирана форма, една обаятелна наивност на материята, еднакво насочена към чувствата и към разума. Тук без съмнение ще открием и отгласи от американския и европейския минимализъм от 50-те години на ХХ в., от абстрактния експресионизъм на Джаспър Джоунс и Робърт Роушенбърг, които положиха основите на един нов начин на мислене за живописта.

   За минималистичните живописни платна и рисунки на Даниел Дянков ще се изкуша да цитирам думите на изкуствоведа Майкъл Шапиро: "Едно от очарованията, но също така и тайна на изкуствата, обикновено класифицирани под понятието живопис, е, че няколко петънца размита боя, които едва запълват повърхността и са нахвърляни като подготвителен етюд за едно бъдещо, цялостно изписано платно, могат да обладават вътрешна завършеност, докато и най удивителните бележки и наброски на поета, драматурга и романиста си остават винаги пред прага на художествената проза."

   "Стара моя теза е, че изкуството е своего рода медитация, а художникът - малко или повече медиум, щом успява да улови настроенията и да вдъхне нещо на хората", каза в едно свое интервю Даниел Дянков.

   За разлика от общото мнение за рисунката, че е "несериозно изкуство", той смята, че и тя, както живописта, графиката и скулптурата е основен жанр, нещо повече - тя е изначално изкуство. Всъщност рисунката е неговата първа голяма любов.

   През последните десетина години русенският художник използва много успешно ръчно направената непалска хартия кахари, която се подготвя от монаси в манастири, разположени на 800 метра над морското равнище.

   "Производството на кахари е с 1500-годишна традиция", уточни той. Тази хартия Даниел открива по време на престоя си в Швейцария, когато има възможност да обиколи най-големите бази за материали за художници. "В една такава база, може би най-голямата, открих тази хартия. Не знаех как изглежда, но нещо ми подсказа, че това е моята хартия", разказва художникът. И от 1998 г. до днес кахари е хартията, на която работи.

   За себе си той вече има и обяснение: "Непал е най-близо до Бога, а хартията се прави от монаси - хора с чисти души и помисли, а и самата хартия носи посланията на времето. Тя е много фина и не търпи драстично действие с нея. Човек трябва да е голям майстор, за да работи с такава хартия. Винаги съм искал да правя красиви неща и мисля, че това е връзката между двете реалности - реалността от улицата и реалността в ателието, в галерията. Художникът притежава някаква душевност, но ако успее да застане над реалността на улицата, това е висшата форма на изкуството", убеден е той.

   Както подчертах, Даниел Дянков е вече в най-силните си, зрели години. Налице е неговият вече оформен стил на артистична личност, възприела най-добрите уроци на модерното европейско и българско изкуство. В него превес има лиричното начало. То се разгръща без излишна реторика, чрез поетична, но в същото време и философска иносказателност с помощта на изтънчен живописен усет, изграждащ пространството и света не в тяхната конкретност, а в емоционалната им определеност.
горе