 |
|
| ОБЩЕСТВО |
стр.28, бр.3, година XV, 2009г. |
|
|
Балчик в румънската живопис |
|
|
| Д-р Дойна Пауляну, директор на художествената галерия в Констанца |
|
"ДНЕС БАЛЧИК СЕ ОТЪЖДЕСТВЯВА С РУМЪНСКАТА ЖИВОПИС", ПИШЕ ПРЕЗ 1938 Г. АЛЕКСАНДРУ БУСУЙОЧЕАНУ, ЕДИН ОТ НАЙ-ГОЛЕМИТЕ ЛИТЕРАТУРНИ ИСТОРИЦИ И КРИТИЦИ В ТОЗИ ПЕРИОД. И НАИСТИНА, ПОГЛЕЖДАЙКИ НАЗАД РУМЪНСКИТЕ КАРТИНИ МЕЖДУ ДВЕТЕ СВЕТОВНИ ВОЙНИ, ЗАБЕЛЯЗВАМЕ, ЧЕ НИТО ЕДИН ХУДОЖНИК НЕ Е УСТОЯЛ НА ТАЙНАТА И ЗАБУЛЕНА ПРЕЛЕСТ НА ТОЗИ ГРАД.
Художникът Александру Сатмари, голям пътешественик, е първият, открил Балчик за една своя картина. Той слязъл по брега на морето откъм Мангалиа и забелязал как височината на брега нараства, как слънцето блести по-силно, как наситеното синьо на морето вече не отговаря на името, дадено му преди векове. Къщи, измазани с глина и покрити с керемиди, татарки в шалвари с лакирани пръсти на краката, които преминават стръмна долина, за да вземат вода от чешмите, земята - открита към морето като един величествен амфитеатър, морският бряг - стръмен и блестящ като сребро под едно средиземноморско слънце... Всичко това и още много неща го карат да разпространи вестта за живописното разположение на местността, за да могат всички да се наслаждават на гледката.
Южна Добруджа е истинско откритие за Сатмари, а неговата култивирана и ясна интелигентност успява да намери там приказни извори за вдъхновение. Александру Сатмари е първият румънски художник, който си построява вила в Балчик, в зоната на лозята, търсейки в античното име на крепостта - Дионисополис - основания за средиземноморска връзка. Също той е този, който показва на кралица Мария през 1924 г. тези места. Както разказва писателят Еманоил Букуца през 1931 г.: "При една почивка, която трябваше да бъде само от един час по пътя към Каварна, от малката джамия на пристанището, с цветен пояс, през татарската махала и през целия стар град, до мелниците на Белия поток. Краткото спиране от тогава продължава и днес. Изпод стъпките, направени там, стъпки бели и кралски, с шотландски спомени, произлизат висящите градини днес, баражите към морето, ивиците течаща вода край двореца с широки прозорци, които гледат в далечината".
Споменах двамата художници - Александру Сатмари и кралица Мария (която рисува и има модерни идеи за архитектурата и украсата), защото те са тези, които заради страстната си обич към Балчик удължават периода си на престой и през студените месеци. Там, в зоната на лозята и изворите, разположена на незначително разстояние от основното селище - едно малко пристанище - кралица Мария ще изгради кралския дворец, всъщност вила за сезонна почивка с минаре. Дворецът е център на голямо имение от брега до върха на хълма, съставенo от кокетни сгради, семпли, ниски и покрити с цветя като в приказка от 1001 нощ, една каменна черквичка и терасирани градини.
Кралицата признава: "Имах чувството, че това място или винаги ме е очаквало, или аз винаги съм живяла в очакване на него… Мястото по определен начин ми беше близко, имаше нещо сродно с истинската основа на моето същество, тук беше парк, красота… Аз бях част от мястото и мястото бе част от мене". Тези думи показват дълбоката й връзка с това пространство, което тя приема дори и без слънце и светлина. "Беше още и това, че Балчик бе моето връщане към морето, връщане към първата ми любов. Родена на един остров (в Англия - бел. авт.), в моето сърце живееше дълбока и вечна любов, моят стремеж към морето".
В периода между двете световни войни Балчик се превръща в откритие за бележитите художници, но също така и за скромните, забравените, дилетанти или само претенденти, защото поставя творците при изворите на екзотиката, още на мода тогава, но и на християнска земя, тъй като се представя като "земния спектакъл с лица и образи с патриархалната красота на Стария завет". Така Балчик е - и цитирам свидетелства, разпространени по онова време - удобен случай за мотивирани "вътрешни пътешествия", предизвикани от "твърдостта на собствената земя", от "измъчения релеф на хълмовете, от безмилостната белота на тези варосани стени и изпечена глина, на които се учудваш, че не намираш и следа от угасналите пламъци", но над всичко е и остава слънчевият път на румънската живопис.
И художникът Йосиф Исер "открива" (думата му принадлежи) Добруджа с чувство за уникално разкритие и със сигурността, че започва едно неповторимо пътешествие. Тази художническа твърд и реквизитът на "бедна Добруджа" се превръщат в космически постройки, измислени и все пак напълно разпознавани, населени с турци и татари в специфичните им костюми, които мислят или мечтаят в един вкаменен пейзаж. Всичко това ще се превърне в източник на вдъхновение за една одалиска, която впоследствие ще рисува през целия си живот. Самият Исер често разказва за тази важна среща: "Когато се намирах в Добруджа, там преминах през моята аспирантура. Добруджа ме формира, тя ме шлифова, както един бижутер шлифова скъпоценния камък. Пейзажът и човекът в тази твърд проникват в плътта ми, вътрешността ми, като ме изпълват с всичките им широки изживявания". Добавяме други три имена на художници към вече изброените - Георге Петрашку, Иполит Стръмбулеску и Йон Теодореску-Сион - за да назовем само някои от тези, които са рисували в Южна Добруджа.
Практически непознат за художниците, поетите, за кралицата, за двора, за проектантите на сгради или пейзажните архитекти, Балчик е открит в следвоенния период от всеки създател самостоятелно и страстно и чувствително наложен "в художествената карта на страната и на света" понеже, по успешната формулировка на Николае Тоница, те, художниците, "го търсеха навсякъде по цялата планета" и го намериха най-после тук.
Балчик са рисували още Лучиа Балаческу, Дариус Бунеску, Хенри Катарджи, Чечилиа Куцеску Сторк, Думитру Гяца, Лучиан Григореску, Петре Йоргулеску, Теодор Палади, Таке Папатрендафил, Йон Цукулеску и много други.
|
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
