 |
|
| ОБЩЕСТВО |
стр.14, бр.6, година IX, 2002г. |
|
| Еми БАРУХ |
|
 |
|
Димитър Пешев, 1930 г.
|
Съдбата на българските евреи по време на Втората световна война представлява забележително изключение от трагедията, която сполетя еврейските общности в стария континент. Тя трябва да бъде известна на световната общественост най-малкото поради две прости причини. Първо, показва не в лабораторни, а в реални условия възможните механизми за противопоставяне на масовото зло. И второ, като емпирично историческо изследване според Хегеловата философия на историята, принадлежи на "историята изобщо". От тази гледна точка той представлява синтез на опит и интерпретация, неотделими от наратива на модерността, върху който никой няма авторски права.
"Историята за начина, по който България се отнесе към еврейските общности в своите граници по време на Втората световна война, не е просто поредната история за ужаса и деградацията или в този случай за славата и човечността. Това е история, която разкрива взаимовръзката между големите и малките нации в модерния свят. Тя разкрива начина, по който обществените сили и силата на идеологията моделират съдбата на отделния човек и разделят народите, независимо колко различни или отдалечени могат да изглеждат те от основоположниците на тези движения и идеологии.” Така започва книгата на Frederick B. Chary "The Bulgarian Jews and the Final Solution 1940-1944"
ИСТОРИЯТА
Подготовката на Закона за защита на нацията, което слага началото на антиеврейските закони в страната започва без натиск от страна на Берлин, при това година и половина преди България да стане официален съюзник на Хитлерова Германия. Тогавашният министър-председател Богдан Филов подписва Тристранния пакт в двореца Белведере на 1 март 1941 година. Самият Закон е гласуван и приет на 24 декември 1940 г. и публикуван в Държавен вестник на 23 януари 1941 г. Неговият Дял II, озаглавен "За лицата от еврейски произход" определя кои трябва да се считат за евреи и постановява, че лицата от еврейски произход не могат да бъдат приемани за български поданици, не могат да бъдат избиратели или избираеми, не могат да заемат държавни, общински или други служби на публичната власт, както и служби в частно-правни организации; не могат да встъпват в брак или да живеят в извънбрачно съжителство с лица от български произход; не могат да притежават, владеят или държат под наем селскостопански земи; не могат да бъдат собственици, акционери и участници с капитал под каквато и да е форма в учебни заведения или предприятия с културна и просветна насоченост; не могат да бъдат заклети експерт-счетоводители, митнически посредници и комисионери; да търгуват с ценни книжа и с благородни метали, не могат да бъдат собственици и управители на аптеки... Законът определя квота както за приемането на еврейски деца в учебните заведения, така и за броя на евреите, упражняващи свободни професии. "Според статистически данни в цяла България могат да практикуват не повече от 21 лекари, 2 ветеринари, 7 зъболекари, 9 акушерки, 2 адвокати, 2 архитекти, 3 химици, 7 инженери, 14 музиканти. А в търговския сектор, където присъствието им е значително, евреите могат да управляват само 505 разилчни търговски обекта." Със същия акт се постановява, че в срок един месец от влизането на закона в сила всички евреи трябва да се регистрират и да декларират подробно имуществата си пред Българска народна банка - в това число влизат - в буквалния и в преносния смисъл на думата - и чорапите, и чаршафите, и чиниите. Законът изисква евреите да депозират наличните си пари в блокирани банкови сметки, като оперирането с тях става под контрола на БНБ. Разпоредено е евреите да носят на дрехите си жълта звезда, а на вратите на домовете си да сложат надпис "еврейско жилище"; забранява им се да притежават автомобили, да използват телефони, да наемат българи за прислужници; радиоапаратите им са конфискувани; за тях се определя полицейски час и забрана да напускат домовете си от 21 часа до 6 сутринта...
Вероятно това изброяване може да даде отговор на въпроса "Имало ли е в България фашизъм или не?" Допълнение към този отговор можем да намерим в следния пасаж от книгата "Човекът, който спря Хитлер" на Габриеле Нисим:
"Историята на расистките закони в България много напомня тази в Италия. И в двете страни антисемитизмът е наложен отгоре и е продиктуван не от лични убежения, а за да задоволи желанията на немския диктатор за постигане на собствените му цели.”
И двете държави демонстрират усърдие, за да засвидетелстват преданост към Берлин, срещу което очакват определени изгоди. Жертването на евреите в българския случай е част от благодарността на София за споразумението между Румъния и България, подписано под натиска на Райха, с което Добруджа става отново българска територия. (Аспирациите на България към отнетите є територии след катастрофалния завършек на Балканските и на Първата световна война са откровеният националистически мотив за съюзяване с Хитлер, от когото София очаква "да възстанови една несправедливост"....) Сделката за Добруджа се подписва на 7 септември 1940 година; само три седмици по-късно вътрешният министър Петър Габровски обявява, че ще внесе за обсъждане в Парламента Закон за защита на нацията.
РЕАКЦИЯТА
Реакцията на част от българския политически и интелектуален елит на внесения за обсъждане законопроект е симптоматична. Разбира се, духът на закона среща одобрение в естествената за това среда на крайната десница като Съюза на българските запасни офицери, Съюза на запасните подофицери, Съюза на военноинвалидите, съюзите на фармацевтите, на търговците (които виждат в този проект възможност за лично облагодетелстване...), Националния студентски съюз, Младежкото християнско движение "Отец Паисий" и прочее профашистки организации. Много по-широк обаче е негативният отглас: протестират български писатели, протестират граждани, тютюноработници, учители, обущари, шивачи, амбулантни търговци, текстилни работници... Протестира Съюзът на българските адвокати, Българският лекарски съюз, Съюзът на дружествата на художниците в България.
 |
Тронно слово при откриване на XXIV Обикновено народно
събрание през 1938 г. |
Специално внимание заслужава протестът на Българската православна църква - безпрецедентна за времето реакция срещу преследването на евреите с важни последици в българското общество. Известна е репликата на Пловдивския митрополит Кирил, който заявява, че ако трябва, ще легне на релсите, за да спре ешелоните, отвеждащи българските евреи на Запад. В най-критичните дни около подготовката на депортацията Софийският митрополит Стефан кани главния равин да живее в дома му... Жестове, които мнозина напразно очакваха от Pope Pius XII или от други католически прелати в Централна и Западна Европа. Няма друга европейска държава, изправена пред толкова тежки избори, в която християнски духовни водачи по абсолютно недвусмислен начин да са се обявявали в защита на преследваното еврейско население, така както се случва в България по време на Втората световна война. И този забележителен факт е недостатъчно известен както в България, така и извън нея. А там, където е бивал споменаван, съобщението е посрещано с огромен интерес, с учудване и изумление. Поведението на българските митрополити е в толкова видим контраст от поведението на еропейския Висш църковен клир - и това се отнася както за Православната, още повече за Римо-католическата църква - че разказът за него не рядко е приеман като анекдот.
През март 2002 година Организацията за възпоменание и изследване на Холокоста "Яд Вашем" в Ерусалим провъзгласи за праведници ("Righteous") ("Justes") двамата български митрополити Стефан и Кирил за изключителния им принос в борбата за оцеляването на българските евреи през Втората световна война. С този свой жест "Яд Вашем" отдаде дължимото на ролята, която изигра Българската православна църква във всички етапи на този сюжет. Всъщност това изключение от правилото има свое логично обяснение:
По-голямата част от българските евреи са потомци на сефарадите, изгонени от Иберийския полуостров след декрета на католическите крале от 1492 година. В Османската империя, която представлявала конгломерат от етноси, множественост от културни и религиозни разнообразия, те не се сблъскват с открита враждебност и организирана агресия. За разлика от много други места, по тези земи не се създали гета, нито "зони на непропускливост", както се случило в онези части на Западна Европа, където по това време се оформяли националните държави и етничността се превръщала в "една от главните оси на групиране и разделение". Империята по условие създава атмосфера на по-голямата толерантност и търпимост към другостите. Като част от "другостите" и евреите, и българите били подчинени на султана. И евреите, и българите в различна степен споделяли общата съдба на неравноправните. Затова проявите на антисемитизъм - толкова ярки в Централна и Западна Европа - не били всекидневие от двете страни на Балкана.
Още две прилики между евреи и българи се оказват решаващи за липсата на чувствително напрежение между тях: отсъствието на мощни религиозни центрове, които да противопоставят общностите, отсъствието на елит, който да създава идеен антагонизъм, и общото незавидно материално положение. Както едните, така и другите били ангажирани по-скоро с битовото си оцеляване, отколкото с духовното.
Естествено след Освобождението се появява и българската националистическа реторика, която била потребна на управляващите за успешното изграждане на националната държава след петвековното османско робство. Естествено, тя изиграла своята роля за недопускането на "другите" до високите етажи на социалната пирамида. Няма никакво значение, че според Търновската конституция еврейските граждани имали същите права както останалата част от българското население. Тази двойственост в обществено-политическия климат на страната ще остане трайна характеристика на българските социални нрави от Освобождението през 1878 година до ден-днешен. Но тя няма да се отрази във всекидневното поведение на хората през Втората световна война, което е важна част от обяснението на "българското изключение".
От една страна, българското правителство лавира, угодничи и се престарава в усилията да се хареса на Райха, от друга страна, то е принудено да се съобразява с обществения климат, с обществената чувствителност и с обществения патос, който се превръща в нещо като карантина около "банализацията на злото".
ЛИЦЕМЕРИЕТО
На конференцията, състояла се в Берлин на 20 януари 1942 г., известна като конференцията от "Ванзее" (по името на улицата, където е изработено "окончателното разрешаване на еврейския въпрос"), са участвали 15 души, между които и д-р Мартин Лутер от Германското външно министерство. През юни 1942 г. Лутер иска от българското правителство да предостави на Германия правото да се отнесе към няколкостотинте български евреи, които пребивават в този момент в Райха и в протекторатите (Бохемия и Моравия), по начина, по който ще бъдат третирани немските евреи. София се съгласява с готовност и обещава да съдейства, като предостави подробен списък на българските евреи, пребиваващи в зоните, контролирани от Германия.
"По този начин през пролетта и лятото на 1942 г. от всички германски съюзници и сателити българите се проявяват като най-готови да сътрудничат по еврейските въпроси. Италия, Румъния, Унгария, дори Франция на Виши правят повече възражения. Германското външно министерство издига България като модел пред марионетните държави на Райха Словакия и Хърватска."
За още един акт на българското политическо усърдие по еврейския въпрос в годините на Втората световна война говори следният пример:
Според нацистките закони в Германия евреите, които са чужди поданици, и лицата, на които само единият (или дядото, или бабата) от прародителите е евреин, се считат за Mischlinge и към тях не се прилагат известните нам разпоредби. С декрет на българското правителство от 26 август 1942 г., с който се създава Комисарство по еврейските въпроси, се променя дефиницията "евреин", фиксирана в Закона за защита на нацията, като за критерий се взима не вероизповеданието, а произходът по кръвна линия, т. е. независимо че единият от прародителите може и да не е роден евреин, потомците от такъв брак следва да се считат за евреи.
Със създаването на Комисарството по еврейските въпроси всички пълномощия, свързани с еврейския въпрос, са прехвърлени от Парламента на правителството и по този начин е постигната истинската цел на Министерството на вътрешните работи - да се действа извън контрола на обществеността.
Извън контрола на обществеността е планирано да се случи следното:
- Всички евреи от София да бъдат изселени в провинцията - като временна мярка, или извън царството - като окончателна;
- Докато се създаде организация за това - да бъде въведена трудова повинност за всички еврейски мъже от 20- до 45-годишна възраст за строителни работи по пътищата и железопътните линии;
- Да бъде планиран в подробности, подготвен в детайли и осъществен с прецизност План на поетапни операции в съответствие с решенията на конференцията от Ванзее за "окончателното разрешаване на еврейския въпрос". Това се отнася до 48 хиляди евреи от старите предели на страната и около 12 хиляди от Беломорието, Тракия и Македония.
- Да бъде приведено в изпълнение споразумението, подписано на 22 февруари 1943 година между началника на Комисарството по еврейските въпроси Александър Белев и специалния пратеник на Адолф Айхман хауптщурмфюрера от СС Теодор Данекер, според което първата пратка, която следва да бъде незабавно прехвърлена в Германия, е от 20 хиляди души, в това число 12 000 евреи от т. нар. "освободени земи" и 8 хиляди "нежелателни" елементи от старите предели на страната.
Седмица след подписването на това споразумение, на 2 март 1943 година, на свое заседание правителството приема предложения от Белев план за действие. Проектът предвижда три етапа: "събиране на евреите от Тракия и Македония; тяхното прехвърляне в старите предели на България, в разпределителните центрове, разположени в Дупница, Горна Джумая и Радомир; депортирането им в Полша заедно с 8000 "нежелателни евреи" от старите предели. Ключът за успешното провеждане на операцията - и това е ясно на всички, които по някакъв начин са били в течение на подготовката - е извънредната секретност на плана!
БЪЛГАРСКОТО ЧУДО
Българското чудо започва именно с разгласяването на тайната. Инструктирани от Комисарството по еврейските въпроси, представителите на българските власти показват изумителна жестокост при организирането на депортацията на всичките близо 12 хиляди евреи от новите територии на страната. Знайно е, че "поведението на българските власти по отношение на евреите, и преди всичко по отношение на тези евреи от гръцките провинции, които са били временно контролирани от българите, е било точно толкова нехуманно и жестоко, като това на самите нацистки власти". Германските доклади предоставят най-прецизна статистика от приемателно-предавателните протоколи, които без изключение са оформени по следния начин:
Получени от българите...
Умрели по пътя...
Предадени в Треблинка...
Последното пътуване на 11 343 души е в запечатани вагони, които пресичат територията на България и откарват нещастниците до пристанището в Лом, за да потеглят шлеповете нагоре по Дунава, през Виена за концлагера Треблинка. Само 12 души оцеляват от газовите камери...
Междувременно продължава подготовката за събирането и депортацията на липсващите 8 хиляди души от договорената цифра на първата пратка.
ДИМИТЪР ПЕШЕВ
Димитър Пешев е консервативен политик, за кратко е бил министър на правосъдието, а по време на профашисткото правителство на Богдан Филов бива избран за заместник-председател на Народното събрание. Детството си прекарва в Кюстендил, където неговото семейство поддържало тесни приятелски връзки с известната еврейска фамилия на Пинхас Барух. Децата израстват заедно, за необикновената близост между тях говори фактът, че сестрата на Димитър Пешев Радка бива записана да учи в еврейското училище, за да не се дели от приятелката си Орета....
Димитър Пешев подкрепя държавния преврат на царя, подкрепя съюза с Хитлер, гласува антиеврейските закони... Вероятно без да прави връзка между идеологията и действията, вероятно неспособен да демаскира намеренията, облечени в онази конюнктурна за времето лексика.
Първоначално той дори отказва да повярва на своя приятел от детинство, аптекаря Самуел Барух, че е започнала съвършено секретна подготовка за изпращането на евреите в лагерите на смъртта. Нито думите, нито въображението му стигали до там... А оставали 25 часа до обявения час за депортацията. Пешев веднага съобразил, че спасителният изход е тайната да бъде разгласена. Разчитал на това, че влиятелните личности в българското общество няма да останат безучастни, когато научат какво се готви за техните съграждани-евреи. И решава, че трябва да действа според процедурата и правомощията, които му дава неговият статут на народен избранник. На 9 март сутринта Пешев приема делегация от град Кюстендил с искане да бъде отменена депортацията не евреите. Така започват поредица от действия, в които участват много достойни имена: 44 народни представители подписват петиция против изселването на евреите, протестира Българската православна църква начело с Пловдивския митрополит Стефан, протестират български интелектуалци и творчески съюзи; приближени на монарха се опитват да потърсят неговата намеса... В крайна сметка депортацията бива отложена. Тази отсрочка се оказва другият решаващ фактор, за да се случи "българското изключение" - обратът на Източния фронт преподрежда приоритетите на Берлин и изтласква на заден план "еврейския въпрос" в съюзническа България. Окончателното решение за 50 хиляди души бива отложено за "по-добри" времена.
Списъкът на Пешев е много по-дълъг от списъка на Шиндлер. Разликите между двамата обаче не са само в броя на спасените. Димитър Пешев рискува позицията си, своята политическа и дипломатическа кариера, може да се каже, че рискува и живота си, с организирането на акция от такъв мащаб против политиката на собственото си правителство и против официално прокламираните национални интереси на държавата. Тои бива изхвърлен от партията, бламиран в Парламента и оставен в забвение.
ПОСЛЕПИС
На 10 януари 2000 изследователи от Световния еврейски конгрес публикуват в САЩ документи, според които в разгара на Втората световна война Международният Червен кръст е съобщил конфиденциално на Американското правителство, че Адолф Хитлер е издал писмена заповед за унищожение на германските евреи. Единият от тези документи е писмена нота от американския консул в Женева, за разговора му с вицепрезидента на Червения кръст Д-р Карл Буркхард, който бил информиран от двама немски ръководители за заповедта на Хитлер, изискваща Германия да бъде освободена от евреи ("Juden-frei") до края на 1942 година. Международният комитет на Червения кръст на своето пленарно заседание, състояло се на 14 октомври 1942 г., отхвърлил направеното от Буркхард предложение да бъде алармирана световната общественост. Другият документ е писмо от същия консул до американския посланик в Берн Л. Харисън, в което се пояснява изразът "Juden-frei" : тъй като няма място, където да бъдат изпратени всички тези евреи и тъй като се иска те да изчезнат от германска територия, не може да има никакви съмнения относно тяхната съдба.
Днес списъкът на българските "праведници", който се съхранява в Яд Вашем наброява 32 имена.
|
|
| горе |
|
|
|
|
