 |
|
| ЕВРОПЕЙЦИ |
стр.24, бр.1, година XIII, 2006г. |
|
|
ПАВОЛ БАРАБАШ: скритата магия на планините |
|
|
|
|
Tой снима в екстремни студове и горещини. Контактува с местните в диви места, далеч от цивилизацията. Търси ситуации, в които неговият герой е принуден да достигне границата на своите възможности. По време на филмирането ни съпровожда камерата на най-успешния автор на планинарски и приключенски филми през последните години - документалистът Павол Барабаш (роден през 1959 г.).
“Страшно пречистващо е, когато от време на време мога да избягам в диви места и да направя филм за хора, които живеят само от това, което им дава природата, и слушат звука само на своите песни, ненарушавани от звъненето на мобилните телефони” - казва той.
Не се приготвя дълго за път. “Винаги имам готов багаж. Когато ми подхвърлят добра идея, съм способен да тръгна веднага на другия ден” - казва световнопризнатият режисьор. Обича да пътува с един или двама спътници. С минимални разходи и техническо оборудване. Например при преплаването на етиопската река Омо са нямали нито навигационна система GPS, нито сателитен телефон. В случай на нужда не биха могли да повикат помощ. “Почти месец не се сблъскахме дори и с най-малки признаци на цивилизация. Пресичахме непознати земи, така както са правили старите пътешественици. Това беше точно авантюризмът, за който съм си мечтал през младостта.”
Въпреки че днес неговите филми са известни по цял свят, Барабаш не е предполагал, че някога ще бъде световнопризнат документалист. Неговата привързаност към филмовата документалистика на планинарска тематика се ражда бавно и стъпка по стъпка. В началото е била само страстта към планините, по-късно - амбицията да улови с фотообектива миговете от действителността, която не се среща всеки ден. А когато към излетите се прибавили и пътешествията по света, взел със себе си и камерата. А това, което открил, познал и усетил чрез своите сетива, поискал да сподели и с други. Така накратко може да се опише творческият път на режисьора и оператора на филми на планинска тематика Павол Барабаш.
“Бях на 16 години, когато с приятели тръгнахме на първата си алпинистка експедиция в Татрите. Няма да я забравя никога. Попаднахме в такава силна буря, каквато и досега не съм преживявал. Тази експедиция ме научи на респект към природата” - спомня си Павол Барабаш. Тъй като искал да прекарва колкото може повече време в планината, през летните ваканции работил като високопланински носач във Високите Татри.
“Тази работа ми даде добра подготовка за живота, научи ме да преценявам колко мога да нося на гърба си. Бързо разбрах, че захванеш ли се веднъж с нещо, трябва да го довършиш докрай. Това правило важи не само за носенето, но и за целия живот.”
Филмите му на планинска тематика не са незабавно оценени на международните фестивали. “Моят първи поход премина през четирите най-високи планински масиви на света - Хиндукуш, Западните Хималаи, Каракорум и Китайски Памир. Взех със себе си естествено камерата, но не с цел заснемането на филм. Накрая от това пътуване се получи документален филм в три части, който с притеснение показах на зрителите на фестивала в град Попрад.” Постепенно към неговата филмография се прибавят и заглавията - “През дивия Балтистан”, “Будисткият Ладакх”, “Под Канченджунга е техният дом”, “Будизъм на покрива на света”, “80 метра под върха” и др. Международно признание получава с филма “118 дни в хватката на леда”. Оттогава признанията от международните фестивали буквално валят. Успехи му донасят филмите “Тайнственото Мамберамо”, “Мустанг”, “Омо - път към праисторическите гори”, а в последно време - “Вертикалната Амазония” (2004). Ауян Тепуи е тайнствено плато в джунглите на Амазония, населено - според вярванията на местните индианци - с демони и чудовища. От него в бездната политат водите на най-високия водопад в света - Салто дел Анхел. Словашка експедиция прави изкачване по скалните отвеси край водопада и първи цялостен траверс по платото.
Големият режисьор е широко известен и у нас - на Петия международен фестивал на планинарския филм в Банско от 27 до 30 октомври 2005 г. журито му присъжда голямата награда (Grand Prix), именно за филма “Вертикална Амазония”, избран сред 82 филма от 20 страни и 5 континента, както и Наградата на Съюза на българските филмови дейци.
“Kолкото повече пътувам по света, толкова повече осъзнавам, че в планините хората навсякъде си приличат - те са сърдечни, открити, склонни да ти помогнат във всяка ситуация. Те ме научиха, че най-важните неща в живота протичат така бавно, че често пъти забравяме за тях. Както става в природата.”
Въпреки че твърди, че не обича да пътува, Барабаш е обиколил с камерата си голяма част от света. А чрез филмите си от тези пътувания създава мозайка от откровения за природата, планините и хората в тях. Открива места, все още недокоснати от цивилизацията, където човек дори и в екстремни ситуации успява да живее в абсолютна хармония с природата.
“Най-много ме радва фактът, че филмите ми се харесват на моите приятели - казва Барабаш. - Най-трудно за мен беше заснемането на филма “80 метра под върха”.” Изкачването на третия по височина връх в света Канченджунга се оказва неуспешно. Експедицията не постига целта си, независимо че е близо до върха.
“Опитният алпинист знае къде е границата, зад която разумът вече рискува. Трябва да успее да се върне дори и няколко метра под върха, за да не създаде проблеми на своите приятели и близки. И такова поведение може да има успех. Точно това разказва и филмът “80 метра под върха”- скромно добавя Барабаш за успешния филм.
Друг известен филм е “Тайнственото Мамберамо”. Действието се развива в Нова Гвинея, където все още живеят местни племена в неизследвани области и несрещали досега бял човек. По време на прехода в непознатата джунгла малария поваля членовете на експедицията. Само благодарение на тяхната удивителна вътрешна сила и вяра в успешния преход се справили, което доказва и заснетият филм. Той печели първа награда на най-престижния Международен фестивал за планинарски филми в канадския град Банф.
Както сам споделя Барабаш, най-силно го привлича земята на тибетските монаси. Според неговите думи хората в тези земи възприемат света по съвършено различен начин. За това способства най-вече тяхната религия - будизмът, благодарение на която вярват, че могат да станат по-добри. Вярват, че човек преодолява озлоблението към другите чрез доброта. В такъв дух се възпитават и малките деца. “По време на пътешествието си в Тибет осъзнах какво не ми харесва в нашата цивилизация. За разлика от тибетските деца, които естествено са научени на любов към всичко живо, нашите деца се подчиняват на вълчи и материални закони, които копират не само от нас, възрастните, но и научават всекидневно от медиите” - признава Барабаш. За тези земи е направил вече четири филма. Последният е за Kралство Мустанг, което се намира изолирано в средата на непристъпните хималайски планини. Дотам не може да се достигне с автомобил или със самолет. Павол Барабаш и неговите спътници са вървели две седмици пеша, за да се доберат до границите на кралството. На тази земя е забранено фотографирането и филмирането, поради което Барабаш е трябвало да бъде особено внимателен. Резултатът наистина си е заслужавал - създаденият документален филм за етиката при пътешестване му донася няколко международни награди.
“Филмът, заснет през 2000-та, предизвика много полемики. Това е филм, който дълго назряваше в мен. Той се занимава и с общуването, говори за уважението към другите народи и тяхната култура. Искрено ме зарадва фактът, че накарах хората по света да се страхуват за съдбата на Кралство Мустанг, да осъзнаят опасността от унищожаване на идентичността на народа и културата им, както и опасността от развиването на туризма, който може да унищожи всичко първично. Този филм е и доста философски. В него вложих свои мисли и усещания, които съм придобил при своите пътешествия и срещи с цивилизации, недокоснати от нашия модерен свят. Исках да пренеса хармонията между човека и природата, която съществува там. “Модерните” хора трябва да осъзнаят, че когато стъпят на чужда земя, трябва да се държат така, че да не разрушат нещо и да оставят след себе си непокътната първоначалната хармония. Това е и посланието, което искам да носят моите филми. След отзивите от фестивалите имам впечатлението, че хората го осъзнаха” - споделя авторът.
По време на своята режисьорска кариера Барабаш се сблъсква на няколко пъти с неприятелско отношение. “Например в Нова Гвинея, в селце с полуголи туземци, чувствах напрежение от тяхна страна. Изведнъж боядисаният с кал вожд, към когото бях насочил камерата, вдигна лъка си и го насочи към мен. Всичко притихна. Дълго се целихме един в друг. После той отпусна тетивата с рязък звук като плющене на бич. Изплаших се не нашега. Бях убеден, че ме е уцелил. Изведнъж цялото село прихна да се смее на това как техният вожд-шегаджия ме е изплашил.”
В хималайското Кралство Ладакх смелостта му изиграва лоша шега. Опитва да снима будистки лами, които са изпаднали в транс. “В това състояние те контактуват с духовете на предците си - обяснява Барабаш. - Когато местните забелязаха, че ги снимам, започнаха да хвърлят по мен камъни. Ламата ме предупреди, че преди година разгневената тълпа е хвърлила през крепостните стени японски журналист.” Случаите на агресия са по-скоро изключение. “Хората обикновено са настроени приятелски към мен. Когато живеят далеч от цивилизацията, те имат изключително силно развита интуиция и чувстват, че пристигам при тях с добри намерения” - обяснява Барабаш и допълва, че от всичките изкачени досега планини най-мили му остават словашките Високи Татри.
“Те притежават нещо изключително, трудно за обяснение, нещо, за което човек копнее, когато е далеч от тях. Аз просто имам нужда от тези планини, от тяхната особена енергия. Там успявам да си подредя мислите, да размишлявам над действителността. Когато имам някакъв проблем, който трябва да реша, изкачвам някой връх в Татрите и изведнъж виждам възможното решение.”
Дълго мисли върху проект за притегателната сила на Татрите. С очите на камерата искал да разкрие всички емоции, които преживява човек, омагьосан от планината. Барабаш твърди, че в планината човек задължително придобива и едно от най-важните качества - покорството. “Живеем в общество, в което всичко като че ли върви на зле. От печата и телевизията научаваме само лоши новини. За съжаление това кара хората да бъдат неспокойни, недоволни, да не се радват на живота, да не виждат красотата в природата. Във филма за Високите Татри съм търсил отговор на въпросите защо човек отива в планината, какво го влече натам, защо се чувства така добре в тях и се връща някак си пречистен.” Някои от тези мисли са намерили място в “Татрите - мистерията”.
Твърди, че камерата го е научила да бъде по-внимателен и отворен за събитията, които протичат в момента. Трябва да наблюдава много повече неща, да има очи навсякъде, интуитивно да открива важното. А след това да го покаже и на другите. Засега удивително успешно му се удава.
|
|
По материали от словашкия печат
Подготви
Весела Костова |
|
| горе |
|
|
|
|
