 |
|
| ЕВРОИНТЕГРАЦИЯ |
стр.13, бр.6, година XIII, 2006г. |
|
|
Какъв ще е утре дневният ред |
|
|
КРАСИМИР НИКОЛОВ,
главен секретар на Българската
асоциация за изследвания на
Европейската общност (БЕКСА) |
|
В дните преди Коледа и Нова година по улиците се усеща празнична приповдигнатост, ентусиазъм, ваканционно настроение. В навечерието на точно този 1 януари 2007 г., на фона на традиционното оживление около домашните огнища, уникалният повод - присъединяването на България към Европейския съюз (ЕС) - се отбелязва по двойствен начин: ажиотаж на официално ниво с множество добре организирани тържества, но и сдържаност в обикновените междучовешки отношения, ако не и апатия и дори загриженост за това какво идва след празника. Позитивните нагласи са свързани като че ли най-вече с очакваната въздишка на облекчение от края на дълъг и пълен с лишения и премеждия път.
Такова отношение, споделяно от мнозина, бе обобщено в много релефен образ, обрисуван от журналиста Милен Цветков в едно издание на неговото предаване тази есен. Според него присъединяването към ЕС е като пътуване на почивка към морето: стискаш зъби; гледаш да избягаш от коварните катаджии или, ако не можеш, ги ругаеш наум; молиш се колата да не те предаде насред път; е, да, в крайна сметка слагаш предпазен колан, но с мисълта как само след още едно радарно наблюдение ще пристигнеш край морето и ще се отдадеш на плажна наслада. Тази философия: “Да се присъединим, че най-после да си починем” - се изповядва от високото парламентарно ниво, та чак до кварталната кръчма. Тя прозира в дебата за това има ли смисъл от поста “европейски министър” в правителството след като станем пълноправен член и след като Меглена Кунева пренесе офиса си в Брюксел; тя обосновава съмненията за предназначението в бъдеще на дирекциите по европейска интеграция в Министерски съвет и във външно министерство. Но този образ е толкова по-подвеждащ, колкото по-истински го прави популярността на Милен Цветков. Защото в деня, в който стигнеш до европейското интеграционно море, ти трябва не да легнеш на брега му, а да нагазиш в него и да плуваш. А плуването е доста по-сложно от ходенето.
С приближаването и с постигането на дългосрочната цел тя започва да губи своя мобилизиращ и дисциплиниращ потенциал и на преден план идва умората от реформи. Нейното огледално отражение в “старата” част на Европа е умората от разширяване, която, фокусирана върху фигурата на прословутия “полски водопроводчик”, стана толкова дискутирана тема през последните две години. Същността и на двата феномена е трудността да се полагат постоянни и сериозни усилия за адаптация в бързопроменящия се свят. Разширеният и все повече интегриращ се ЕС, гледан от Париж, Лисабон, Варшава или София, би следвало да стане спасителен пояс, своеобразен щит за националната държава, за обществото и отделния гражданин пред рисковете на глобализирания свят. Оказа се обаче точно обратното: ЕС-25 бе приет като лице на глобализацията, а по-точно като неин агент с две лица - движението на по-евтиния труд от изток на запад и това на силно конкурентните стоки в обратната посока. Точно тази проекция доведе до сътресенията в западноевропейските общества, кулминирала с френския и холандския референдум, от която все още не се вижда надежден изход въпреки усилията на елитите. По сходна логика в Централна Европа осъщественият стремеж - членството в ЕС и НАТО, приобщаването към свободните пространства и общоевропейското семейно съгласие - оголи липсата на по-нататъшна мотивация за продължаващи реформи, за нови обществени проекти, за по-бързо приспособяване към глобалните процеси, и бе една от основните причини за неотдавнашния масов унгарски протест срещу лъжата, произнесена от височайши уста.
На този фон бързоизпаряващият се оптимизъм, придружен с организирана веселост в навечерието на 1 януари, е само един от симптомите за предстоящия и на България и нейните граждани негладък път.
След присъединяването предстоят две тежки битки - реална и виртуална. Първата е за разпределението на ползите и негативите от членството, измерени в усвоени (или отклонени) средства от европейските фондове, отвоювани (или загубени) ниши и възможности за пробив на висококонкурентния пазар на ЕС, бързо и ефективно интегриране в (или изолиране от) европейските мрежи на производство, разпределение и като цяло на управление и упражняване на власт и т. н. Предизвикателството тук е двояко. То е и количествено, разбрано във формирането на критична маса от обществени слоеве, спечелили (или способни да спечелят) от интеграцията, които да “изнесат на гърба си” цялото общество, включително и тези, които са губещи. То е и качествено, доколкото за общественото и политическото ни битие е важно кои точно социални групи най-бързо ще съумеят да се възползват от възможностите, дадени от членството в ЕС, а и кои са личните и груповите характеристики, благоприятстващи (или пречещи на) подобна адаптивност - културна съвместимост с новите професионални общности, конкретни практически умения и подходи, дори и езикови умения и др.
Втората битка, виртуалната, е тази на интерпретациите, на начините, по които реалните процеси ще бъдат обяснявани и легитимирани в обществените дебати и политическия процес. Борбата на “разказите” за случващото се - особено в първите, най-критични години от членството в ЕС - е също толкова важна, колкото реалната - битката да спечелиш и да не загубиш. При подобни тълкувателни усилия сложната среда, процеси и взаимодействия между граждани и групи трябва да бъдат опростени и уедрени в рисуването на общата картина на нашето интегриране в новото ни европейско семейство. Следователно борбата ще бъде за доминиращата интерпретация, която ще се утвърди и в крайна сметка ще придаде по-ярки (или обратното - по-мрачни) краски на старта на нашето съжителство с още 26 европейски общества.
Колкото и да са важни горните две “арени” в първите години от нашето членство в ЕС - на ползите и загубите и на тяхното обяснение - те са в известен смисъл чужди. Арените са конструирани и правилата за борба са писани от други преди нашето присъединяване, нашите възможности за влияние са били минимални. Ние по необходимост сме вървели “рачешката” към пълноценното си интегриране в ЕС: в началото - в продължение на дългия предприсъединителен период - с изпълнението на зададен наготово дневен ред, после - след подписване на Договора за присъединяване - чрез присъствие като наблюдатели при писането на дневния ред на ЕС в различните му институции; а накрая - от заветния 1 януари 2007 г. нататък - ще участваме в неговото изработване. Струва си да се запитаме - при крещящата нужда от нови мобилизиращи обществени проекти, при наличието на възможност за осъществяване на такива проекти и с помощта на ЕС като допълнително ниво на действие и източник на ресурси, ще се включваме ли ние - политическа класа, бизнес, гражданско общество - в борбата по съставянето на утрешния европейски дневен ред; ще се стремим ли (поне по някои точки) “да държим писалката”?
Отговорът не е еднозначен. Предизвикателствата се коренят в капацитета ни както да изпълняваме приетите решения и поетите ангажименти, така и да инициираме по компетентен и убедителен начин нови проекти с общоевропейски измерения. По отношение на изпълнението България и други (бивши) страни кандидатки тепърва трябва да се сблъскват с огромната маса законодателство, приемано в рамките на различните европейски политики. Освен това, съществуват поне две “нови-стари” области, в които постигането на качество в изпълнение на политиката не бива да се подминава - това са въвеждането на единната европейска валута, както и присъединяването към Шенгенското споразумение. И двата въпроса са измамно познати и измамно лесни за постигане в очите на политическия елит. За еврото доста често се мисли с известна доза автоматизъм на базата на функциониращия от дълго време валутен борд. Аналогично, за Шенген политици и някои експерти се опират на овехтялото самочувствие, придобито при премахването на визовия режим. Точно обратното, и по двата въпроса изпълнението на ангажиментите няма да бъде гладко, особено ако се вгледаме в примера на централноевропейските “нови членки на ЕС”. За еврото трудностите идват от натикса за увеличаване (временно!) на бюджетните разходи, с които да се компенсират обикновените хора за негативите от членството и да се заместят отложените ползи. Неслучайно вишеградските страни постепенно охладиха ентусиазма си след 1 май 2004 г. и единствено Словения премина през цялата процедура. В другия случай отлагане присъединяването на 10-те нови даржави - членки към Шенгенското пространство, може да послужи като сериозен сигнал за България, особено на фона на критиките, отправяни редовно към българската правозащитна система в последните мониторингови доклади на комисията. Липсата на доверие на съдебните и полицейските органи от “старите” държави членки към надеждността на техните български колеги ще попарва всякакви амбиции за напредък.
Амбиции от страна на България за участие във формиране на дневния ред на ЕС след присъединяването бяха изразявани по два различни начина през 2006 г. На първо място в рамките на вътрешнополитическия дебат за определянето на български еврокомисар представители на правителството неколкократно заявяваха, че български представител в комисията би могъл да даде своя принос в развитието на такива сфери на дейност като транспорта, енергетиката или социалните дейности. По отношение на портфейла подобни предложения бяха определено “скачане над собствения ръст”, доколкото трудно бихме могли да си представим в Брюксел сериозно да разсъждават за възможността българин да преговаря с Русия по въпросите на енергийния диалог, или пък транспортът (или част от него) да се вземе от френския комисар и така да се урони престижът на последния. Тъй като тези предложения не бяха разгърнати докрай, така и не стана ясно дали евентуално номинираните личности биха били “с подходящ ръст” за съответния портфейл.
Другата по-съществена българска заявявка на желание за участие в писането на дневния ред на разширения ЕС може да се набележи в сферата на външните отношения, в двата съседни на ЕС региона - Западните Балкани и т. нар. политика на съседство, която обхваща Южното Средиземноморие, Източна Европа и Черноморието. И в двете географски области, за съжаление, българските позиции са в доста неудобно “разкрачено” положение, макар и в различен смисъл.
На Балканите несъответствието идва в класическа форма - между външната и вътрешната политика. Неуморното пледиране и застъпничество в полза на по-скорошно приемане на нашите съседи на Запад като пълноправни членове на ЕС се разминава с лошия “личен пример”, който даваме на европейските си партньори за способността си да утвърдим върховенството на закона у нас. Гледайки българските резултати, в (западно)европейските столици с основание се опасяват какви могат да бъдат рисковете при нахлуване на корупция и организирана престъпност от западната част на Балканите.
Спрямо източните съседи на ЕС българските амбиции за активна роля се подкопават от симетричните (но противоположни) жестове на Изток и (далеч) на Запад. От една страна, България се старае да играе ролята на фактор, формиращ становищата сред представители на политическите елити и на общественото мнение в Грузия в рамките на специалната роля, поверена ни в НАТО. От друга страна, “умиротворителните” жестове спрямо Русия най-вече в сферата на енергийните доставки водят до откровения от типа на квалификацията, дадена от руския посланик към ЕС Чижов за България, видяна като руски “троянски кон в добрия смисъл на думата” в ЕС след 1 януари. С такъв етикет всякакъв опит на България за извоюване на репутация на “мост”, комуникатор или ключов посредник между Москва и Брюксел ще бъде възприеман несериозно.
Когато от началото на 2007 г. българските министри и премиери започват редовно да сядат на масата до европейските си колеги като равноправни с тях, те едва ли ще бъдат особено настоятелни да искат думата, поне в първите месеци и години. Освен ако не стане нужда да изразят подкрепа, удовлетворение, да приветстват и да се присъединят към оформилия се консенсус - било то за приемането на някаква директива или за одобряването на външнополитическа декларация. Но какво лошо има в това, ако така се създава образът на един проевропейски настроен партньор? Нищо, че после, когато ще се наложи да изпълняваме приетия дневен ред и взетите решения, няма да сме в челните редици. Като че ли създаваме образа на един партньор, който е ентусиаст на думи, но нехаещ на дела, или (ако перифразираме Енгелс) “с добър апетит, но с лошо храносмилане” - или, с други думи, отиваме към един доста “южен” тип членство в ЕС. Но нали един наш поет и държавник беше казал “щастлив съм аз, че мойта кръв е южна”?
|
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
