 |
|
| ДОСИЕ |
стр.20, бр.3, година XIII, 2006г. |
|
|
Свидетели на вярата |
|
|
| Горан Благоев, БНТ |
|
Тих църковен двор. Цветни лехи и песен на птици - сякаш си в свят на неземно спокойствие. Уютна атмосфера зад високите зидове в едно средногорско градче. Тя по нищо не подсказва, че някога този двор е бил свидетел на ужасяващи сцени. “Почти навсякъде около храма е осеяно с човешки кости. Тук съм от девет години и всяка година разкриваме поне по един-два гроба. Аз самият съм се натъквал на човешки скелети 3-4 пъти. В началото ми беше непривично, дори неприятно. Но се свиква. Вече знам къде са най-големите масиви от кости” - разказва отец Атанас Манолов от панагюрската църква “Въведение Богородично”. Край този храм през 1876-та стават едни от най-жестоките сражения при потушаване на Априлското въстание. Тук намират смъртта си едни от последните защитници на града, а също много жени, деца и старци. Самата църква е изпепелена.
Една година след въстанието оцелелите панагюрски свещеници съставят специална панихида в памет на загиналите. Нарекли са ги “свети мъченици в Панагюрище... паднали убити от турский ятаган: за българската свобода”. И тъй, без да има официална църковна процедура по канонизирането им, сами са ги канонизирали, издигайки ги редом с всички мъченици за Христовата вяра.
В нашата църковна традиция мъченик съответства на гръцкото “мартирос” - т. е. “свидетел” - “свидетел за Христовата вяра”. Мъченикът е човек, който е преследван заради своята вяра, страда заради нея и заради нея е готов да принесе живота си като жертва. Дори пред заплахата от изтезания или екзекуция мъченикът не се поколебава да изповядва явно и да отстоява християнството, като единствената истинска вяра в единния Бог. Едно обобщение какво е мъченикът на вярата ни дава житието на Св. Онуфрий Габровски, убит като мъченик от османците през 1818 г.: “...тези славни и достохвални новомъченици застават смело пред нечестиви и христомразни тирани с несломен дух и всеучудваща храброст”. Логичен е въпросът може ли да бъдат смятани за истински “мъченици на вярата” избитите в Априлското въстание?! От строго канонична гледна точка отговорът на този въпрос е по-скоро отрицателен. В крайна сметка целта на бунта от април 1876 г. е политическо освобождение от Османската империя. От друга страна, много малко са свидетелствата, някой от априлските въстаници да е умрял с Христовото име на уста като истински мъченик за вярата. Разбира се, този формален подход има опасност да ни подведе и да пропуснем най-същественото - онова, което ще ни покаже, защо в крайна сметка, макар и несведущи във високите църковни изисквания, панагюрските свещеници са имали основанието да нарекат избитите във въстанието “свети мъченици”.
“Човек се ражда, за да страда - както искрите - за да летят нагоре” - казва древният пророк Иов. Няма българско въстание, чийто жертви да не доказват със съдбата си тази библейска истина. По време на Нишкото въстание от 1841 г. са изгорени 225 български селища в района на Ниш и Лесковец (дн. Лесковац - Сърбия). Тридесет хиляди са жертвите от Априлското въстание. Една шеста от тях дава Батак - от шестхилядното му население оцеляват едва 1000 души. “В последно време в съседна България е започнало гонение срещу християните, което по думите на наш архипастир ни пренася във времената на древните християнски мъченици.” - пише един руски вестник за българската трагедия през 1876-та. Историята се повтаря само след по-малко от три десетилетия. При потушаването на Илинденско-преображенското въстание загиват 5684 българи - само една пета от тях са въстаници - останалите 4690 са мирно население. Разграбени и опожарени са 201 български селища. “...в изгорелите села и черквите изгоряха, а в неизгорелите бидоха ограбени, повредени и поругани. На много места турците ги употребиха през време на пребиваването си в селата за яхъри или нужници, например в селата Таш-Муруница, Смилево, Кривени, Круше.” - пишат до българското правителство от Главния щаб на битолския революционен окръг. “Човек се ражда, за да страда” - но за да бъдат наречени жертвите на едно въстание “мъченици”, не е достатъчен само трагичният завършек на техния живот.
За нашите предци в Османската империя националната и религиозната идентичност са неразривно свързани. Една нехристиянска по своята същност държава потиквала българина да осмисля християнството, което изповядва, като част от своята етническа принадлежност. Така българин и християнин са възприемани като синоними. Още повече че и самата Османска империя отграничавала християните като немюсюлмани - т. е. неверници. Затова всяко българско въстание срещу османската власт - не само Априлското - е обявявано както в името на националното освобождение, така и на Христовата вяра. “За вяра и независимост” е избродирано от едната страна на знамето, което предвожда четата на Стефан Каражда през 1868 г. Отхвърлянето на зависимостта от султана означавало също освобождение и от притесненията на исляма - т. е. свобода за църквата Христова. Иначе казано - загиналите в четническите сражения или въстанически борби са умирали не само за българската свобода, но и за християнската вяра.
Всяко българско въстание е започвало в храма - дали това ще е водосвет за благословия на въстаниците, или въстаническото знаме - не е било толкова съществено. Важното е било, че в тези мигове на ентусиазъм и тревожност, всички те - и дълбоко вярващи, и недотам вярващи - са коленичили пред кръста с молитва към Бога. Една изключително трогателна сцена при откриването на събранието в Оборище на 14.IV.1876 г. ни е оставил Захари Стоянов: “По предложението на Волова отварянето на събранието трябвало да се предшествува от един водосвет или литургия, за да призовем божията благодат в своите действия. Поп Грую, придружен от много други свещеници, облечени в своите черковни одежди, с кръстове и евангелия в ръцете, не закъсня да завземе място в средата на депутатите, гордо и величествено... Щом се появиха емблемите на християнското величие пред лицето на депутатите, Бенковски и другите апостоли наведоха саблите си надолу в земята и клюмнаха в знак на благоговение и страхопочитание към божествената служба. Колкото и да бях уверен, че измежду апостолите нямаше хора със строга набожност, в тоя случай обаче съм готов да засвидетелствам, че те благоговееха с чисто сърце, без никакво лицемерие и фарисейство.” Можем ли да се заблудим за миг, че младите апостоли, които са нямали и 30 години, както и малко по-възрастните им съмишленици са търсели някаква ефектна театралност, с която да дадат начало на важното дело?! Едва ли. Макар и без “строга набожност” бъдещите герои на въстанието са били далеч от повърхностните чувства и преднамерената показност. В мига на началото - на великото и страшно дело, с което се захващат, очаквайки божия благослов, те са имали онова, най-истинското, което различава истински вярващия от лицемерния набожен - “чистото сърце”. “Те са чувствали, че със своите човешки немощи не могат да тръгнат срещу една такава империя, която колкото и да е била загиваща по това време, си е била империя. И затова са тръгвали да се бият с Божието име напред - той да им помага, да им дава сили, да укрепва човешката им не-мощ.” - казва 83-годишният панагюрски свещеник Филип Филипов.
Упованието във Всевишния, надеждата в Неговата подкрепа и закрила превръщат покорството и страха на довчерашната рая в смелост и решителност - подобно на “несломения дух и всеучудващата храброст” на Христовите мъченици. Всички те сигурно са осъзнавали, че идеята, на която се посвещават, изисква жертви - неимоверно много жертви - да се отречеш и от имот, и от дом, и от семейство. Дори от живота си. И въпреки това са се посветили - на неравностойната и обречена борба за свободата на отечеството и на вярата Христова. Сторили са го като истински християни - независимо дали са го мислели, или не - тъй както учи Спасителят: няма по-голямо благо за човек от това да положи душата са за своите ближни.
Не е нужно да коментираме колко е била тяхната вяра, каква е била тяхната вяра - само един Бог знае - казва отец Атанас от Панагюрище. - Те са съзнавали, че пътят, по който поемат, едва ли ще има щастлив край. Но са били готови да пожертват всичко в името на Бога и на България. Загинали са мъченически - те, обикновените хора са необикновени с ролята си за освобождението на България и са прославили Бога по един необикновен начин.”
|
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
