 |
|
| ВЯРА |
стр.42, бр.1, година XII, 2005г. |
|
|
ПРИКАЗКА ЗА ПАНОРМИТИС И ЗЛАТНАТА РИБКА
(Шестнадесетото Чудо на манастира) |
|
|
| Цветанка Еленкова |
|
Живял някога рибар с жена си в стара схлупена къщурка на брега на морето. В един бурен ден хвърлил срекмето си, но извадил само една рибка. Златна рибка, дъщеря на морския цар, която му проговорила с човешки глас. Казала му, че ако я пощади, ще изпълни три негови желания. Рибарят се върнал без улов у дома и разказал всичко на жена си. Тя го нахокала и скоро го отпратила на брега да вика златната рибка, да й поиска ново корито. Старото било пробито, за нищо не ставало. Рибката изпълнила желанието на рибаря, но всеки път злата му жена искала още и още: нова къща, палат, царица да бъде, да й се кланят всички. А клетия рибар прогонила навън. В един бурен ден, когато той отново потърсил златната рибка, за да предаде поредното желание на злата жена, рибката само врътнала опашка и се изгубила в дълбините. Когато се върнал у дома, жена му пак била в схлупената къщурка с пробитото корито. И горко плакала.
Из приказката на А. С. Пушкин “Рибарят и златната рибка”
 |
| Манастирът “Панормитис”, о. Сими |
Числото 16 винаги е имало голямо значение за моя живот. И буквата П, която и в латиницата, и в българската азбука отговаря на същото число. Затова не се изненадах, когато моят приятел шведският поет Петер Кюрман ме заведе за първи път до манастира “Панормитис” на о. Сими, нито, когато при второто ми пътуване до там нощувах в една от монашеските килии под номер 79. Истината за нещата обаче се крие може би в далечното минало, в легендата за създаването му.
Живеела някога една добродетелна жена на име Мария. Дошло време за сеитба и тя отишла да прекопае нивите си, които се намирали на същото място, където сега е разположен манастирът. Когато ударила с мотиката близо до ствола на сакъзово дърво, нещо проблеснало из земята. Привела се Мария и що да види - една малка икона на Свети Архангел Михаил се подавала оттам. Жената се зарадвала на чудото, взела я със себе си у дома и я поставила близо до кандилото на стената с другите светии. На следващата сутрин, когато се събудила, иконата я нямало. Отчаяна, Мария се втурнала към нивите си, където я намерила на същото място. Историята се повторила няколко пъти. Накрая тя не можела да сдържи сълзите си - може би Архангел Михаил не смятал за достоен нейния дом. През нощта обаче Той й се явил и казал, че иска на мястото, където била намерена, да се вдигне църква на негово име. Така според легендата били поставени основите на манастира.
Самото наименование пък произхожда от гръцките думи epanw и ormh, които означават съответно - отгоре и устрем, или пък от думите pan - вселена, и ormh - влечение. Съществува също така думата panorama, чийто превод на български, а и на всички езици, е един - прекрасна гледка. Ще рече, че светецът е онзи, прекрасният, който привлича отгоре, който е устремен от Вселената и местонахождението на неговия манастир се слави с неподправена красота. Интересен е фактът, че всички по-сетнешни легенди за чудесата, извършвани в това свято място, неминуемо се свързват с притегателната сила на Архангела - онова, което му е обещано, той не го забравя; ако дириш помощ от него, трябва първо да му обещаеш, нуждаещите се от неговата помощ биват привлечени от него, тъй както рибарските мрежи изтеглят богат улов. Според православната традиция обаче ревността на Бога, на светиите, на Архангела не бива да се разглежда като засилено чувство на собственост, или егоизъм, а обратното - в самия жест на даването, преди да получиш, е заложен всеотдайният ген на любовта, Божията, Единствената - първо трябва да разтвориш дланта си, за да сложат в нея. Тъй както сложносъставната дума благодат (емблематична за учението на Христос) се състои от две отделни думи - благо и давам: няма благо без даване.
Именно благодатта е онова, което прави впечатление веднага щом корабът акустира в спокойните води на заливчето на манастира. Не със звън, а с песен, не с мелодия, а с глас те посреща камбанарията, която напомня в своята кокетност рибя опашка, онази на говорещата златна рибка (а и на самия вид, известен с това наименование) от приказката на Пушкин “Рибарят и златната рибка”. Архитектурно, камбанарията е смесица от два стила - класика и барок, и нейният прототип може да бъде припознат в тези на “Света Фотини” в Смирна и на Загорската лавра, близо до Мосха. Само дето единственият руски компонент в нея е камбаната, която тежи три тона, отлята е в Русия и е дарена по времето на игумен Макарий II. Другият интересен детайл е часовникът, който отмерва времето по английски (дарен през 1925 г. на стойност 100 английски лири).
Манастирът “Панормитис” е сякаш кръстопът, възел, връзка между Запада и Изтока, бразда в нивата на християнството. Тук всичко е кокетно и премерено едновременно - шарените навити рибарски въжета със събраните до тях мрежи, разположените на хълма вдясно от основната сграда вятърни мелници, които също като паяжини те притеглят с въжетата си. Навсякъде това усещане за магнетизъм, за привличане, без насилие, с любов и в нужда - тъй както ръцете на майката притеглят главицата на рожбата й, когато плаче. Върху хълмистия релеф кълбовидни храсти като брошки стоят закопчани върху баирите. Съчетание на жълто и зелено, на охра и синьо - в пейзажа, в екстериора и интериора на манастира, дори в слънцето - неговата белота (денят, който то изпълва), в неговия огън (топлината, която ни дава). Входът на манастира е в пълен синхрон с камбанарията - куполът, небесносин с лика на Бог Отец, в средата, е обкръжен от ангели, изваяни от мрамор, чиито гълъбови криле напомнят току-що разпукнат листец. Вътрешният двор е постлан с каменен килим от наредени напряко камъчета, заобиколен отвсякъде с кичести храсти от букемвиля и пикродафни. Навсякъде това усещане за пролет, за благодат, за възкресение. Чудотворната икона на Свети Архангел Михаил в църквата, цялата облечена в сребро и позлата, е така жива в изражението си, че наподобява по-скоро стара фотография, отколкото фреска. И оттам те гледат очите му сякаш очите на твоя прапрадядо, част от който живее още в теб. Зове те. Така, някой хвърля мрежа в заливчето, колкото и да е бурно морето отвън, в тези тихи води, но не изважда златна рибка (тя отдавна е тук), а теб. Ти си беднякът, който е дошъл на този бряг, за да си тръгне богат на края. С каквото в пътя си спечелил.1
Беше един бурен ден, спомням си, когато се реших да потегля за натам. Трябваше да уговорим с Петер Кюрман среща с игумена на манастира във връзка с юбилея на “Съветът на писателите и преводачите на три морета”, който щеше да се състои през юни, събирайки пишещи хора от цяла Европа. Надявах се на гостоприемството на отец Гаврилий както сега, така и по време на нашето празнуване. Поради лошото време пътуването с кораби бе преустановено чак от Пирея. Очакваше се бурята, която се бе разразила около Цикладите, скоро да обхване и Додеканезите. Не можех да се свържа с манастира по телефона. Тогава реших да хвана единствения за деня круиз, който стигаше на Сими около 8.30 вечерта - ей така, на късмет. Купих си билет - еднопосочен (връщането бях оставила за следващия ден пак с единствения круиз - изпуснех ли го, изпусках си самолета до София), а той се оказа като дупка в коритото, в което водата не засяда, но се оттича - бистрата вода на смирението, на смелостта, не блатната на нашите страсти и страхове. Нещата последваха като струя, изтичаща от това дъно, под която можеш да миеш лицето си, ръцете си. И да пиеш на бързи глътки.
Точно преди да потегли корабът, успях да се свържа с игумена (щяха да оставят вратата на манастира отворена за мен), вълните повече дундуркаха пътниците, отколкото да ги разпиляват. Сетне единственото такси на пристанището ме отведе до манастира (на обратната страна на острова, на разстояние около 25 минути) с обещанието на другия ден да ме върне в 6. Една от жените, която се грижеше за отеца и която ме посрещна, бе родом от България. Гостиха ме, имах приятен и топъл разговор с отец Гаврилий, заведоха ме до моята килия 79. Когато попитах повече от уважение колко ще ми струва нощувката, домакините отвърнаха “Какво говорите! Тук е свято място.”
И наистина, дори звездите имаха свой ред, по-различен от този над главите ни в големите градове, звезди по-близки и по-ярки, които валяха, без да падат. Единствено в Родопите2, мисля си, бях срещала същите, в подобен кръг, образуван от върховете на дърветата, тук - от вътрешния двор, около който основната сграда на манастира извиваше като рибя опашка. И трептеше като нея небето. Морето шумеше като трептене. Камбаната звънтеше като ласка. Висящата лампа пък разнасяше светлината си наляво-надясно като камбана. В тази тишина не от липса на звуци, а от синхрон на същите, когато всяко сетиво се преобразяваше в друго - звукът в допир, светлината в звук, допирът в светлина, словото сякаш се оплътняваше. Словото ставаше плът. Дори блеенето на пъргавите козички резонираше в скалите като звънче в кухината на камбана. Бяха ме предупредили, че може би ще ми е трудно да заспя, понеже не бях свикнала с отмерването на времето по този начин. Аз пък, за първи път бях сама, без да се усещам сама. Спях и едновременно с това чувах звука на камбаната на всеки половин час като част от съня си. Почти физически я усещах. Почти докосване до тялото ми. Сякаш една ръка - топла и благодатна, те гали. С дланта си като рибя опашка. И ти говори.
Досущ като в приказките. |
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
