 |
|
| ВИТРИНА |
стр.44, бр.6, година XIV, 2007г. |
|
|
Древна Ликия: неугасващият пламък на Химера |
|
|
| Здравка Евгениева |
|
Прочутият с пясъчните си плажове и природни красоти Тюркоазен бряг е най-издадената (между Далян и Анталия) югозападна част от турското Средиземноморско крайбрежие в подножието на Бабадаг, Акдаг и други планини от Тороския масив. Склоновете им се спускат стръмно към успоредното на морето шосе със завои понякога опасно надвиснали над самата водна повърхност. Покрай него и навътре в хинтерланда се намирало древното царство Ликия, чието най-поразително архитектурно наследство, фокусна точка на туристическата индустрия в страната, са скалните и монументални гробници.
До към края на седемдесетте години по тези места не съществувал непрекъснат асфалтиран път и повечето от крайбрежните селища били достъпни само откъм морето. Много от най-атрактивните заливи и острови все още не могат да бъдат достигнати с моторен транспорт, което прави твърде популярни пътешествията с яхта и каици. От края на деветдесетте години пътната мрежа в района е осезателно подобрена и прониква до идиличните усамотени заливи на Кекова, Адрасан и Чиралъ, като същевременно се взимат специални мерки за защитата на археологически обекти и хабитати на дивата природа, и селищата тук не са пренаселени като Кушадасъ, Селджук и Памуккале. Отличен магистрален път свързва пристанището Мармарис с Анталия с редуващи се между тях забележителности и панорамни гледки. Най-удобната стартова точка за започване на обиколка по Тюркоазения бряг е Даламан, откъдето има международно летище и редовна връзка с вътрешни полети от Истанбул.
Два са най-дългите маршрути за трекинг в Турция: Ликийският път, отворен от 2000 г., и пътят на апостол Павел, действащ от 2004 г. Дължината им е около 500 км. Ликийският път върви успоредно на Тюркоазения бряг, започва над Йолюдениз и свършва при Анталия, планинските гледки се сменят с морски, попътно са маркирани отбивки към интересни места - предимно римски и византийски руини, които не са споменати в обикновените пътеводители. На теория е необходим около месец, за да бъде извървян, макар че никога не се взима на един дъх. Теренът е разнообразен: пресечена местност, асфалтирани отсечки, горски пътеки, византийски и османски калдъръмен път, изровени от трактор коловози.
Първата среща с ликийския архитектурен облик и характерните за него скални гробници започва от най-западната забележителност на района - Кавнос. На изток от Фетхие се простира сърцето на древна Ликия с двата укрепени града Тлос и Пинара, разположени на противоположните брегове на река Ксантос. Още по-навътре е мистериозната Сидима. Всички те били открити от английския пътешественик Чарлз Фелоуз между 1838 и 1842 г., докато работел, или както биха казали някои, докато плячкосвал Ксантос. Но все пак той оставил непокътнато религиозното светилище в Летоон, посветено на трите национални божества на Ликия - Латона и двете й рожби Аполон и Артемида. Фетхие (древният Телмесос) е оживеният център на Тюркоазения бряг, средоточие на процъфтяващ бизнес с недвижими имоти и вилни селища. В околностите му се намират някои от най-впечатляващите ликийски скални гробници и театър от елинистичната епоха. Другите по-големи градове в областта са курортните Каш и Калкан. Планинските върхове на Бейдаг и Акдаг, надхвърлящи 3000 м, открай време са изолирали района от останалата част на Анадола. Изпитващи относителна сигурност в тяхната високопланинска твърд, ликийците - за които се смята, че били автохтонно население отпреди хетите, а не както твърдят някои по-ранни теории, преселници от Крит - заемат открояващо се място в древната история на Анатолия. Прословутият им необуздан стремеж към независимост потикнал жителите на древен Ксантос на два пъти да превърнат в погребална клада собствения си град, самоизгаряйки се в него, вместо да бъдат завоювани. Също така те имали собствен език и обичаи: според Херодот ликийците считали, че родословието им се проследява по майчина, а не по бащина линия. Главните градове на древна Ликия били организирани срещу външно посегателство в т. нар. Ликийска федерация - демократично обединение, което носело отговорността за избирането на управниците и взимало държавните решения до установяването на римското господство в областта. Най-ранното споменаване на ликийците се среща в "Илиада" на Омир, където те се сражават на страната на троянците.
Едно от най-забележителните места в Ликия са околностите на древна Мира (съвременният град Демре), където се намирала раннохристиянска базилика, в която епископ бил Свети Никола, роден в намиращата се недалеч Патара. Мира била могъщ член на Ликийската федерация и съхранила славата си и през средните векове поради епископския трон. Преданието твърди, че името на града произлиза от гръцката дума "миро", използвано за приготовлението на благовония. Макар и да няма запазени свидетелства за такова производство, император Константин Порфирородни описва града като "...трижди благословеният, дъхащ на миро град на ликийците, където могъщият Божи слуга Никола точи миро, според както името на селището гласи". Легендата разказва, че когато гробът на Св. Никола бил отворен от италиански иманяри, те загубили свяст от уханието на това благовоние. Според източното църковно предание на Никейския църковен събор през 325 г. сл. Хр. епископът зашлевил плесник на александрийския еретик Арий, макар и по-разпознаваема да е западната му идентичност като благ старец, раздаващ подаръци, водеща началото си от историята за проявеното от него милосърдие към трите дъщери на един беден човек, оставени без зестра. Никола подхвърлил през нощта в дома им три кесии с жълтици, като по такъв начин им осигурил възможност да си намерят съпрузи, вместо да бъдат принудени да проституират. Множество чудеса са приписвани на светеца след смъртта му, но малко се знае за неговата историческа личност. Погребан бил в църквата в Демре, посветена на паметта му. Епископът бил канонизиран след като посетили гроба му, разказвали за чудеса и твърде скоро Мира се превърнала в популярно място за поклонничество. Широко разпространено е вярването, че през 1087 г. костите му били пренесени в Италия от група богомолци от Бари (макар руснаци и венецианци да претендират за същия подвиг). Всяка година на патронния празник на светията 6 декември в църквата му се отслужва специална литургия, която привлича поклонници от Гърция, Италия и особено Русия.
Интересна група от населението в Ликия са т. нар. тахтаджи - числящи се към тясно свързаната с шиитството секта на алианите и по-специално с Ордена на дервишите бекташи. Те са считани за потомци на войската на Шия Шах Исмаил, разгромен от султан Селим I през 1514 г. Като всички еретици, тази издънка на вярата се оттеглила високо в планините, извън обсега на враговете си и днес населява селища, разпръснати в широкия планински полумесец от Едремит до Адана в планинската верига Торос. Наименованието им е отпратка към професията на дърворезача, упражнявана от мнозина от тях през последните векове; те са полуномадско население и сключват временни договори с турските горски служби за работа през лятото. Отношението на тахтаджи-алианите към жените е различно от това на традиционния ислям - когато незабулени жени без притеснение започнат да заговарят чужденец, това е сигурен знак, че е попаднал на тяхна територия. Повече за култовите им практики може да научите край известния с пехливанските си борби град Елмалъ, където се намира тюрбето (гробницата) на Пир султан Абдал Муса - поет и светия от XIV в., заемащ второ място в алианския пантеон след патронния светия на сектата Хаджи Вели Бекташ. Към саркофага на Абдал Муса води преддверие украсено с народни литографии на различни фигури от историята на неортодоксалния ислям и шиитството: хаджи Бекташ с неговите символи лъва и елена, битката при Кербала, мъченическата смърт на синовете на Али Хюсеин и Хасан, дванайсетте имами.
Планината Олимп, днешният Тахталъ-даг, е една от над двайсетте планини с това име, срещащи се в света на класическата древност. Страбон пише, че Олимп бил един от шестте града на Ликийската федерация. Главното божество на този полис - Хефест, покровителят на огъня и ковачите, бил смятан за родом от този край и недалеч от местността Химера могат да бъдат видяни останки от негов древен храм. На север от Олимп, на около час път от селището Чиралъ, в подножието на Тахталъ-даг гори вечният пламък на Химера. Изкачването дотам е най-приятно в прохладна привечер, тъй като пламъкът най-отчетливо може да бъде забелязан по тъмно; недалеч от Толоса на Хефест хората палят от него напоени със смола факли и осветяват с тях пътя си на обратно. Химерата представлява верига от пламъци, излизащи от процепи в голия хълм, и е една от най-необичайните гледки в цяла Ликия. Не е доказано от какво точно е предизвикано това явление; проучванията са открили следи от метан. Пламъците могат да бъдат временно задушени, когато бъдат покрити, но силната миризма на газ продължава да се носи наоколо, и те отново лумват, щом бъдат оставени свободно да горят. Знае се, че пламъкът е забелязан на това място още в древността и е вдъхновил местния култ към Хефест, по принцип обожествяван на места, където от земните недра излизат огнени езици и лава. Планината също така била смятана за обиталище на огнедишащо чудовище с лъвска глава и предни лапи, с кози задни крака и опашка на змия: химерата. От доста време насам неговото изображение представлява емблемата на турската държавна верига бензиностанции Petrol Ofisi. Легендата разказва, че владетелят на Ксантос Йобатес наредил на героя Белерофон да убие химерата като изкупление за предполагаемото изнасилване на дъщеря му от него. С помощта на крилатия кон Пегас Белерофон успял да се справи, като умъртвил страшилището от въздуха, наливайки в устата му разтопено олово. Но изглежда "куршум" (от турското kursun, означаващо олово) не лови химерата и дори в нашите демитологизирани времена тя продължава да привлича любознателните и увлечени от митологията пътешественици.
|
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
