 |
|
| АРТ |
стр.52, бр.6, година IX, 2002г. |
|
| Елена ДРАГОСТИНОВА |
|
 |
|
Бистришките баби
|
Преди повече от десетилетие продуцентът Джо Бойд определи музиката, която условно наричаме сватбарска, като превъзходна и напълно оригинална, а един британски критик от в. "Тайм Аут" през 89-та не скри екзалтацията си: "Ако някога реша да се оженя, искам това да стане в България!"
Всъщност определението "сватбарска" сигурно е дошло от факта, че тази музика продължаваше да се ражда в естествените условия на живата фолклорна практика и в много редки случаи се качваше на подиума, за да преповтаря казаното вече. Тя представяше традицията в нейното развитие.
Поводът за възторзите тогава бе появата на Иво Папазов в Лондон. Същевременно у нас все още се спореше дали сватбарският стил и фестивалът в Стамболово имат право да се нарекат фолклор. Музикантите, поддръжници на идеята "Стамболово", бяха отворени към съюзяването на тракийското и странджанското достолепие с джаз, фънк, би-боп, с рок похватите, добавяха към традиционните инструменти и инструментариума от поп-музиката. Жонглиране с парчета модални мелодии, изненадващи обрати и накъсвания, спиращи дъха виртуозни каденци... И още: изместване на досегашните представи за възможностите на един инструмент, култово отношение към импровизацията, забъркване в един врящ котел на фолклорни извори от различни региони на Балканите... Докато сватбарските оркестри се забавляваха да правят своята музика на мига и в истинския смисъл на думата "на живо", а публиката им отвръщаше с безрезервно съучастие, идеологическите спорове се бяха смръзнали на кота "Замърсител ли е Иво Папазов на българската народна музика?"
Сигурно, дори без да подозира за оспорването на очевиден феномен, Джо Бойд вече бе определил Иво Папазов като една неизбежност в развитието на музиката. Т. е. етап, който не може да бъде прескочен, за да се продължи нататък. Самият Иво формулира този процес по-просто: "Музиката расте с хората. Както ние не стоим на едно място, така и тя..."
Представата за фолклора ни днес е потвърждение на думите му.
Запитаха неотдавна един японски майстор в сценичното изкуство "ракуго": "Как съумявате да запазите в продължение на стотици години традицията си?" Отговорът му бе лаконичен: "Като я развиваме непрекъснато." Оказа се, че в неговото представление всеки жест, помръдване на очите или преместване на кърпичка, ветрило и различни атрибути (изглеждащи като неприкосновени ритуални кодове), са плод на натрупвания в продължение на три века. И всяко ново поколение майстори-интерпретатори на "ракуго" са имали куража да нарушат каноните и да добавят по нещо от себе си. И така "ракуго" е доживяло до днес, запазило посланията от миналото и добавило към тях необходимата доза чувство за хумор, което превръща дори съхраняването на традицията в игра. А това означава и живот на традицията.
Българската фолклорна традиция днес може да се похвали, че следва тази мъдрост - достатъчно е дори само да се хвърли поглед върху шарената картина на представянето є на "Европалия". В нея е събрано много - от безхитросното пеене на "Бистришките баби" до флирта на ансамбъл като "Филип Кутев" с камеристите от "Софийски солисти"; от грижливата подреденост на добруджанския мотив до вихрите на Иво Папазов и оркестър "Карандила"; от филираната звучност на Пловдивския женски хор на Василка Спасова до комбинативната динамика в появите на Теодосий Спасов. Всичкото това от-до поставям съвсем условно - не като отбелязване на някакви граници и маркиране на антиподи, а по-скоро като нахвърляне на разнообразните подходи към едно съкровище, което до неотдавна ни бе отредено да наблюдаваме повече като свещена крава, без право на докосване. В редки случаи - повече като изява на някакъв "ъндърграунд" - българските музиканти си позволяваха да изпробват взаимодействията между различните пластове от това наследство и собственото си светоусещане. За да приложи на практика мъдростта, изречена от японеца, културата ни премина през драматични колебания, предубеждения, дебати и най-вече перфидно изречени забрани.
Лозунговият рефрен на 70-те и 80-те за "чиста интонационна среда" се вклини в музикалното битие на българина. И тогава се получи така, че онова, което продължихме да наричаме фолклорна традиция, се разломи в две различни посоки: едно бе лицето на фолклора, който слушахме и гледахме горе на сцената, съвършено различно бе това на традицията, която продължаваше да си извира отдолу и да се развива в естествената си среда. До допирни точки между тези два полюса се стигна едва сега. Либерализмът на отприщването размести пластовете и промени представите за "горе" и "долу", "високо" и "ниско". Музикалната традиция възстанови естествения си ход като ценност, която подлежи на развитие, но не обича точни дефиниции.
Как например да се определи съюзяването на класическата изящност на квартет "Еолина" с мощното дихание в песните на Валя Балканска? Изплъзват се от конкретни аналогии и джаз-фолк игрите на Антони Дончев с тембрите на "Ева-квартет". Във времето на симбиозите и кръстосаните жанрове вероятно най-точно е да наричаме музиката с имената на нейните изпълнители. Защото тя е резултат от техните идеи, от изпълнителския им стил и поета от други музиканти едва ли би прозвучала по същия начин.
Това не означава, че за добрия стар консерватизъм няма място. За бистришките баби традицията е стародавност. Те са от онези уникати, чиято красота е в първичността. Стоят си от години наред като крепост около извора и си го пазят. В репертоара им има близо 300 песни - своеобразни и трудни за изпълнение, надиплени с орнаментика, която те наричат "тресене". В кошера на техния характерен шопски триглас има строго разпределение: бабите пеят на две четворки. Във всяка четворка има и конкретно възложени роли - една от жените пее първия глас или както казват "ока", една държи втория глас, т. е. "бучи криво", другите две "бучат право" (поддържат основния тон). Впрочем определението "баби" е относително. Откакто групата съществува - от 1939 година насам, са се сменили три поколения, а и не е необходимо да си на почтена възраст, за да влезеш под нейната шапка. В момента "бабите" имат и подкрепление от 20-25-годишни момичета, които приемат старинността като необходим поглед назад.
Впрочем, колкото и да са самородни "Бистришките баби", моделът на функциониране на тяхната група е емблематичен за групите от малките селища на България, в които все още хората са си близки, а читалището не се е превърнало в компютърен гейм-клуб. Песенният фолклор там зрее търпеливо, предава се от поколение на поколение и всяко добавя своите украшения към старите ракли със съкровища.
Паралелно с това върви и фолклорът, повлиян от скоростта на комуникациите. Той обикновено е белязан с инициативността на ярките личности, които събират около себе и кръг за отделни проекти, "произвеждат" концертен или звукозаписен "продукт", (според жаргона на музикалната индустрия) и преминават към следващия, най-често с различни съмишленици. Това "братимене", както се нарича един от проектите на Теодосий Спасов, поставя музиканта всеки път в различен контекст, изисква от него мобилност в сработването и преди всичко е едно изпитание към импровизаторския му талант. Така Теодосий запрепуска с "Балкански коне" и премина през какви ли не формации. Във всяка от тях постави своя отпечатък на виртуозен и същевременно адаптивен музикант, който сигурно е способен да се сработи дори с военен духов оркестър.
Идеята за глобализацията роди своята терминология за отбелязването на модификациите в традицията. "Уърлд мюзик" например е толкова разтегливо понятие, че под покрива му се прислоняват всякакви кръстоски и разнородности, смесват се отгласи от различни епохи и различни култури.
Разбирането за фолклора в момента повече от всякога напомня притчовото разглеждане на слона: ако го погалиш по хобота, той може да бъде описан по един начин, ако му докоснеш ушите - изглежда по друг, ако се допреш до краката му или до опашката му, е още по-различно. И може би това е най-естественото за него - да се изплъзва от точни определения, от всеобхватност и канонизирани дефиниции. Едно от доказателствата, че е жив!
|
|
| горе |
|
|
|
|
