 |
|
| Витрина BG |
стр.59, бр.4, година X, 2003г. |
|
|
| Валери Петров |
|
 |
| Шести последен гимназиален клас на Италианското училище, април, 1937 г. |
Средното си образование аз получих в италианското училище - София. Не зная защо родителите ми са ме записали тъкмо в него - навярно са искали синът им да научи чужди езици, а пък “La scuola italiana” се помещаваше на ул.”Аспарух”, до ъгъла с “Витошка”, в непосредствено съседство с кооперацията, в която живеехме ние.
И друг път съм го казвал: сред децата тогава немското и френското училище - да не говорим за американския колеж! - имаха по-добро реноме от италианското, но аз твърдя, че то, италианското, беше едно отлично училище, и то не само защото ваканциите му бяха по-дълги, а и момчетата в него не трябваше да ходят остригани с машинка, но и по други важни причини, които навремето не съм съзнавал: чудесната учебна програма и качеството на преподавателите в него. Програмата беше всъщност двойна, обхващаща предметите, които се изучаваха в България и в Италия, а преподавателите - сега, като си помисля - са били от високо качество: италианците - така да се каже, “за експорт”, а и българите бяха добре подбрани. Те, учителите ни, бяха всъщност най-важното и аз до днес помня образите им с чувство на уважение и благодарност.
Сред българите най-добре си спомням Жана Николова, Цеко Торбов и Иван Унджиев. Нямам възможност да говоря надълго за всички, но мога да кажа, че Жана Николова - възрастна, невисока мургава жена с голяма гъба от бяла, гъсто къдрава коса - бе тази, която ме въведе в родната ни литература и ме накара да я обикна дълбоко. Казвам “да я обикна” и това “я”се отнася до литературата и до самата ми учителка. Прякорът є, взет навярно от някоя народна песен, беше Стара майка, но тя беше невероятно млада по дух, пълна с интереси. Такава, любопитна към културните факти, си остана до края и често, когато години по-късно є отивах на гости, с жар ме разпитваше за последните новости от полето на изкуството. И се оказваше, че е много по-добре информирана за тях от мен... С увлечение слушах и уроците по литература на Иван Унджиев, един от най-добрите ни познавачи на Ботев, който по-късно стана професор... Немски език пък ни преподаваше Цеко Торбов - и той по-късно професор по право и известен преводач на Кант. Целта на този млад и красив неокантианец, винаги изискано облечен с ослепително бяла яка и връзка, явно беше не толкова да ни научи на немски, колкото да направи от нас в онези времена на фашизма честни, достойни хора и граждани - демократи, да помогне на нравствените императиви да покълнат в юношеските ни души. И по това как си го спомням, заключавам, че усилията му не са отишли напразно... Щях да пропусна още един българин - стария Крум Димитров, който ни преподаваше руски (този език, който сега е изхвърлен от гимназиите ни, се учеше дори в онези предвоенни години!). Крум Димитров всъщност беше класик по образование и, помня, дори беше превел на латински “Хаджи Димитър”. Не съм забравил началото на баладата: “Vivus est, vivus. Jacet in Haemo...” На български пък беше превел пак в същите онези времена революционната поема на Блок “Двенадцать” и веднаж ни я прочете в клас... Други хора, други душевности!
А учителите италианци съвсем не им отстъпваха по свобода на мисълта. Човек би очаквал, че през годините на Мусолиниевия режим в училището ни ще е владял духът на фашизма. Нищо подобно! В основното училище и прогимназията се опитваха да ни обличат в униформите на фашистките младежки организации, но в черните фесове с пискюли над челото, в римските поздрави имаше палячовска театралност, която ни действаше в обратна посока. А и повечето от италианските ни учители си затваряха очите пред детинските ни шеги с черноризките церемонии. Помня, всяка година в деня на фашисткия “Поход към Рим” учениците от италианските училища по света трябваше да развиват една тема, свързана винаги с величието на античния Рим. В прогимназията пишехме редовно своите съчинения, но като пораснахме, един ден група ученици, вече настроени антифашистки, решихме да стачкуваме на фашистката годишнина и цяла сутрин се разхождахме из Борисовата градина. На следния ден класният учител ни каза: “Класът ми се провали, но...” - и скритата му усмивчица казваше всичко... За този наш класен, Джани Монтаня, който ни преподаваше италианска литература и латински, съм запазил най-топлите си чувства. Беше дребен, някак си крехък и изящен мъж на средна възраст, кривоглед, но невероятно очарователен. Той, както по-късно разбрах, пишеше стихове и навярно усетил склонността ми към литературата, ме насочи в училищната библиотека към разните етапи на италианската поезия: от Данте, през “рошавите декаденти” (с Гуидо Гоцано начело), до последните “херметици”. Веднъж, помня, бях завършил някакво свое съчинение с ефектна “модерна” фраза за синьото гръцко море, “браздено от изящната успоредност на Одисеевите весла”. Бях много доволен от този свой финал, но като ми завъртваше високата бележка, моят любим учител прибави насмешливо: “Харесват ти модернистите, явно.” Колко е хубаво да имаш любим учител!... Когато по-късно работех в Италия, ние се срещнахме в Неапол. Беше среща последна, нежна и тъжна, съвсем в духа на “Сърце” от Де Амичис...
Kолко лица на учители, които няма да забравя: директорите Буонокоре и Капиело, латиниста Секоли, дребния математик Паджи, химика Ланцани, стария ни учител по пеене Франки, който, отчаян от липсата ни на слух, крещеше на българо-италиански: “Но! Но! Много фалшив! Пее като гарге!...“
Италианското училище - първо на улица “Аспарух”, после на “Раковски”, образуваща едната страна на площад “Славейков” - като си помисля за него, казвам си, че то ми е дало солидна основа за навлизането в езиците на Европа, че е свързало в съзнанието ми веднъж завинаги западноевропейската култура с нашата, българската, така тясно, както бяха свързани те в уроците ни, разделяни само от училищния звънец. Бих искал тези редове да изразят моята признателност към него!
|
|
| горе |
|
|
|
|
