 |
|
| ДОСИЕ |
стр.17, бр.2, година XV, 2008г. |
|
|
Албанският език и литература |
|
|
| РУСАНА БЕЙЛЕРИ СУ "СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ" |
|
Албанският език принадлежи към индоевропейското езиково семейство и е най-късно засвидетелстваният писмен език в Европа. Състои се от два основни диалекта - гегийски и тоскийски.
Широко разпространено е схващането, че албанците водят началото си от древните илири, като върху формирането на албанската народност са оказвали влияние редица други фактори. Ако нещо е напълно сигурно, то е, че не съществуват никакви факти и данни, доказващи, че албанците са дошли тук от някъде другаде. Река Шкумбин, която разполовява албанската територия, от векове се е явявала граница между гегийците (северните албанци) и тоскийците (южните албанци). Различията между тях са съществували през вековете в някои особености на езика, в поминъка и бита, в материалната и духовната култура и в изповядваната религия. Гегийците на север още от средновековието са свързани с католическата църква, докато тоскийците на юг са били православни и са изпитвали много по-силно влиянието на Византия, а в някои периоди - и на България и Сърбия. След турското нашествие голяма част от албанците възприемат исляма, но това в никакъв случай не деформира чувството им за народностна принадлежност. Именно този факт през Възраждането улеснява процесите на формиране на албанската нация. Живеещите в Албания обаче далеч не изчерпват числеността на албанците, почти половината от които се намират извън границите на родината си. Официално независимата албанска държава е обявена на 28. 11. 1912 г. При очертаването на албанските граници през 1913 г. извън тях остават територии, компактно населени с албанци. Става дума преди всичко за Косово, но и за някои райони в Западна Македония и Черна гора, както и за крайграничната област в Гърция, наричана обикновено Чамерия. Албанската диаспора е със свое присъствие и в редица други близки и далечни страни - Турция, Румъния, България, Египет, Аржентина, САЩ, Австралия. Всички те имат значителен принос в историческото и съвременното развитие на албанската литература и култура.
Албанският език принадлежи към индоевропейското езиково семейство и е най-късно засвидетелстваният писмен език в Европа, като той се състои от два основни диалекта - гегийски и тоскийски. Засега най-ранното конкретно доказателство е кратка кръщелна формула, открита в латински църковен текст от 1468 г., но редица косвени факти потвърждават, че писмена традиция е съществувала много преди това. Първата книга, написана и издадена на албански език, е превод на католическа литургия от свещеника Гьон Бузуку, известна като Meshari (Требник, 1555). Въпреки че този пръв паметник на староалбанската книжнина е превод, той има голямо лингвистично и общо културно значение и, подобно преводите на евангелски текстове от Кирил и Методий, може да бъде считан за начало на литературната традиция на езика. През ХVІІ в. са напечатани няколко книги на албански език, чиито автори са също видни представители на католическото духовенство от Северна Албания - епископите Пиетър Буди (1566-1623), Франг Барди (1606-1643) и Пиетър Богдани (1625-1689).
Албанската култура през ХVІІІ в. се обогатява с разцвета на оригинална лирична и сатирична поезия, развиваща се под ориенталско влияние на основата на фолклора, който в условията на слабото разпространение на писмеността е играл голяма роля в духовния живот на албанския народ. Степента на връзка с фолклора, както и степента на ориенталско влияние са различни у отделните поети. Като цяло това е ситуативна поезия, непосредствен отклик на някакво събитие, лаконично описание на конкретна ситуация, хвалебствено или критично отношение към някоя личност. Тези импровизирани народни песни, наричани бейти (от араб. bajt - двустишие) са пример за гранично състояние между анонимното устно народно творчество и поезията, създадена от индивидуални автори в рамките на определена традиция. Съчинителите на бейти са наричани бейтаджи и са имали много важна роля в културния живот на градското общество, устройвали са състезания по остроумие и са били в центъра на народните празници. Имената на много от тези импровизатори остават неизвестни или забравени, но славата на други остава в паметта на поколенията като Хасан Зюко Камбери (ок. 1740 - нач. ХІХ в.), Незим Фракула (ок. 1680- 1685 - 1760), Сюлейман Наиби (края на ХVІІ в. - 1772). Интересен е фактът, че сатирическите бейти като популярен жанр от градския фолклор стигат почти до съвременността и през първата половина на ХХ в. още се съчиняват и изпълняват по време на карнавалите в северния град Шкодра.
Развитието на албанската литература през ХІХ в. е неразривно свързано с процеса на формиране на националното самосъзнание на албанския народ, като тя изцяло отразява историческата специфика на този процес. Основна идеологическа задача на дейците на Рилиндие (Възраждането) е да възпитават у албанците принадлежност към единна нация, независимо от религиозните и диалектни различия. В поезията, публицистичната и дидактична проза непрекъснато се повтаря мисълта, че всички албанци са един народ и че тяхно общо достояние е прекрасният и богат език, който се нуждае от защита от чужди влияния и от литературна обработка. Друга важна насока на пропаганда е култът към миналото, ярко украсен в тоновете на националния романтизъм. Основно внимание се отделя на Георг Кастриоти Скендербег, обединил през ХV в. силите на народа в обща борба срещу османските завоеватели. Пропагандата на култа към миналото не се ограничава с напомняния за ценностите на албанската история, а достига до фантастични елементи, като "пеласгийската теория", съгласно която албанците са преки потомци на легендарното догръцко население на Балканския полуостров. В задачите на албанските просветители влиза и решаването на някои практически проблеми, част от които са създаването на единна албанска азбука, организиране на книгопечатането, отваряне на албански училища. Първо постижение в тази област е съгласието за т. нар. истанбулска азбука, постигнато през 1978 г., на която са издадени много важни за времето публикации. За нас, българите, е интересно, че истанбулската азбука е ползвана от албанското културно-просветно дружество “Дъшира" в България, развило богата издателска дейност чрез печатницата “Мбротъсия" и емигрантите интелектуалци в София. Окончателният вариант на албанската азбука, валиден и до днес, е утвърден на специален форум в Манастир (Битоля), наречен Конгресът на азбуката през 1908 г.
Мисията на родоначалник на новата албанска литература принадлежи на поета символ Наим Фрашери (1846-1900). Сред най-известните му творби са поемите “Стада и ниви", “История на Скендербег", "Бекташийска тетрадка". Той и двамата му братя, Абдюл Фрашери, политик, един от ръководителите на Призренската лига (1878-1881) и Сами Фрашери, учен и писател от турските интелектуални среди в Истанбул, са централни фигури по време на Възраждането. Съществено в биографията на Наим Фрашери, наричан от народа и до днес с любов просто Наим, е принадлежността на семейството към шиитската мюсюлманска секта на бекташиите, известна със своята религиозна толерантност.
Съдбата на Призренската лига е аналогична на българското Априлско въстание и албанският народ чака още дълго независимостта си, която получава последен на Балканите през 1912 г. Това определя забавянето в развитието на модерните литературни направления на албанска почва, както и късното зараждане на прозата. Първата половина на ХХ в. е периодът на подем и върхови постижения в албанската литература. Най-прогресивните политически умове на Албания призовават за ориентация към Запада, която да позволи на страната да се влее в европейската цивилизация. Герг Фища (1871-1940), Фаик Коница (1875-1942) и Фан Ноли (1882-1965) са личности с особено място в албанската култура в този етап. Герг Фища е един от стълбовете на католическия кръг в гр. Шкодра, който издава две от най-авторитетните списания за времето, “Hylli i drit.s" (1914-1944) и “Leka" (1929-1944), като на техните страници се появяват първите сериозни научни изследвания в областта на естествените науки, историята, етнографията, филологията и история на литературата. Фаик Коница очертава първите стъпки на албанската литературна критика, въвежда естетиката като концепция в албанската литература, в неговите произведения за първи път срещаме есето, той разработва жанровете на литературния портрет и поетичната проза. Европейското образование, получено от повечето албански писатели, се превръща в решаващ фактор за модернизацията на албанската литература по отношение на формата и съдържанието. Творци като Ндре Миеда, Андон Зако Чаюпи, Асдрени, Фаик Коница, Зеф Скирои, Фан Ноли, Ласгуш Порадеци, Ернест Количи, Митруш Кутели, Винченц Пренуши, Мигени са със забележителен принос за това.
Административните норми на метода на социалистическия реализъм, моделът на някои схематични съветски творби, убийствата, преследването и контролът над талантливите неконформистки писатели като Винченц Пренуши, Бернадин Паляй, Лазар Шанто, Сейфула Малешова, Петро Марко и много други, създават впечатлението, че през 50-те години връзките на албанската литература с европейските традиции са почти прекъснати. Въпреки това модерната поезия и проза в Албания набира скорост в средата на 60-те години в творчеството на Дритъро Аголи, Фатос Арапи и Исмаил Кадаре. Исмаил Кадаре има особено място в сърцата и душите на хората, които гледат на него като на “литературен цар на народа", вярвайки, че той може да даде писмен израз на страданието, което са понасяли повече от половин век и чийто призрак ще съществува още много години.
След демократичните промени през 90-те години албанската литературна и издателската дейност се развива разнопосочно и бурно. Преразгледано е отношението към отречените по време на диктатурата автори, издадени са забранените досега творби. Исмаил Кадаре продължава да бъде литературният и културен символ на страната си, като през 2005 г. е отличен с авторитетната международна награда "Manbooker Prize". На български език са преведени и достъпни около 15 негови творби благодарение на блестящите преводи на Марина Маринова и Евгения Котова. През последните години на международната арена вече се изявяват и други съвременни автори. Един от тях е носителят на наградата “Балканика" за 2003 г. Фатос Конголи с романа си “Мечът на Дамокъл", превод на български език Зоя Костадинова. На интернет страницата за албанска култура www. albanian.dir.bg можете да намерите свободна информация и преводи от албански творци.
|
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
