 |
|
| АРТ |
стр.43, бр.2, година XVI, 2009г. |
|
|
Азулежуто, архитектурата и градът |
|
|
| |
|
Азулежуто е една от най-силните изобразителни форми в Португалия и един от най-оригиналните приноси на духа на португалците към световната култура. Португалското азулежу надхвърля значително предназначението си да бъде чисто декоративно изкуство и постига високия статут на изкуство, което поетично се намесва в създаването на архитектурата и градовете.
"АЗУЛЕЖУ" е португалска дума, която означава квадратна керамична плочка с глазура от едната страна. То е присъщо и на други страни като Испания, Италия, Холандия, Турция, Иран или Мароко, но в Португалия придобива специално значение. Използва се вече повече от пет века без прекъсване като елемент в големи облицовки в интериора и фасадите на сградите.
Първите известни азулежу, използвани в Португалия за монументална облицовка на стени, са испано-мавритански, внесени от Севиля около 1503 г. Еволюцията на мотивите минава от мавританските геометрични плетеници към растителни и анималистични европейски теми, нещо средно между готика и чисто ренесансов вкус. В Португалия обаче се запазват не толкова самите мотиви, колкото мавританският вкус към цялостни декоративни облицовки, нещо като ужас от празното пространство.
След като монументалните керамични облицовки в църкви и дворци стават много разпространени, поръчките на големи композиции-уникати стават много скъпи и затова художниците започват все по-често да правят повтарящо се азулежу. В края на ХVІ и началото на ХVІІ век се правят шахматни композиции, в които редуващи се едноцветни азулежу създават декоративни мрежи по стените. Самото азулежу било евтино, но поставянето му било сложно и бавно, а това вдига цената и довежда до постепенното му изоставяне. Тогава започват да използват азулежу, произведено по модел в големи количества и лесно за поставяне - първо в модули от 2х2, а после в по-големи, които стигали до 12х12, създаващи силни ритми по диагонал.
Религиозни, ловни, бойни, митологически и сатирични сцени, интерпретирани със свободен колорит от занаятчии без академично образование, са пренасяни върху азулежу през XVII век. Нерядко такива творби заместват традиционната европейска маслена живопис. Църквата поръчва отделни малки пана с фигури на светци, емблеми и религиозни сцени, аристокрацията поръчва светско азулежу за украса на новите дворци, които се строят в Лисабон и в провинцията след възстановяването на независимостта на Португалия от испанската корона през 1640 г. Рисувачът на азулежу придобива статута на художник и често подписва своите пана.
По време на Златния период на португалското азулежу – "Цикълът на майсторите", художниците са оригинални, непринудени и по-свободни при картините и демонстрират креативност в композициите от азулежу, приспособявайки ги към архитектурните пространства.
През втората четвърт на ХVІІІ век настъпва безпрецедентно нарастване на производството на азулежу, което се дължи и на поръчките от Бразилия. Увеличаването на производството довежда до повтаряне на изображенията, до използване на серийни мотиви, например алебарди, и до опростен рисунък на сцените, а рамките придобиват голямо сценографско значение.
Освен религиозните теми в църквите голямо разпространение получават малки пана, предназначени за набожни хора, които те поставяли на фасадите на сградите, за да ги закрилят от големи злополуки.
В края на ХVІІІ век керамичните пана се поставят като нисък цокъл, следван от фреско, повтаряйки неговия бял фон, без украса. За тях са характерни лекота и богато разнообразие от теми и композиции, което прави това производство едно от най-изненадващите.
Паната са изпълнени с лека украса, с изискана многоцветност и без обемен израз, а центърът се маркира с едноцветни медальони с калиграфско изпълнение, отговарящи на вкуса на новата буржоазия, която започва да прави големи поръчки на пана от азулежу. Те разказват истории за социално издигане, изобразяват елегантни фигури от епохата.
С окончателното утвърждаване на буржоазията, свързана с търговията и промишлеността, (въз)родена от икономическия хаос, в който изпада Португалия след френските нашествия (1807-1811) и гражданската война между абсолютисти и либерали (1832-1834), настъпва нов период в използването на азулежу.
През втората половина на ХІХ век хиляди фасади се покриват с по-евтино азулежу, произведено по модел от лисабонските фабрики. Въвеждането на полупромишлени и промишлени технологии позволява по-голяма бързина и прецизност на производството. Чрез цветовете и играта на светлината фасадите с азулежу по модел и рамки около вратите и прозорците стават основни елементи на идентичността на португалските градове.
Покриването на стените на обикновени сгради с фабричното азулежу на повтарящи се мотиви не попречва на реализирането на "авторски" композиции. Създател на такива е Луиш Ферейра. Неговите пищни пана със саксии с цветя, дървета и алегорични фигури, оформени като "trompe l’oeil"(изключително реалистични двуизмерни изображения, които изглеждат като триизмерни), са наистина оригинални творби, рисувани от самия художник, отражение на еклектичната култура на романтизма.
Периодът 1950-1960 г. е свързан с приемане на международните параметри за функционалност в архитектурата. За много от сградите, които се строят тогава, новото поколение архитекти кани млади художници да създадат пана с азулежу.
Развитието на града води също до въвеждане на нови съоръжения като лисабонското метро, чиито станции до 1972 г. са облицовани предимно с абстрактни композиции от азулежу по проекти на Мария Кейл, която обновява модерно и окончателно традиционния вкус на португалците към пространните и цялостни керамични облицовки.
На лисабонското метро се дължат монументалното приложение на азулежуто, започнало през 50-те години, и най-мащабните съвременни кампании за използването му отново на обществени места. През 1987 г. облицовките за новите метростанции се възлагат на художниците Мария Илена Виейра да Силва, Жулиу Пумар, Мануел Каргалейру, Са Нугейра и Едуарду Неру. За новите разклонения, открити до 1998 г., реализирането на нови облицовки е възложено на по-възрастните художници - Жулиу Резенде, Керубим Лапа, Менеш, Сесилия де Соза, Мартинш Корейа и Жуаким Рудригу и на други по-млади автори като Жорж Мартинш, Коща Пинейру, Граса Перейра Котиню. Използването на азулежу се интернационализира с участието на Зао-Уо-Ки, Сиан Скали и Хундертвасер.
Преустройството на източната зона на град Лисабон по случай последното световно изложение през ХХ век "ЕКСПО ‘98" дава възможност да се провери дали изкуството азулежу е запазило своята актуалност, както и устойчивостта на португалския вкус към монументалните керамични облицовки. Използването на промишлено азулежу и сензитивните присъствия на керамичния материал намират отзвук при чуждестранния гост Иван Шермайев в композициите му в Океанариума. Шармайев възстановява традицията на азулежуто по модел за изобразяване на големи морски животни посредством компютърна обработка.
При все това директното създаване на азулежу не е забравено. Срещат се млади художници, които проявяват интерес към изследването на този способ. Такива са Луиш Камашу, изписващ знаци върху глазурата на азулежуто, и Бела Силва, която възстановява рисуването на азулежу в съответствие с повествователната и сатирична традиция на това изкуство в Португалия.
Наличието на Национален музей на азулежуто в Лисабон доказва колко значимо е това изкуство в Португалия не само заради огромното културно наследство, което съществува в цялата страна и в някогашните части на империята (Бразилия, африканските страни и дори Индия), но и с това, което представлява практичността и чувствителността на португалците.
Националният музей на азулежуто днес е сред най-големите музеи за керамика в света и освен предложение за колекциониране на азулежу е покана да се посети страната в търсене на монументални ансамбли в местата, където са създадени, и да се разбере по-добре дълбоката връзка между азулежуто, архитектурата и града.
|
|
| По материали на Института "Камойнш", Националния музей на азулежуто и Португалския институт на музеите |
|
| горе |
|
|
|
|
