 |
|
| АРТ |
стр.40, бр.2, година XII, 2005г. |
|
|
Рождените дни на Ханс Кристиан Андерсен |
|
|
| Вера Ганчева |
|
На втори април т. г. светът отбеляза с подобаваща тържественост двувековния юбилей на знаменития датски писател, с чийто приказки е започвало детството на всекиго от нас. Магията им, на която са подвластни и най-новите поколения днес, ни пренася в реалност, уж коренно различна от делничната, от непосредствено обкръжаващата ни, а същевременно и твърде сходна с нея, превръщайки прозаичното, до болка познатото, в източник на чудеса, толкова по-убедителни и достоверни, защото ги е породило тъкмо то.
Баналното внезапно е станало изключително, делнично досегаемото - фантастично, тъй както обстоятелството, че той впрочем има не един, а няколко рождени дни, които също заслужават да бъдат отбелязани по достойнство, ни изглежда не странно, но дори логично. Това са дати със знакова стойност за живота на Андерсен (1805-1875), жалони по неговия път към най-високия връх на Славата, достатъчно стръмен и неравен обаче, за да буди изкачването нагоре усещане по-скоро за изпитание, отколкото за привилегия. Твърде показателен е фактът,че той предпочитал да отъждествява славата не толкова с лаврите на триумф, колкото просто с признание, защото тъкмо него е извоювал особено трудно, и то в собствената си родина, независимо че извън пределите й вече бил четен и тачен автор. Болезнено чувствителен, неспокоен (“Аз съм като водата, всичко ме раздвижва и вълнува”, обичал да казва), изопнат вътрешно подобно и на струна, и на тетива, Андерсен понасял тежко неблагосклонните отзиви за едно или друго от произведенията му. Снизхождението на критиката, достатъчно неоправдано и обидно, писателят третирал и като неразбиране, и като социална надменност, загдето бил произлязъл от низините на народа, “цвете, изникнало от дълбокото блато”, син на обущар и перачка, проплакал за пръв път в мизерна стаичка и в легло, сковано от баща му от погребален подиум, и по което още чернеели ивици траурна драперия - детайл, сякаш заимстван от обстановка в негова приказка и всъщност пресъздадена, макар и с пастелната тоналност на идилия в “Снежната царица”. Имал е впрочем склонност да насища и спомените си с романтична атмосфера, “да обгръща дори нищетата и покрусата с розовите отблясъци на онова, дето назоваваме с дума, сега излязла от употреба: любов”, изтъква през 1905-а шведският класик Аугуст Стриндберг (1849-1912) в интервю по повод на Андерсеновата стогодишнина. Неговите автобиографични книги, сред които се откроява “Приказката на моя живот” (1855), съдържат не само интересни факти за личността и епохата му, а и искрящи хрумвания, неочаквани лирични отстъпления, очароващи игри на въображението с вплетени в тях сънища и прозрения, митове за неговото детство и последвало развитие, за издигането му в обществото... Така той обективизира инак характерното за такъв тип произведения субективизирано повествование, преобразувайки го в творчество и следователно в средство за самозащита, в надеждна броня, във власт над художествената словесност, установена от таланта му, от силата за пряко, долитературно (както в старите исландски саги) взаимодействие с нея, изцяло подчинявайки я на фантазията си и реализирайки в съвършенство идеята за детството като гравитационен център на битието. Тази идея откриваме още у Данте, Рабле, Монтен, лансират я английският философ и педагог Джон Лок в края на ХVII в., Жан-Жак Русо в епохата на Просвещението, творците на Романтизма от ХIХ в., но Андерсен я извежда във върховен принцип, морален и естетически, не нормативно ограничителен, а напротив, основан върху схващане за единството на дух и природа, на човешко същестуване и всемир, на всекидневие и чудо.
“Преди двадесет и пет години пристигнах в Копенхаген с вързопче в ръка, бедно, никому неизвестно момче, а ето че днес пих какао с кралицата, седнал край маса в двореца срещу нея и краля”, споделя той в писмо през 1844 г. с неприкрита гордост и без да пропусне сгодната възможност да “картографира” двата полюса на своя живот, сякаш за да припомни и колко благодатна, озарена от слънце, е земята, която се шири между тях, макар пейзажът й нерядко да брули леден вятър. Андерсен не премълчава причините за своята постоянна неувереност и меланхолия, за неутоления копнеж по обич или за мрачната хофмановска иреалност, която прозира зад изящно изрисувания и многокрилен параван на творчеството му (романи, пиеси, стихове, либрета, приказки и разкази, пътеписи), но ги оставя за откровенията в своите дневници и за изследователите на неговото дело. Така заглавието на една от трите му автобиографични книги, посочена по-горе, достатъчно красноречиво, впрочем не би следвало да се тълкува като синоним на безусловно възтържествуване над трудности и врагове, на традиционната идейно-фабулна симетрия бедност-злини-битки-победа-ща-
стие, но в смисъла, който той е влагал в понятието приказка, обогатявайки неимоверно този малък жанр, преоткрит и художествено оползотворен от представителите на Европейския романтизъм, а пък въздигнат именно от Андерсен върху мраморния пиедестал на голямата литература. Геният му е специфичен - северен, той превръща в положителни онези фактори и енергии с отрицателен заряд, които биха съкрушили и дори погубили толкова други, поставяйки си прагматични цели, високи и характерно дръзки, но постижими с упорство, воля, трудолюбие, най-ефикасното противодействие на отчаянието и малодушието. Тъй че безспорно прави са онези, които сочат за втори рожден ден на писателя 6 септември 1819 г., когато пристигнал от Одензе в Копенхаген с кат дрехи и мастилница, решен да покори отпървом столицата, сетне и планетата. Не само гротескна, а и съвсем неосъществима изглеждала обаче амбицията, изцяло обладала хлапака, слязъл от пощенската кола на хълма Фредериксберг, физически неловък и неугледен, “по-скоро щърк, отколкото лебед”, без пари и без адрес, към който да поеме, но твърдо убеден, че ще успее. Тъкмо тази загадъчна вяра му вдъхнала смелост да напусне родния Одензе, някога градец от селски тип, разположен на остров Фюн, с около 5000 жители и 1100 къщи, повечето ниски и боядисани в жълто, със средновековно тесни и лъкатушещи улички, с три църкви и река, “вторият Копенхаген”, както го величаели тогава, защото имал още гарнизон, затвор, лудница, лятна резиденция на краля, но и единственият театър в Дания извън столицата й. В покрайнината му се намирал скромният дом на Андерсенови, където обущарят Ханс, мечтателна натура със склонност към меланхолия, четял на своя невръстен син Библията, приказки от “Хиляда и една нощ”, комедии и размисли на Лудвиг Холберг, басни на Лафонтен, увличал го в игри с марионетки, измайсторени собственоръчно от него. Момчето пеело с ясен и звънък глас, наричали го Фюнски славей и неговата нервна впечатлителност, вътрешна крехкост и наивност влизали в необичайно съчетание с жизнеспособността му и със смайващата изобретателност, която демонстрирал при опитите си да се измъкне от Блатото (често срещан символ в неговите произведения), да се наложи и прочуе, откъсвайки се от средата, която инак щяла да го всмуче като тресавище и да погълне бляновете му без остатък. Терапевтично идиличната представа, внушавана от него за Одензе и за рода му, за лекотата, с която преодолявал и най-високи социални бариери, за кариерата му на творец и за редица щедри покровители, короновани и знатни, не бива да ни заблуждава, ала феите действително били на негова страна и независимо от трудното начало, от страданията и пречките, съпровождали усилията му да осъществи своя пробив (най-напред като актьор), те по наистина вълшебен начин го отвели при меценати - висши държавни служители, учени, поети, театрални дейци... Приет бил в тесния им кръг отпървом като питомец, будещ по-скоро съжаление и присмех, отколкото надежди, но му помогнали да се изучи, да дебютира на сцената и в литературата, да попътува, да стъпи здраво на краката си и допринесли много за сполуките му, макар дистанцията между бедния младеж от остров Фюн и копенхагенската върхушка така и да оставала непревъзмогната.
“Елате у нас довечера, ще видите един млад гений” - канели се взаимно принадлежащите към елита там и тази светска “парола” просто потвърждавала, че за тях той бил предимно куриозен експонат в салоните им, чийто бидермайерен комфорт подчертавал с дисхармонията, която нерядко внасял на техните приеми, а не толкова забавен гост или сънародник, вече прославящ страната им и обновяващ нейната и европейската култура. В средата на 30-те години на ХIХ в. Андерсен започнал да впечатлява и Дания, и континента с литературна продукция не само обилна, но оригинална по дух и стил (няколко стихосбирки, нашумелият роман “Импровизаторът”, драматически произведения, пътеписи), както и с контактите, които установявал и поддържал с най-известни личности на епохата (Виктор Юго, Хайнрих Хайне, Ф. В. Шелинг, Аделберт фон Шамисо, Лудвиг Тик, Адам Йоленшлегер, Бертел Торвалдсен и др.) Във всеки жанр, към който пристъпвал, той съумявал да внесе по нещо своеобразно, да съчетае острата си наблюдателност и интензивния самоанализ с лирико-романтични импровизации и изблици на богата емоционалност, забавните измислици с елементи на демоничното, на свръхестественото. Езиците, на които били издавани творбите му, ставали все повече и такъв успех, разбира се, го радвал, но без да го задоволява напълно. Предстояло му да се роди за трети път - на 8 май 1835 г., когато излиза неголямо томче от 64 страници, отпечатано на евтина хартия и съдържащо приказките “Огнивото”, “Малкият Клаус и Големият Клаус”, “Принцесата и граховото зърно” и “Цветята на малката Ида”. Първите три били създадени по мотиви на приказки, които бил слушал в детството си, но четвъртата е съвсем андерсеновска, както впрочем и преобладаващата част от онези, които впоследствие писал и издавал. “Той промени с един замах белетристиката на Севера. И го стори не в своите романи или пиеси. Извърши го чрез приказките си. Посредством поривистия, ритмичен, ирационално логичен, опасен и извънредно жизнен художествен стил, зароден в говоримия език и сринал една могъща дотогава традиция в прозата. Направете сравнение между Андерсеновите приказки (дори не от гледна точка на сюжетите и на иронията им, на двойните дъна или на милата ехидност в тях) и онова, което се създава в литературите на Севера по негово време - риторично, високопарно, да, сякаш преведено от немски или френски. Андерсен беше гениалният първопроходец, който разломи ледовете, за да проправи път на съвсем нова проза...”, отбелязва шведският писател Пер Улув Енквист (роден в 1934 г.) в послеслов към драмата си “Из живота на дъждовните червеи”(1980), посветена на Ханс Кристиан Андерсен и поставена на много сцени по света, включително и у нас. Още Георг Брандес (1842-1927), впрочем ярка фигура в литературата на Скандинавия, обръща внимание на естетическата революция, осъществена “кадифено”, но невъзвратимо, от автора на “Храбрият оловен войник”, “Дивите лебеди”, “Славеят”, “Сянката” или “Новите дрехи на краля”, разчупил сякаш с един замах, ала без да ги изкриви или повреди, тесните рамки на жанр (по-точно епически вид), снизходително определян като детски, за да го превърне от литературна провинция в цяла вселена. Неговият прозорлив приятел и духовен настойник Ханс Кристиан Йорстед (1777-1851), известен физик и философ, го уверявал, че ако с романите и пътеписите си е станал прочут, именно приказките ще му осигурят безсмъртие, но Андерсен сякаш се отнасял с доза скептицизъм към своите първи опити на разказвач, въпреки че неговият непогрешим инстинкт, а и незабавният възторжен отклик на читателската публика (не и на датската критика обаче, хладна, когато не била открито враждебна) го подтикват да продължи в такава насока, и то с нарастващ ентусиазъм, та още през декември същата година излиза второ томче - с “Палечка”, “Палавникът” и “Спътникът”, последвано от трето (през април 1837) с “Малката Русалка” и “Новите дрехи на краля”.
Импулсите на неговото поразително въображение, фантастичните образи и случки, навеяни от произведения на Е. Т. А. Хофман, изкуството на лирическата миниатюра, усвоено от Хайнрих Хайне, опоетизирането на подвига, на посланията на древността, вдъхнато от Уолтър Скот, смесицата от неоплатонизъм, скандинавски паганизъм и християнство, тъй осезаема и въздействаща с разбулените тайнства на одушевената природа и на чародейно съживените предмети от бита, придават на тези неголеми по обем творби (общо 156) стойността на ненадминати шедьоври. Андерсен добре разбирал значението на спонтанното и интуитивното като плодоносно за изкуството, съхранявал е детската непосредственост сред най-важните компоненти на своята собствена индивидуалност и това го отсенява релефно на фона на консервативната и статична култура на съвремието му - един истински модерен творец, противопоставил разкрепостеността и ексцентричността на гения срещу стерилния интелектуализъм и неприязнеността към чувствата, изненадата, приключенията, демонстрирал и наложил съвсем ново отношение към детството и към детето като парадигма на идеалния човек. Добре е да се знае впрочем, че тъкмо такива пламенни почитатели на Андерсен, като шведа Аугуст Стриндберг, датчанина Йоханес В. Йенсен, русина Василий Кандински, испанеца Пабло Пикасо, швейцареца Паул Клее, французина Жан Кокто, въвеждат детското като онази призма, през която изкуството на модернизма от началото на ХХ в. следвало да пресъздава живота новаторски, според основните критерии на реформаторската им естетика, а в манифестите на сюрреалистите от 20-те години на миналото столетие пак детството наред със сънищата се изтъква като енергиен източник, захранващ подсъзнанието, фактор за достигане на вечното и неизменното, т. е. на свръхреалното. Според мнозина впрочем и Зигмунд Фройд (1856-1939), и Ханс Кристиан Андерсен за пръв път отворили обикновено захлопваната след хората врата на детската стая: неврологът с ключа на психоанализата, теория и практика, творецът - с този на символите. Неговите изяви в други сфери на литературата не секнали, но дори такива ценени и до днес произведения от рода на пътеписа “Базарът на един поет” (1842), на романите “О. Т.” (1836), “Само музикант” (1837) или “Двете баронеси” (1849), на драмата “Мулатът” (1840) не свидетелстват за онова вътрешно пречистване и целебно движение, обезпечавани му от приказките и от които той имал не само физическа, а и душевна потребност. Роден шоумен, както бихме се изразили сега, той ги четял на глас на малки и големи, пресъздавал сюжетите им в изумителни колажи от хартия и с ножицата, която винаги носел в задния си джоб, изрязвал човешки фигури, цветя, пейзажи, екзотични градове, страшилища, а също и рисувал, пеел... Обичал да се превъплъщава в какви ли не роли, да пътува не само с дилижанс или влак, но и на крилете на фантазията, които го отнасяли най-надалеч, да разбърква в калейдоскопа й пъстрите стъкълца на небивалиците с пайетите на хумора и шлифованите камъчета на спомени, съумявал да сублимира ужаса в радост, страданието в екстаз, усещането за житейски крах - в апломб на галеник на съдбата. Нищо не издавало колко нещастен и самотен бил всъщност, сигурно не по-малко от бележития си сънародник и съвременник, философа Сьорен Киркегор (1813-1842), който използвал пък прикритието на псевдоними, за да проникне, подобно на писателя, навсякъде и във всичко, но не за да достигне безграничното по неговия пример, а обратното, да потърси и намери индивида в неговата изолация от останалите, в екзистенциално-личностната му субективност. “Вземете Андерсен - той може да разкаже една история за галошите на щастието, а аз - за обувката, която стиска”, посочва Киркегор в съпоставка, характерно иронична и съдържаща алюзия за отликите между двамата прочути датчани, спечелили по половин кралство, но не и принцеса. В последната си приказка обаче Андерсен поставя проблем, който го сближава с мислителя - “Леля Зъбоболя” (1872) е по същество философска притча за взаимозависимостта на болка и творчество. Но и на мъка със слава, както сигурно си е мислил той на своя четвърти рожден ден -
6 декември 1867 г., когато, изтерзан от хроничния си зъбобол, наблюдавал как небето над родния му град избухва в пожара на разноцветни огньове, на илюминациите, устроени послучай обявяването му за Почетен гражданин на Одензе. Но повече от зъбобола и от усилващото се безсъние, стареещият писател страдал от безмерната самота на човек, който цял живот се стремял към любовта, парадоксално обзет от опасението (досущ както Киркегор впрочем), че тя ще му се случи. До-Фройдово енигматичната му сексуалност буди днес любопитството по-скоро на лакомите за сензации медии, отколкото на сериозните специалисти, които добре знаят, че без неговата своеобразна “андрогинност”, съвсем не дотам необичайна в епохата на Романтизма, живата вода на неговото творчество, което я компенсира и омаловажава напълно, едва ли щеше да избликне в такъв могъщ и непресъхващ гейзер.
Когато на 4 август 1875 г. Андерсен умира, у него намерили кожена кесийка, в която било скътано дълго писмо от възлюбената на младостта му Риборг Войгт. Носил го на гърдите си, близо до сърцето, до самия край на своите дни. Писмото било изгорено, без никой да го прочете - така големият писател отнесъл със себе си една съкровена тайна, за да ни остави в замяна много, много повече.
|
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
