Европа 2001 - списание за култура и социална политика

|
|

търсене

ОБЩЕСТВО	стр.24, бр.2, година XI, 2004г.

	ИРИНА САРДАРЕВА:“ШАПКАТА Е ЗАВЪРШЕК НА ВЪТРЕШНИЯ СВЯТ”

C.V. Ирина Сардарева е родена в Киев, Украйна. Завършва Киевския държавен университет със специалност “Микробиология”. От 1978 г. живее и работи в България. Първоначално като преподавател по химия, а по-късно заедно със съпруга й - българин, създават собствена фирма за производство и продажба на дамски шапки. Шапките винаги са били хоби на Ирина Сардарева. Първоначално те са неизменен атрибут към облеклата на най-известните български дизайнери, но от 1994 г. тя започва да прави самостоятелни ревюта, като в тях дрехите са допълнение към шапките. През март т. г. Академията за мода връчи на Ирина Сардарева първата "Златна игла" в новоучредения раздел за модни аксесоари. Нейни клиенти са най-елегантните дами от деловия, артистичен и политически елит в България. Шапките й са "били на визита" при папа Йоан Павел II, "пили са чай" с кралица Елизабет II, "ходили са" на конни състезания в Аскот. "Всяка шапка е роля, която дава на жените самочувствие", изповядва видната дизайнерка.

- Вие сте председател на Фондация "Мати Украйна". Бихте ли споделили нещо от трудностите, с които се среща украинската диаспора в България? Как започна всичко?

- Фондация "Мати Украйна" съществува от 3 години. Всичко започна от нашите вечерни сбирки в малкото кафене на Къщата на шапките. Г-н Ярмолюк, бившият първи секретар към Посолството на Украйна, ни обедини и помогна да се оформим като фондация, като юридическо лице. В момента поддържаме връзка с всички украински диаспори по света. Големи са тези в Канада, Съединените щати, Аржентина, формирали се в началото и средата на миналия век. Официално украинците в България наброяват 2700 души. В смисъла на българи с украински произход. А украинските граждани с украински паспорт са повече от 2000. Последните вълни на украински граждани, по-скоро гражданки, са т. нар любовни емигрантки, или тези, създали семейства в България. В последните години изискванията в това отношение се ожесточиха, защото вече не е така лесно да сключиш брак с български гражданин. Преди 28 години, когато аз се омъжвах, нещата също бяха сложни, но от другата страна - тогава не беше лесно да напуснеш Съветския съюз. Трудностите, с които сме се сблъсквали досега, са предимно въпросът за гражданството - в новите условия е задължително да имаш българско гражданство и украинците в България, които бяха на държавна работа, го загубиха заради дългата процедура по смяна на гражданството си. Друг момент е понякога изразът на шовинизъм или русофобия от страна на българите, понеже в миналото Украйна беше в пределите на Съветския съюз. Шовинизмът донякъде е нещо оправдано - защитна реакция на нацията - да запазиш това, което си създал. Хората не обичат новото, защото то размества техните традиции, а човек е свикнал да върви по отъпканото, по лесното. Макар че нормално е, когато живееш в дадена страна, да приемеш нейните правила. Когато си на гости, не правиш каквото си искаш. Но се съобразяваш със стопанина. Така че можеш да покажеш на какво си способен, може твоето виждане да е по-интересно, но трябва първо да го докажеш.

- Бихте ли споделили чрез Вашия опит какви са икономическите трудности в отношенията между България и Украйна?

- Има две неща, които не дават възможност за развитие на бизнес тук. Първо, България е много малък пазар - все пак е само 8 млн., а Украйна е 50 млн. От друга гледна точка Украйна е по-голям пазар, но все още беден. Така че за България е по-интересно да се обърне към Европа, независимо че там гледат на нас като на китайци. В смисъл, че трудът ни трябва да е огромен - на нивото на китайската стока, а отношението понякога е обидно. Европейците искат да печелят за сметка на нашия черен труд. Големият проблем обаче както за Украйна, така и за България е, че не се дават привилегии за малките инвеститори. А според мен точно малките инвеститори имат големи шансове за развитие. Само че и двете страни си поставиха рамки да държат на голямата икономика във взаимоотношенията си - остатък от социалистическото мислене. Докато малкият бизнес, с който живеят страни като Германия, Италия, Франция, Англия, се приема за нещо несериозно и непроизвеждащо. А всъщност единствено ние произвеждаме, защото големите предприятия стоят. Те само гълтат пари от държавата. Понеже нямат големи поръчки, никой не ги пуска на пазарите. По-лесно е един малък обикновен човек, гледайки очи в очи друг, да постигне нещо, отколкото големите в бизнеса. Те винаги се опират на политиката. В края на краищата животът се свежда до лице в лице с определен човек, който се занимава с нещо конкретно, който има семейство, който има отговорността да го изхранва. Смятам, че нещата трябва да се оправят първо на микрониво, и сетне на макро. И в микробиологията е така, в естеството на живата природа - на пръв поглед всичко изглежда хаос, но впоследствие разбираш, че навсякъде цари ред до съвършенство. На микроосновата се крепят макронещата.

- Ще споделите ли нещо за Вашия път в дизайнерската професия?

- Още от малка непрекъснато правех нещо с ръцете си - за себе си, за другите, подаръци. И дрехи, и шапки, и бродерия, и плетиво. Рисувах дори стъкло. Правех икебани. Най-трудният период в живота на един човек са изборните моменти, когато той трябва да се насочи към някоя професия. Аз съм работила 12 години като преподавател по химия, но не смятам, че всички тези години в училище са били изгубени. В никакъв случай. Те ми помогнаха да стана психолог. Шапки без психология не мога да правя. Шапката е завършекът на вътрешния свят.

- Значи смятате, че страничните дейности, с които се занимаваме, винаги ни обогатяват?

- Да, разбира се. Поначало трябва да се подхожда философски към живота. Той е един. Хората го разделиха на отделни науки, за да им е по-лесно. Не случайно започна да се говори толкова много за химичните процеси във всяко отделно нещо. Много е заблуждаващо, че един човек, който учи само в една посока и е тесен специалист, е най-добрият. Малко от нещата, които учим в университета, ги използваме конкретно. Всъщност методиката е важното, което ни дава висшето образование. Как да правим извод от натрупаното. Мене никой не ме е учил да правя шапки. До всичко стигнах сама. Знаейки как да събера малки частички и от тях да направя едно цяло. Много бих искала някога на моята врата да пише "ученик Ирина Сардарева". Защото смятам, че човек трябва да се учи цял живот, и в това е смисълът.

- Шапкарството не е ли прекалено луксозен занаят? Успявате ли да се изхранвате с него?

- Да, така е, той е предназначен за т. нар. интелигенция, която съществуваше и в България. Но през 1946 г., в Закона за незаконно забогатяване бяха вписани банкери, депутати и шапкари. Тогава изведнъж шапкарите изчезнаха. Вижте, хубави неща човек слага с удоволствие. Само трябва да се отпусне. Думата интелигент дойде от Русия. Поначало тази прослойка започна да се създава в Русия по времето на подема - края на по-миналия и началото на миналия век - да си спомним за Чернишевски, Чехов. Тогава един най-обикновен учител можеше да си позволи най-скъпите дрехи. По-принцип материалното състояние на един интелигентен човек трябва да му позволява да не мисли за хляба. Блясъкът, който създавам, е израз на моята фантазия, на изкуството в шапките. Но освен това аз съм и много реален човек. Подхождам реално към жената. Така че правя шапки и за трамваи. Един човек, излизайки от Къщата на шапките, се чувства като след психотерапия. Когато си потиснат, и попаднеш в един свят на вълшебство, разбираш, че животът е илюзия. Ние създаваме своите илюзии и живеем цял живот с тях. Какво беше комунизмът? Какво е Господ? Една илюзия - нещо, което е вътре в нас. Бог е в нас. Значи, ти си Бог. Ти си този, който трябва да създаде живота си.

- Как се отнася семейството Ви към Вашата работа?

- Работим заедно, фирмата е семейна. Аз винаги съм доверявала в малките ръце на моите деца големи неща. Да отгледаш едно дете не означава да избиваш амбициите си чрез него, защото то си има своя живот, не означава да му четеш морал, но да го заразяваш с примера си. Да го научиш да работи, да създава нещо с ръцете си. Когато детето прави нещо със своите ръце и когато то се повтаря, и другите го оценяват, забелязват, няма по-голяма награда за него.

- "Златната игла" беше ли изненада за Вас? Как приемате това най-високо отличие в нашата мода?

- Осъзнавам, че съм атрактивна личност, но също така знам, че ако Господ ми е дал нещо, то е, за да раздавам от себе си. Човек трябва да осъзнае какво означава, когато те ударят по едната буза, да обърнеш другата. Не да отвръщаш на злото със зло, да мериш нещата на кантар, а да даваш, просто да даваш, без да търсиш сметка. Всичко започва от семейството - когато чуя някой да казва колко е дал на детето си, как го е отгледал от една мръвка, а сега какво получава, казвам си - някой да те е карал... Как ще премериш на кантар, колко някой трябва да ти върне. Много често оттук, от това най-малко започва най-страшното - конфликтът. Иначе около мен винаги са се водили разговори.
Аз винаги съм била странна личност, защото не се вписвах в ничии рамки. И оставам такава. Сега може би съм по-атрактивна, по-екзотична, но най-голямата награда за мен винаги са били клиентите. Човек, на когото очите светват, когато идва тук. Който отива до Франция и се връща и казва - всички ме питаха откъде имам тази шапка. Или споделя как в Ню Йорк са откраднали шапката му. Значи това е нещо ценно, щом някой го забелязва. Аз не страдам от звездна болест. Има толкова много звезди на небето - Вселената е необятна. Аз съм просто един ученик и продължавам да се уча. И се старая да запаля и други около мен.

Интервю на
Цветанка Еленкова

горе