 |
|
| ОБЩЕСТВО |
стр.22, бр.6, година XVII, 2010г. |
|
|
Болградският флагман на образованието в УКРАЙНА |
|
|
Горан Благоев,
журналист в БНТ |
|
В наши дни Болградската гимназия все така уверено отстоява своето елитно име. Анатолий Булгаров, който преподава физическо и е най-възрастният педагог, сравнява училището с кораб, който върви на пълен ход и набира все повече сила. Заслуга за това безспорно имат директорът Жана Суслина и преподавателите, повечето от които нямат и 40 години. Благодарение на тях Болградската гимназия си извоюва място сред 100-те най-престижни средни училища в цяла Украйна, наричани "флагмани на образованието". Очевидно, че дървото, което преди повече от 150 години посадиха просветени и предприемчиви българи, тепърва ще ни радва с обилните си плодове.
Групичка мъже се провира сред старите паметници на Болградското гробище. Те са активисти на едно от културно-просветните дружества на българите в Бесарабия. Разговаряйки оживено, търсят нещо. Накрая се спират до един невзрачен надгробен кръст и единият от тях започва да чете: "Тук покоится прах на Павел Теодорович - директор на Болградската гимназия. Починал на 1881 г. Бил на 45 години"... Това е последният директор, докато гимназията беше на български език. Са бори да остане гимназията "българска", защот кут додаха руснаците махнаха българското. Теодорович писа писмо на императора. Но нищо не стана и той умре от това - от стрес и мъка. В туй, Болградското гробище са закопани два директора на гимназията - Павел Теодорович и Димитър Мутев, дето е бил брат на първата българска поетеса Елена Мутева... Мутев часто помагал на онез ученици, дето живеели по-бедничко. И той са трудил да въздига гимназията, да се учат българските деца и те после да дигат Мати България..."
В нашата история едва ли има друго училище, освен може би прочутата школа на Св. Климент Охридски от Х в., което да е създавано с толкова ясна визия за бъдещето. В средата на ХIХ в. се разрастват селища на българите, избягали от Османската империя в Бесарабия. Появяват се църкви и училища, но все още липсва център, който да подготвя грамотни хора за канцеларската работа на общините или вещи в търговските сметки. Българите в Бесарабия се замислят за създаването на свой просветен елит. По същото време събратята им в поробена България издигат глас, че е крайно належащо да се създаде училище, което да дава по-високо образование на будните българи - да подготвя бъдещите просветители и будители на нацията. Проблемът не слиза от страниците на българските вестници, които тогава се печатат в Цариград и Румъния. Надеждите за такова специално училище са отправени към земите, в които българите живеят свободно - към Бесарабия. Имено тук, в средището на бесарабските българи - Болград - през 1858 г. отваря врати "Народно централно училище". То е първата гимназия в новата българска история - известно като Болградската гимназия. Първите й директори са все българи - повечето от тях завършват европейски университети, а някои имат и научни звания.
Предците ни успяват да се възползват от предимството, че управителят на автономното османско княжество Молдова, в която по това време влиза и Бесарабия, е българин. Това е Никола-Конаки Богориди - син на големия благодетел на цариградските българи Стефан Богориди и правнук на Софроний Врачански. Не е много сигурно дали училището щеше да го има, ако управителят на Молдова бе от друга националност. След застъпничеството на своя земляк-котленец - идеологът на националната ни революция Георги Раковски - Н. Богориди подписва указа за създаването на Болградската гимназия. Документът е известен като "Хрисовула" и неговият оригинал сега се съхранява в архива на гр. Измаил: "Централното училище ще бъде отворено за всекиго колониста-българина, бил той сиромах или богат, както и за всеки друг, стига той да е от православно изповедание. Всичките науки в това училище ще се преподават на молдовски и български език."
Бесарабските българи сами поемат издръжката на училището, като намират възможно най-безпроблемното решаване на въпроса. За тяхната находчивост си спомня един от възпитаниците на гимназията - роденият в болградкото с. Кубей акад. Александър Теодоров-Балан: "Слушал съм от мама, как в бащиния й дом се събирали първенци от Болград, та умували как да намерят най-важното за желаното българско централно училище - здрава и трайна за него издръжка. И след едно съвещание до късна нощ, оттеглили се да изчакат разума на утрешния ден, един от троицата другари още преди зора скача от постеля, за да възвести своето "еврика"…приходите от риболова на пет общински езера край Дунав и Черно море. Ще бъде предложено на общините в чиито землища спадат тия доходни предмети, да склонят на това в интерес на общата просвета и напредък." Всъщност за издръжката на гимназията били определени пет части от близкото езеро Елпук - уловената в тях риба се продавала и приходите отивали за поддържане и оборудване на училището, за преподавателските заплати, за прехраната и облеклото на гимназистите. Но средствата били толкова много, че от тях се отделяли и за стипендии, с които гимназистите можели да продължат образованието си в Европа. Това било истински прецедент в Стария континент - студенти да бъдат издържани от бившето си училище. При това размерът на стипендиите, които те получавали, бил от 6 до 8 пъти по-висок от държавните стипендии във Франция, Германия и Австро-Унгария.
Болградската гимназия просъществува като "българска" едва 20 години, но тя дава образование на момчета от цяло Българско: "Задружният живот в пансиона и близкото общуване на учениците от Бесарабия с онези от различните крайща на Добруджа, Мизия, Тракия и Македония бяха най-силните фактори за подигане на патриотичния дух - чувствата бликваха, духът растеше, фантазията се окриляше. И предаността към родното, любовта към отечественото, култът към поробена България растяха и крепнеха във впечатлителните и мъжествени натури." Болградската гимназия дава на България видни представители на революционния и следосвобожденския й елит. Възпитаници на гимназията са апостолът на БРЦК Ангел Кънчев и Олимпий Панов, по-сетне опълченец и военен министър. В Болград се дипломират двама от бъдещите премиери на България - Димитър Греков и Александър Малинов, а също изтъкнати български офицери и шестима генерали като Данаил Николаев, който четири пъти е министър на войната. Болградската гимназия подготвя прочути български учени и интелектуалци - акад. Ал. Теодоров-Балан, проф. Димитър Агура, първия български хабилитиран професор по биология Стефан Георгиев, един от основателите на Софийската опера - проф. Иван Вульпе.
През 1861 г. към Болградската гимназия се открива печатница - по това време тя е единственото наше училище с такава придобивка. Тук се печатат книги, учебници и периодични издания, които се ползват и в много български училища в Османската империя. Но за съжаление този просветителски подем трае твърде кратко. През 1878 г. Бесарабия става част от Русия - българската печатница е закрита, а Болградското централно училище става руска гимназия, в която български език не се преподава. По-късно настъпва румънският и съветският период в историята на Бесарабия. Болградските българи все така не могат да изучават своя роден език, но продължават да отстояват елитното име на гимназията си. На един годишен преглед на училищни и военни оркестри в Букурещ Болградската гимназия печели овациите на румънския крал Карол II - владетелят е впечатлен от марша, композиран от болградския учител по музика Иван Иванов, завършил Консерватория в Полша. Но само защото го изпълняват българи, комисията класира на второ място оркестъра на Болградската гимназия, отнемайки му заслуженото първо.
Едва след като Украйна стана самостоятелна държава и връзките с България бяха нормализирани, в Болградската гимназия отново зазвуча българска реч. През 1993 г. Болградското I-во училище се реорганизира като гимназия "Георги Раковски", в която освен украински се изучава и български език. Немалка част от преподавателите са възпитаници на български висши училища. Мария Козарева, която сега е възпитател в гимназията, си спомня за първите години на ентусиазъм: "Когато възстановиха гимназията, наште българи бяха много радостни и всичките искаха тука да си дадат децата да учат български език - защото ние си го знаехме диалектния език, запазен от нашите прадеди, дето са заминали от нашата прародина България, ама литературен български хич не знаехме. В моето село бяхме 100 % българи, ама такова нещо като българска книжка или буквар - даже и не бяхме чували. И когато си дадох моите деца тук да се учат и те секи ден идват и ми разказват нови неща на български език и за България, на мен ми е много приятно, защото карам второ училище покрай тях и им казвам постоянно: "Сега имате възможността да си учите нашия език, който аз не можах!"
|
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
