архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
АРТ стр.41, бр.5, година XIII, 2006г.
На кино в Полша: история, екшън и мистицизъм
Жанина Драгостинова
“Всеки човек има отношение към самотата, страховете от живота изобщо, любовта. И всеки човек страда от липсата на любов. Всеки. Ето за това разказват моите филми.”

Кшищоф Кешловски


   Въпреки разпространения по времето на социализма виц, че от целия лагер в “полската барака” е най-весело, след 1989 г. ситуацията в полското кино съвсем не е по-различна от тази в останалите вече бивши соцстрани. Продукцията спада, зрителите намаляват, екраните са доминирани от американски продукции. В началото на 90-те години полските филми се радват буквално на ден-два живот след премиерата си, като мястото в репертоара тутакси се заема от холивудска творба. Въпреки това обаче, за разлика от България например, производството на полски филми не спира. Финансирането идва от държавата и от обществено-правните телевизии, както си му е редът, и както е навсякъде в Западна Европа. Пътят е доказано правилният - количеството води до промяна и на качеството. Така във втората половина на 90-те се появява екранизацията по Хенрих Сенкевич “С огън и меч” - историческа продукция, която успява да върне поляците към полското кино. Първата крачка към касовия успех е направена. Остава само придобитият, или иначе казано - възвърнатият интерес, да бъде опазен.

   Но не е чак толкова лесно. Старото поколение полски режисьори се оказа неподготвено за промените, то сякаш се стъписа от бързотечния ход на социално-политическите събития и не можеше достатъчно адекватно да реагира с нови филми. Празното място се зае от дебютанти, които обаче представиха доста несполучливи творби. Оттук се появи и въпросът на режисьора Войчех Марчевски, изречен на форум на полските кинематографисти, провеждащ се паралелно с национален филмов фестивал през 1991г.: “Колеги, наистина ли беше наложително да направите точно тези филми?” Самоиронията и жестокостта към самия себе си понякога се оказват най-доброто средство към изтрезняването, скалпелът, който изрязва болната плът. Самият Марчевски след дълго мълчание прави по това време най-значителния филм от полското кино “Бягство от кино свобода”. Действието се развива в годините на комунизма. Главният герой работи в службата за цензура. Човек с бивши литературни амбиции, той е приел скептичния и леко циничен поглед към живота за свое верую, отлично съзнава бъдещото си поражение и бърза да залее несгодите с алкохол.

   През 1992 г. се появява още един филм, който разсейва мъглата на неуспехите. Става дума за “Кучета” на Владислав Пашиковски. Т. нар. кучета са милиционерите. Но най-неочаквано Пашиковски не изсипва върху героите си очакваната ненавист, която всеки поляк таи към милиционерите. Неговият персонаж е мъж със силен характер, съзнание за гражданския си вид и дори вродена интелигентност. “Кучета” получава пет награди на фестивала на националното кино и е филмът, който има най-голям успех сред родната публика - предимно младите зрители. По начин на направа той може да бъде определен като екшън, т. е. появява се първият полски филм, уподобяващ успешно американските образци, обогатен обаче от характерните за Полша особености.

   С “Кучета” в полското кино влиза нов начин на мислене, а именно, че освен култура филмът е и стока, която трябва да бъде продадена. Не минава много време и тезата се възприема. Особено от младото поколение режисьори.

   С дебюта на Ян Якуб Колски се полагат коловозите на втората линия на развитие на съвременното полско кино. Ако Пашиковски държи на екшъна, то Колски е привърженик на мистицизма на полското село. Неговият “Янчо, водолеят”, излязъл на екран през 1993 г., събира също своя публика, ако и все пак да е по-малобройна от привържениците на “Кучета”. Това са хора, които се интересуват по-малко от разказваната история и повече от начина, по който това се прави.

   И все пак режисьорът, донесъл световна слава на полското кино от това време, та и до днес, е Кшищоф Кешловски. Неговиат филм “Три цвята: синьо, бяло, червено” обиколи доста фестивали, събра много награди и до днес, години след смъртта на режисьора, продължава да се върти по европейските телевизии. Филмите си Кешловски снима като копродукции главно с Франция. По този повод той казва: “Снимам в чужбина, но не живея в чужбина и не бих искал да живея там. Живея в Полша, дори и само заради това, че съвсем точно разбирам какво се случва в тази страна. Например ако чуя на улицата кавга, няма нужда да схващам всяка дума, за да разбера за какво иде реч, тъй като по интонацията вече знам какво се случва. Докато в чужбина не е така.

   Затова и не напускам страната си. От друга страна, като правя филми, знам, че те трябва да притежават своята неповторимост, но в същото време да съдържат елементи, които да вълнуват всички хора по света. Всеки човек има отношение към самотата, страховете от живота изобщо, любовта. И всеки човек страда от липсата на любов. Всеки. Ето затова разказват мойте филми.”

   Разбира се, че в полското кино има е жени. Една от тях е Дорота Кенджежавска, която със свойте “Врани” и “Нищо” събира аплодисментите на не един фестивал. “Врани” разказва за отвличането на едно дете, което обитава най-ниските социални слоеве, но душата му води свой собствен, вълнуващ и богат живот. Героинята на “Нищо” пък е млада жена, затисната от безизходицата на живота си. Жената крие поредната си бременност от съпруга, защото е заплашена, че ще бъде напусната, ако отново роди дете. В същото време не иска да се раздели с новия живот, който носи в себе си. И така остава погълната от самотата си и невъзможността някой да разбере болката й.

   90-те години е времето и на режисьорски дебюти на актьори. Йежи Щур, снимал се във филмите на Кешловски, се представя със свой собствени творби. И до днес той работи успешно като режисьор. Същото се отнася и до известната актриса Кристина Янда, която тогава застава зад камерата.

   Старите майстори Анджей Вайда и Кшищоф Зануси също отново излизат на сцената. Вайда екранизира “Пан Тадеуш”, минал с голям успех в Полша и не чак толкова в чужбина. Но в родината си филмът на Вайда чупи всички зрителски рекорди и казват, послужил дори за обединител на нацията. 2000 г. е звездна за Вайда - той получава “Оскар” за цялостно творчество, а полското кино - ново международно признание.

   Веднага след падането на комунистическия режим както навсякъде, така и в Полша, се очакваше бърза киноразправа с миналото. Но се оказа, че социалистическото минало съвсем не е доминираща тема. За младите то бе непозната територия, а за старите - “прекрасните години на детството”. Така че филмите, занимаващи с тази проблематика, съвсем не бяха многобройни. Един от тях е “Галоп” на Кшищоф Зануси, който обаче сякаш остава встрани от главния поток на полското кино, където предпочитаните теми са свързани със съвремието. “Младите вълци” на дебютиращия като режисьор досегашен оператор Ярослав Замойда, “Килъри” на Юлиус Махулски, “Горещ четвъртък” на Михал Роза и още много други разказват за опитите на младите хора да се приспособят към новия новия начин на живот, дошъл с т. нар. демокрация. Парите, мафията, подземният свят - всичко това влиза в кръга на интересите на кинодейците, а и на полската публика.

   Тя, полската публика, се е върнала в киносалона. За съжаление обаче на международен екран полските филми продължават да бъдат все така непознати, както и повечето източноевропейски творби. И ако и фестивалните секции да им отреждат заслуженото място, комерсиалното киноразпространение залага на холивудските продукции, на навика, на познатото. Но това вече не е чисто полски, а общоевропейски проблем.

   Иначе в “полската барака” сигурно е все така най-весело.
горе