 |
|
| ДОСИЕ |
стр.17, бр.2, година XIV, 2007г. |
|
|
Българо-хърватски отношения през вековете |
|
|
| Румяна Божилова |
|
Наченали преди повече от 12 столетия, отношенията между българи и хървати се отличават с почти неизменна добронамереност и с прогресивно нарастващ стремеж за взаимно опознаване и сближение. Те се формират под влиянието на няколко фактора: степента на съхранена държавност у двата народа; съществуването или липсата на противоречиви национално-териториални проблеми между тях; общата Кирило-Методиевa глаголическа традиция, която създава основа за книжовни и културни контакти; формирането на част от българската интелигенция, която получава образование в Хърватия, и степента на близост в национално-политическите интереси на хървати и българи. В многовековното развитие на българо-хърватските отношения влиянието на посочените фактори се променя по сила и времетраене, а заедно с него се променят динамиката и характерът на тези отношения. Всъщност именно посочените промени определят наличието на няколко етапа във взаимоотношенията на двата народа.
Първият етап
обхваща Средновековието до завладяването на България от турците. Историческият досег на българите и хърватите започва с военните конфликти между хан Борис и княз Търпимир (855), с войната между цар Симеон и крал Томислав (926-927) и с набезите на цар Самуил в Далмация (998-999). Това враждебно начало обаче е краткотрайно и което е много важно - не успява да остави трайна враждебна диря в историческата памет на двата народа. Скоро държавно-териториалните противоречия между тях отпадат, за да отстъпят място на трайната духовна близост, която има за основа общата Кирило-Методиева глаголическа традиция и осъществената на тази основа здрава връзка на българската и хърватската книжовност. Ярък израз на добрите търговски и политически връзки дават отношенията между България и Дубровнишката република - тук трябва да отбележим грамотата, с която цар Иван Асен II предоставя на дубровнишките търговци привилегии (след 1230 г.), както и сключеният между България и Дубровник през 1253 г. съюзен договор, насочен срещу сръбския крал Урош I.
Османското нашествие слага край на първия етап и полага началото на
Втория етап
в развитието на българо-хърватските отношения, който продължава до Освобождението на България от османска власт през 1878 г. През тези пет столетия (XIV-XIX в.) българите са под турска власт, а хърватските земи в различно време или едновременно са подвластни на византийци, унгарци, турци, венецианци, австрийци и французи. Определено може да се каже, че до Oсвобождението на България от османско иго отношенията между българи и хървати се развиват едностранчиво. Те са ограничени в сферата на културните контакти, а инициативата за тях по понятни причини идва от хърватска страна.
Тази едностранчивост се дължи на съществуващите различия в държавно-политическия статут на двата народа. Българската държавност е жестоко прекъсната, българите водят борба за националното си оцеляване. Макар да прегражда с цената на много жертви пътя на турците към сърцето на Европа, хърватският народ успява да запази малка част от земите си. Хърватия разполага с широка автономия и в рамките на унията си с Унгария, и в рамките на Хабсбургската империя. Хърватската държавност е ограничена, но съхранена. Ето защо там са налице условия, които предопределят наличието на по-заострен интерес към света, към южните славяни и към “поробените племенни братя оттатък Сава”, в това число и към българите. Този интерес и съпричастност към съдбата на подвластните на Османската империя южни славяни вдъхновява съчиненията на Мавро Орбини, Яков Лукари, Юний Рестич, Павао Ритер Витезович, Франьо Ксавиер Пеячевич, Андрия Качич Миошич, прокламиращи идеята за южнославянско сближение и единодействие.
Сред хърватите тази идея поражда и стремежа да опознаят българския народ и да подпомогнат неговата просвета и култура, както и борбата му срещу поробителите. Пример за това е дейността на дубровнишките търговци в българските земи в подкрепа на освободителната борба на българите - да си припомним ролята на Павел Джорджич при избухването на Търновското въстание в края на XVI в. Вградена в илиризма - това типично хърватско обществено-политическо и културно явление - идеята за южнославянска солидарност намира ярък израз в замисления в средата на XIX в. от епископ Йосип Щросмайер и
д-р Франьо Рачки югославизъм, проповядващ културно и религиозно единение на южните славяни като необходим етап към тяхното “равноправно обединение на различията”. В проведената от Й. Щросмайер и Фр. Рачки през втората половина на XIX в. акция за южнославянско сближение българите заемат важно място. В рамките на тази акция през 1859 г. епископ Щросмайер наставлява Драган Цанков как да бъде активизирано българското просветно и освободително движение в Македония, спонсорира издаването на сборника на братя Миладинови “Български народни песни”, който е публикуван в Загреб през 1861 г., покровителства униатското движение в българските земи. Създадената от двамата през 1866 г. Югославянска академия за наука и изкуство и основаният през 1874 г. в Загреб Университет налагат българската проблематика в хърватските научни издания и установяват научно сътрудничество с Българското книжовно дружество.
Миналото и настоящето на българите плътно се вплита в творчеството на Иван Кукулевич Сакцински, Еуген Кватерник, Анте Старчевич, Петър Прерадович и особено в съчиненията на Фр. Рачки, който наред с многобройните си статии и книги за българската култура и история написва (1861-1863) останалата до наши дни в ръкопис “История на България”, която издадохме в български превод през 1999 г. Първото българско юридическо списание “Законоведец” се издава в Пловдив от хърватина адвокат В. Перец. От 1863 г. насетне епископ Щросмайер и Фр. Рачки осигуряват стипендии на български младежи, които получават образованието си в Хърватия. Тази тяхна инициатива скоро се налага като традиция и подсилва стремежа на двата народа към сближение, още повече че учещите се в Хърватия българи активно се включват в културния живот там. По този начин от 60-те години на XIX в. насам хърватите дейно подпомагат формирането на част от българската интелигенция и това е голяма тяхна заслуга. В този период обществеността в Хърватия горещо подкрепя героичните изяви на българското националноосвободително движение и развитието на българската просвета и култура.
С освобождението на България започва
Третият много активен етап
в развитието на българо-хърватските взаимоотношения, който продължава до края на Първата световна война и включването на Хърватия в състава на създаденото от Версайския европейски ред Кралство на сърби, хървати и словенци (декември 1918 г.). Освобождението на българите създава условия за обогатяване на отношенията им с хърватите и в годините от 1878 до 1914 г. тези отношения изразяват вече както равностоен взаимен интерес, така и стремеж към общи национално-политически интереси. Сега и българите насочват вниманието си към политическия живот на хърватите (първият опит за създаване на радикална политическа формация в Хърватия е дело на българския студент в Загреб Илия Миларов) и горещо подкрепят хърватската национална кауза. Същото настроение се долавя и в Хърватия, но по традиция хърватското съпричастие към съдбата на българите намира по-конкретни изяви - хървати участват като доброволци в Сръбско-българската война през 1885 г. (Ст. Юринич, К. Херуц и др.), обществеността в Хърватия провежда митинги, събира помощи за българските войници, организира мисии на Червения кръст. В тежката за българите ситуация по време на Междусъюзническата война (1913) хърватският печат и общественото мнение се надигат в защита на “обсадената от всички страни, но несломена България”, както се изразява подкрепящият българската национална кауза голям политик Ст. Радич.
В годините до Първата световна война хърватите продължават да оказват реална помощ за развитието на българската наука и просвета - над 500 българи получават образованието си в Хърватия, а след завръщането си в родината стават видни учени, политици и общественици (Спас Вацов, Георги Златарски, Михаил Сарафов, Любомир Милетич и много други). Пак в тези години хърватите оказват конкретна помощ при създаването на Държавната печатница в София. От 1880 до 1916 г. хърватските печатари и тяхното дружество “Хърватска задруга” развиват широка дейност за сближаването на двата народа.
Определени заслуги в това отношение имат както директорката на Девическата гимназия в София Клотилда Цветишич-Кренеис (наградена за заслугите си от княз Фердинанд), така и хърватските медицински сестри, организирали школа за болногледачки в България. Установява се тясно сътрудничество между Народния театър в Загреб и Народния театър в София, организират се гастроли на артисти и оперни певци, на музиканти и балетисти, българи и хървати превеждат на своите езици литературните постижения на двата народа. Българската тематика все повече се налага в хърватската литература и драматургия. Художници от двете страни активно си сътрудничат в Дружеството на южнославянските художници “Лада” - организират се изложби, специализации и пр. Засилват се контактите в областта на спорта и туризма, за което голяма роля играят българското спортно дружество “Юнак” и хърватското “Сокол”. Задълбочават се научните контакти - пример в тази насока е ползотворното сътрудничество на Л. Милетич, Б. Цонев и Иван Шишманов с големия хърватски славист Ватрослав Ягич. Той има безспорен принос както за публикуването на старобългарски книжовни паметници, така и за защитата на българската национална кауза.
Всичко това води до реализиране на политически контакти между БЗНС и Хърватската селска партия. През 1911 г. нейният водач Ст. Радич посещава България, а през 1917 г. публикува книгата си “Obnovljena Bugarska” (“Възродена България”), в която развива тезата, че от всички славяни българите са най-симпатични на хърватите.
Макар през 1914 г. българи и хървати да навлизат в годините на Първата световна война като съюзници, в техните отношения настъпва естествен спад. След края на войната и създаването на Кралство на сърби, хървати и словенци (декември 1918 г.) изградената близост в национално-политическите интереси на двата народа постепенно се руши, културните и научните контакти вече не са така активни, а след установяването на шестоянуарската диктатура на крал Александър Караджорджевич през 1929 г. тези контакти се натъкват на сериозни пречки от страна на Сърбия. Всъщност годините от 1918 до 1941 г. фиксират
четвъртия етап
в развитието на българо-хърватските отношения. Сега връзките между хървати и българи естествено се преливат в българо-югославски връзки, т. е. престават да бъдат двустранни, тъй като Хърватия влиза в състава на Кралство Югославия.
В този период контактите в областта на науката и културата все повече придобиват формата на лични контакти, без обаче това да уврежда традиционната симпатия между двата народа. Пак по традиция българи продължават да получават образованието си в Хърватия - до 1940 г. техният брой е 250 души. Независимо от споменатите неблагоприятни условия за развитие на българо-хърватската взаимност, тези години утвърждават политическото сътрудничество между усташкото движение на А. Павелич и ВМРО на Ванче Михайлов за обща борба срещу диктатурата на крал Александър и за отцепване на Хърватия и Македония от Югославия (конкретен израз на това сътрудничество е марсилският атентат и убийството на крал Александър през 1934 г.).
През април 1941 година е провъзгласена “Независима Република Хърватия”, начело с Анте Павелич, под фашисткото покровителство на тогавашната Германия и Италия. Съвременна Република Хърватия не признава това насилствено творение като част от своето конституционно и историческо наследство, но това все пак означава
пети етап
във взаимните отношения, когато Загреб и София като съюзници във военния и политически съюз (Тройния Пакт), покрай политическите и дипломатическите, значително са се развивали и богати културни и научни връзки. Осъществяват се многобройни контакти, организират се военни изложби, концерти и конференции. В Независима Държава Хърватия през четирите години на войната са следвали около 700 българи и е излизал специален Алманах с название “Загреб-София”. През този период Владимир Жидовец, който е бил посланик на Павелич в София, е обявил свето цялостно виждане за българите в интересната книга (1944) “България през вековете и днес”, която е преведена и издадена в България през 2004 г. След влизането на Титовите партизани в Загреб (май 1945) настъпва още една голяма държавна и политическа промяна, с която започва
шести етап
в хърватско-български отношения. Тогава Хърватия е влязла в състава на Социалистическа федеративна република Югославия (СФРЮ), те вече трайно се трансформират в българо-югославски връзки, а това предизвиква спад в отношенията между двата народа. Независимо че традиционната симпатия продължава да битува и в хърватското, и в българското общество, процесът на стагнация на вековната духовна близост между двата народа проличава във всички области на живота - политически, икономически и културни. Политическата конюнктура, силната централизация на обществения и културния живот в СФРЮ задълбочават умишлено поощрявания от управляващите в Белград и София комунистически режими процес за отдалечаване на българи и хървати. Този процес в крайна сметка доведе двата народа до състоянието на непознаване на “другия”, макар че въпреки развиващите се негативни тенденции, той не успя да заличи наслоената през вековете симпатия между тях.
При създалата се неблагоприятна за българо-хърватските отношения обстановка научните и културните връзки почти изцяло придобиха облика на лични контакти, а политическото сътрудничество се ограничи в рамките на солидарна борба на хърватската и македонската емиграция в САЩ, Канада и Австралия. Характерно за този период е това, че макар и бавно, българите започват да проявяват по-голям интерес към хърватите, макар и под формата на интерес към “югославяните”. Тази тенденция бе закономерна, защото в рамките на силно централизираната СФРЮ Хърватия не бе в състояние да развива самостоятелна научна и културна политика. Хърватите, които замислиха югославизма, сега дълбоко се разочароваха от неговата мутирала реализация и стремейки се да оцелеят като нация, го загърбиха. Като католици те все повече се обръщаха към Запада и губеха интереса си към южните славяни, в това число и към българите.
Настъпилите коренни промени в Югоизточна Европа поставиха началото на качествено нов,
седми етап
в развитието на българо-хърватските отношения. Цялата българска общественост се надигна в защита на справедливата кауза на хърватския народ, комуто беше натрапена една жестока война, и искрено подкрепи неговата борба за демокрация и независимост. България първа между балканските страни призна независимостта на Република Хърватия (15 януари 1992 г.), а развиващите се в България и Хърватия процеси за демократизация създадоха условия за възобновяване на позабравеното приятелство и сътрудничество между двата народа. Посолствата на двете държави активно участват в организирането на изложби, конференции, научни и културни изяви. Възобнови се сътрудничеството между БАН и ХАЗУ и между университети от двете държави. Учени от България и Хърватия участват в общи научни проекти, засилват се контактите в областта на литературата, театъра, операта, живописта и пр.
Тежката борба, която хърватският народ трябваше да води за националната си независимост, и заетостта му с изграждането на възродената си държава могат да обяснят констатацията, че в България сега интересът към Хърватия е по-голям, т. е. че ролите ни са разменени в сравнение с периода до 1878 г. Израз на тази констатация са успехите на българската кроатистика и публицистика, предоставили на обществеността много книги и брошури за миналото и настоящето на хърватите, в това число и цялостна “История на Хърватия” (1998). Впрочем тази размяна на ролите е приятна за нас, защото ни предоставя възможността да върнем нашия, българския морален дълг - дълга към всички онези хървати, които столетия наред са били съпричастни към съдбата на българите и са подкрепяли нашата просвета, култура и национална кауза.
В наши дни отношенията между България и Хърватия се развиват на високо приятелско ниво. Между двете страни не съществуват открити или спорни въпроси. Интензивността на тези отношения намира израз както в многобройните посещения и контакти на всички нива (президенти, парламентарни, правителствени и пр.), така и в подписаните 42 договора и международни актове, уреждащи сътрудничеството между двете държави в областта на икономиката, отбраната, сигурността, финансите, политиката, културата, науката и пр. Отлично се развива и търговският обмен между България и Хърватия - през 2006 г. той достигна размер около 240 млн. евро.
Двете държави имат сходни външнополитически и стратегически цели - стабилизация на Югоизточна Европа, включване в евроатлантическите и европейските интеграционни структури. В рамките на тези цели Хърватия (която е в процес на преговори за такова членство) високо цени опита на България (която вече е член на НАТО и Европейския съюз) и води интензивен политически диалог със София. България от своя страна горещо подкрепя приемането на Хърватия в посочените интеграционни структури.
В рамките на новите реалности в Югоизточна Европа процесът на отдалечаване на двата ни народа един от друг вече е възпрян, а българо-хърватското приятелство и сътрудничество все повече се заздравява и разширява. То е реален израз на политиката за мир и разбирателство на народите в този регион - политика, към която ние трябва да се стремим.
|
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
