 |
|
| ЕВРОИНТЕГРАЦИЯ |
стр.9, бр.3, година X, 2003г. |
|
|
ИЗКУШЕНИ ОТ АТЛАНТИЗМА
Иракският петрол раздели Европа на европейска и атлантическа |
|
|
| Валентин КОСТОВ |
|
НОВ СВЕТОВЕН РЕД ЗАВИНАГИ
Войната в Ирак разкри на обединена Европа две неприятни тенденции. Едната е добре позната - Европейският съюз няма обща политика във външните отношения и
сигурността, въпреки всички усилия през последните години и въпреки назначаването на опитен дипломат като Хавиер Солана за върховен представител на съюза в тази сфера.
Втората тенденция е нова и може би затова по-болезнена. Страните от Източния блок, десет от които подписаха договори за присъединяване, а други две чакат заветната 2007 г., се наредиха на страната на Вашингтон в дебатите дали да има война, или не. Така бъдещите членки на Евросъюза изведнъж се оказват повече атлантически, отколкото европейски.
Войната срещу Ирак показа не само на Русия, но и на Европа, че Съединените щати могат да си позволят да действат без тях. "Днес във Вашингтон има консенсус, че
Европа е без значение за съвременния свят", писа лондонският "Таймс".
"Оплакванията на Европа от едностранните действия на Вашингтон пък се пренебрегват като хленчене на хора, които не смеят да ударят с юмрук по бара и да почерпят всички по едно питие."
С двете войни срещу Саддам Съединените щати затвърдиха новия световен ред, установен след края на "студената война". Ред, в който заради интересите на Америка ролята на Организацията на обединените нации все повече се поставя под съмнение. А след последната война новото е, че в редиците на губещите е и Стара Европа.
Страни като Франция и Германия, която дори няма петролни интереси в Ирак, с огорчение гледат как техните стари демократични ценности вече са по-малко атрактивни за нова Европа, отколкото прагматизмът на Америка. Разделението от зимата и пролетта на 2003 г. показа, че жадуващите за членство в Европейския съюз страни от бившия източен блок са повече съблазнени от атлантизма, отколкото от европеизма.
Германският всекидневник "Франкфуртер Рундшау" с огорчение коменира, че Съединените щати са използвали Полша да разедини още повече Европейския съюз. Варшава участва с отряд командоси във войната в Ирак - нищо необичайно за член на НАТО. Участва и в следвоенната администрация със собствен корпус, като раздразни Германия и Дания с предложението да предоставят свои войски в полския сектор. Преди войната правителството избра американската компания "Локхийд Мартин" за доставка на 48 изтребителя F-16. Това са твърде много сигнали, че след едно десетилетие уверения, че е стара европейска нация, Полша се оказа един от стожерите на атлантизма.
Румъния е голямото разочарование на Франция. Още през есента президентът Ширак без капка дипломатичност заяви, че поведението на България и Румъния по отношение на кризата в Ирак е безотговорно. Преди това Букурещ стана първата страна в Европа, която подписа споразумение с Вашингтон американски граждани да не бъдат предавани на Международния наказателен съд. "Единствената латинска държава в Централна и Източна Европа, известна с франкофилията си, предпочете американския орел пред галския петел", коментира парижкият "Монд". По ирония външният министър на страната Мирча Джеоана е завършил в Париж със стипендия на френското правителство.
Демонстрираната привързаност на толкова много и различни държави към Америка вече е твърде показателно. Какви ли са причините - дали Вашингтон умее по-добре от неединна Европа да убеждава партньорите си? Или атлантизмът е по-витална форма на сътрудничество в днешно време? Какъвто и да е отговорът, Европа все губи.
Съединените щати не могат да бъдат обвинявани, че действат за сметка на Европа. Американците просто запушват празнините, които се появяват в евроинтеграционния процес. Румъния и България са на опашката и перспективата да се присъединят към Евросъюза е най-далечна. Такива страни не е трудно да бъдат съблазнени. А и външните им министри са убедени проамериканци - Джеоана е бил 4 години посланик във Вашингтон, а Паси е начело на атлантическото движение още от зората на демокрацията.
Но каква е вината на страните-кандидатки, че не следват общата външна политика на Евросъюза? Такава политика просто няма, самата Европа е разкъсвана между нежеланието да споделя глобалната политика на Съединените щати и собственото си безсилие. Слабостта на Европа на дипломатическото поле се дължи на слабостта във военното. Европа харчи далеч по-малко за отбрана, отколкото Америка, и изостава в технологично отношение. "Тъй като европейците не разполагат с нужния военен потенциал, за да бъдат световна сила, или по-точно защото приоритет на европейската политика е социалната, а не военната сфера, днес те са в позицията на слабите, които не могат да боравят с друго, освен с понятията на международното право", признават и французите (Le Monde, 2 август 2002).
БИТКАТА ЗА ПЕТРОЛА
Освен на дипломатическото поле, след войната срещу Ирак Европа губи и в икономиката. Битката на зеления килим през лятото на 2002 г. и дебатите в Съвета за сигурност през есента отразяват едно към едно съотношението на петролните сили. От едната страна на барикадата бяха Русия, Франция и Китай, които отдавна имат по-мека политика към Багдад. Това се отрази при сключването на редица споразумения по програмата "Петрол срещу храни" и за разработване на иракските петролни находища. Китай се противопостави на военни действия, но пак както мъдрата маймуна, която гледаше от планината как тигрите се избиват в долината. Русия, Франция и Германия сформираха безпрецедентен съюз, наречен Ньет - Нон - Найн.
В тази ситуация Русия е в най-неудобна позиция. Тя е нито победител с победителите, нито губещ с губещите. Днес Русия просто я няма. А за Москва нещата започнаха добре да се нареждат след атентатите на 11 септември. Те бяха добре дошли, тъй като заради тях руснаците постигнаха негласно съглашение с Америка и със западните държави за чеченските сепаратисти. Вашингтон и европейските правителства си затвориха очите за нарушенията на човешките права в размирната република, а чеченските бойци бяха признати за терористи. Така за първи път след Втората световна война Русия и Америка пак станаха съюзници. Изглеждаше, че светът отново е поделен и ще настъпи мир.
Иракският петрол обаче разедини както атлантическите партньори, така и Кремъл, и Белия дом. Сега е видно, че Русия е в лагера на губещите, но далеч още преди войната руски наблюдатели предупреждаваха, че съюзяването на Москва с Берлин и Париж е губеща кауза. Макар че те познаха, в съюза Ньет - Нон - Найн има бъдеще. Със сближаването си със "Стара Европа" Русия се връща към традиционните връзки още от епохата на империите, които се заздравяват на фона на неспирното съперничество с Америка.
Кремълската администрация има своите аргументи. Русия е заложила твърде много на Ирак, за да остави всичко в ръцете на втръсналите вече победители от последното десетилетие. От 1997 г. Лукойл има споразумение за разработване и експлоатация на находището Западна Курна, което е за срок от 23 години и е на стойност 3,5 милиарда долара. Доказаните залежи там са около 7,8 милиарда барела. Комитетът по санкциите не разреши на компанията да започне работа и Лукойл изчакваше вдигането на ембаргото, за да започне експлоатацията. Руснаците се опитаха да потърсят гаранции от Вашингтон, че договорът им ще остане в сила след евентулна война, което раздразни Багдад и споразумението бе анулирано през есента на 2002 г. Според изчисленията на президента на Лукойл Вагит Алекперов за 13 години Западна Курна ще донесе 20 милиарда долара на компанията, а руската хазна ще получи 16 милиарда долара.
Сключени, но неизпълнени споразумения имат големи компании като френската Total, руската Лукойл, италианската ENI, австралийската BHP, китайската China National Petroleum Company. Най-голям е залогът за френската Total, която има концесия за разработването на находището Манджун, чийто запаси се оценяват на 20 милиарда барела, а също и на по-малкото находище Нар бин Умар.
Откровеният ястреб и застъпник на силовия метод за сваляне на Саддам, Джеймс Улси, предрече още през есента на 2002 г.: "Нещата са доста ясни - Франция и Русия имат петролни интереси в Ирак. Трябва да им се каже, че ако помогнат начело на Ирак да застане свястно правителство, ние ще направим всичко възможно новото правителство и американските компании да работят тясно с тях." Бившият директор на ЦРУ предупреди, че ще бъде трудно или невъзможно новите иракски власти да бъдат убедени да работят с Париж и Москва, ако те подкрепят Саддам.
С двете войни срещу Саддам Съединените щати затвърдиха новия световен ред, установен след края на “студената война”. Ред, в който заради интересите на Америка ролята на Организацията на обединените нации все се поставя под съмнение. След последната война новото е, че в редиците на губещите е и Стара Европа.
|
|
| горе |
|
|
|
|
