 |
|
| АРТ |
стр.44, бр.3, година XII, 2005г. |
|
| Жанина Драгостинова |
|
Мюнхен беше първият западен град, който посетих. Годината беше 1988. Берлинската стена все още си стоеше здраво на бетонените си крака. Социализмът изглеждаше непоклатим, а разделението между двата свята - непреодолимо. По някакво щастливо съвпадение на обстоятелствата от ВИТИЗ ме избраха да присъствам на студентския кинофестивал в Мюнхен. Месец ноември. Страшен студ. Поради снеговалеж влакът закъсня с девет часа. Естествено, на гарата вече никой не ме чакаше. Почувствах се еднакво захвърлена и от социализма, и от капитализма. Само че нещастието полека-лека започна да се разпуква още с първите крачки по гарата. Толкова много цветя имаше на тази гара! Цялата грееше, сякаш не беше ноември и кучи студ. Вим Вендерс описва културния си шок, когато за първи път влязъл в соцдържава, така: нямало нито един плакат, нито една реклама, всичко било безкрайно сиво. Аз пък се шашнах точно от обратното - Мюнхен бе прекалено пъстър за моите окълцани от строя ни възприятия.
Вторият шок дойде малко по-късно. Оказа се, че като представител на киноучилище, спечелило предната година награда, трябва да бъда в журито. Председател на журито е знаменитият режисьор Алън Паркър. Аз до Алън Паркър!? И така - Паркър покани журито на среща в ресторант. По-късно разбрахме, че ресторантът не е бил избран случайно - в него често се е отбивал Райнер Вернер Фасбиндер, кинолегендата от Мюнхен. Поръчайте, моля, каза Паркър. Ами сега? Нямах никакви германски марки. От София ми казаха да се оправям както мога, а от фестивала още не ми бяха дали дневните. Благодаря, не съм гладна, прошепнах притеснено. След мен и представителят на ГДР каза същото. Явно и той е в моето положение, помислих си и го погледнах съзаклятнически. Италианецът, американката и французойката обаче нищо не усетиха. За тях човек, който казва, че не е гладен, просто не е гладен, така че всички те уважиха нашата воля да не ядем. В края на вечерта двамата с гедерееца щяхме да се изядем с парцалките от яд, защото не стига, че през цялото време бяхме преглъщали на празно, но се оказа и че Алън Паркър черпи. Както всъщност черпи и всяка вечер до края на фестивала. Така че първото ми запознанство с капитализма представляваше огромен скок от глад в света на кулинарните изкушения.
Второто ми гостуване в Мюнхен се извърши няколко години по-късно, в началото на 90-те. Студентството бе останало някъде назад, и аз бях акредитиран журналист на Мюнхенския кинофестивал. Вече бях ходила и на Международния кинофестивал в Берлин, така че може да се каже - имах някакъв, макар и минимален, фестивален опит.
“Берлинале” е битка във всяко едно отношение - филмите да влязат в конкурса, да бъдат в програмите “Панорама” или “Форум на младото кино”, журналистите да се доберат до кинозала, да седнат на по-предно място на пресконференция, да се приближат до някоя старателно пазена звезда, да вземат автограф, о, Боже, за интервю да не говорим, да получат покана за коктейл, на който ще бъде еди-кой си... Берлин ражда и поддържа състезателна страст. За да си участник, са необходими както спринтьорски умения, така и издръжливостта на бегача на дълги разстояния.
Мюнхенският фестивал впечатлява с необоримото си спокойствие. Докато в Берлин фестивалецът тича от едно кино в друго, свит в палтото си поради февруарския вятър, в Мюнхен той може спокойно да седне навън под раззеленилите се дървета, да се порадва на лятната топлинка в някоя биргартен (градина за бира) с халба в ръка, да отиде след това на кино, а после отново с халба в ръка да обсъди филма с приятели. Международните мюнхенски филмови седмици са фестивал не за кинобизнеса, а за кинолюбителите. Това е фестивалът на града Мюнхен.
Създаден е през 1983 г. от Еберхард Хауф, който до 2003 г. е и негов директор. На територията на Федералната република това е вторият по големина и размах кинофестивал. Досега е посетен от над 1 250 000 души. Годишно на него се срещат над 1500 професионалисти от медийния бранш, а акредитираните журналисти годишно надхвърлят числото 600. От създаването му до днес в програмата му са се извъртели над 4000 игрални, документални и късометражни филми. Така че фестивалът в Мюнхен осигурява възможност за професионални срещи, както и наслада за жителите и гостите на града.
Вече втора година негов директор е 43-годишният Андреас Щрьол. Сравняват ли Щрьол с останалите фестивални директори, обикновено го наричат младок, но по никакъв начин не отричат опита му на организатор. Учил е история на новата немска литература, театрознание и културна история на Америка в университета в Мюнхен. В последните години пак там е ръководил отдела “Кино” на “Гьоте-институт”. Казват, че преминаването му на нова длъжност е планомерно и очаквано. Свързано е и с нови надежди за развитието на фестивала. От престоя си в “Гьоте-институт” Щрьол е научил какво означава маркетинг на немското кино в чужбина, знае как определен филм може да бъде приет или отхвърлен от неподготвена за срещата публика. Затова задачата, която Щрьол си е поставил като приоритетна, е опростяване достъпа на филмите до мюнхенската публика. Някои от поредиците, които вървят в отделните кина и доскоро са били отрупани с брой филми, които ги правят практически необозрими, ще бъдат “олекотени”. Това означава, че филмите ще бъдат толкова, колкото могат да поемат зрителите.
Щрьол се закани и да отърве фестивала от т. нар. експериментално кино, чийто зрители са малцина, както и от част от телевизионните поредици, които са с друга специфика.
Нововъведенията се правят в движение. Първите промени срещнаха аплодисментите на немската преса, което не е за подценяване. След миналогодишния фестивал, който бе първи за новия директор, немските журналисти го поздравиха с огромния му успех.
Тази година фестивалът в Мюнхен се открива на 24 юни с игралния дебют на режисьора от Южна Африка Цола Масеко “Друм”. За първи път в историята си фестивалът се открива с филм от Африка. “Друм” разказва историята на чернокож журналист, който работи за едноименното списание. Изданието принадлежи на бели собственици, в него обаче имат право да работят и черни. Но когато те попаднат на щекотливи теми, се сблъскват с доста неприятности.
Програмата на Мюнхенския кинофестивал включва 10 секции. Ще могат да се видят както филми от периода на нямото кино, така и най-новите творби на независимите американски продуценти. Киногеографията се разпростира още върху Франция и Япония и категорично прескача Холивуд.
Фестивалът, казва Щрьол, запълва дупките в комерсиалното киноразпространение. Това, което не може да се види през останалите дни на годината, е приоритет при мюнхенските киноседмици.
Халба бира и трогващ филм - какво повече му трябва на човек?
Щях да забравя: когато през 1988 г. след края на студентския фестивал на гарата ме изпращаха обратно за България, за вечеря едни приятели купиха хаксе, което е печено свинско краче. Ето този вкус на мюнхенското блаженство още стои на езика ми... |
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
