 |
|
| СВЯТ |
стр.38, бр.4, година XI, 2004г. |
|
|
НАКЪДЕТО И ДА СЕ ОБЪРНА, MАКЕДОНИЯ МЕ ГАЛИ |
|
|
| ЦВЕТАНКА ЕЛЕНКОВА |
 |
| Пауните - гостоприемните домакини на манастира "Св. Наум" |
Не бях виждала сцена по-гальовна от тази на два гълъба как докосват главици, как ги оплитат, сетне другият хвръква на стрехата точно над първия - да бди. Два гълъба сиви като неизваляли се облаци, като стрелкащи се риби, един нюанс по-тъмно бяло, но от неговата гама, два гълъба като Охридското езеро, галещо планината Галичица в часовете рано сутрин, на обяд, привечер, когато не можеш да различиш къде свършва тя, къде почва то. Езеро гальовно като онова склонено Г в азбуката и като онова сиво небе, сведено всеки миг да завали, да се търкулнат манистените зрънца на броеницата между пръстите, капките между пищялките. Да те галят, да отброяваш времето по тях, да няма време.
Всъщност, повечето планини в Македония, на брой общо 34, 14 от които са с вечно беловласи чела, дори през най-горещите дни на годината, носят имена, които звучат като ласка, които ако не те галят със значението си, то го правят звуково, както народния изговор, народните думи само го могат - Баба, Бабуна, Шар, Ябланица. Такива са и имената на рибите, които обитават Охридското езеро, всяка от които е свързана с легенда, или има свой собствен неповторим характер - например плашицата, от чиято емулсия се произвежда единственият в света охридски бисер по специална технология, или ягулата, която от своя дом по река Црни Дрин през Адриатика и Средиземно море стига чак до Саргасово, за да хвърли хайвера си там, където умира. Насетне малките й извървяват същия маршрут обратно по някакъв неписан природен закон, кодиран в техните гени или може би в гените на Охридското езеро в тях. Такива са и безименните лебеди, които единствени освен рибарските лодки оставят дири, по-скоро рисуват, върху повърхността на водата, кладенчова, поднебесна, защото само мълчаната вода може да отразява така меко и прецизно снагите, лицата, облаците.
В най-дълбоката си част Охридското езеро е 350 м., дълго е 35 км и е широко 15 км. Петицата неизменно присъства във всичките му параметри, числото, което уравновесява десетката, числото средина между двете ни ръце, както самото езеро между две държави - Албания и Македония, между три държави - Албания, Македония и Гърция /тук става дума за останалите две езера - Преспанското и Дойранското/, както самата Македония - средина, твърдина на Балканите. И когато говоря за места погранични, за места, които разделят и свързват, на една височина над Охрид изплува в представите ми манастирският комплекс "Св. Наум", съхранил мощите на славянския първоучител, но и табелата, забодена до самия манастир "Внимание! Гранична зона, движението само с разрешително", и албанският войник в маскировъчни дрехи с оръжие, който в никакъв случай не се слива със зеленината наоколо, нито с пейзажа.
Според една от легендите земята на манастира е извоювана от самия светец, който излекувал дъщерята на местния велможа и като дар поискал една биволска кожа. Тя била разделена на ленти, завързани една за друга, с които учителят оградил мястото с колчета и по-късно със собствени ръце съградил църквичката "Св. Архангели" и отделението към нея, наричайки го за свой гроб. Казват, че когато долепиш ухо до каменната плоча, където и до днес се пазят мощите на светеца, ще чуеш как бие сърцето му. Сред потока от хора, на свой ред, и аз склонила глава, почувствах мокротата на плащаницата до бузата си, дали от сълзи, дали от целувки, мокротата, която убиваше студенината, мокротата на живото тяло на всички вярващи, в което живееше още тялото на светеца. Защото там, където е водата, е и животът.
Свещниците в църквите в Охрид, а и в цяла Македония, също са едно потвърждение на горното. Не забождат свещите си в свещници от месинг като българските, нито в такива с пясък като гръцките, но в големи съдове, пълни с пясък и два пръста вода отгоре. Така че когато восъкът се стича, изстива и се втвърдява във форми, които наподобяват водна леща или лилии върху повърхността - досущ растителността в най-големия извор, намиращ се малко преди манастира, откъдето се захранва Охридското езеро. Свещниците им - умалени макети на езера. Езерата, които са вкарали в църквите си дори. Защото Македония всъщност е един голям свeщник пред Бога от твърд и вода. Достатъчно високите й планини с песъчлива почва, заоблени като куполи на църкви, широколистните й дървета и храсти, благи, се свързват помежду си с езера като църковни съдове при Кръщавка. Така например планината Галичица е междина между две от тях - Преспанското и Охридското. И до днес се пази легендата за едно овчарче, което крадяло от попските стада, за да пуска всеки път по реката една одрана овца, която през планинския пролом от брега на едното езеро стигала до брега на другото при бедната му майка. Попът се усетил и го убил, пускайки го по същото течение, което отнесло и него до родния дом. Свещеникът бил прокълнат завинаги от Бог. Това е една от малкото легенди, да не кажа единствена по нашите балкански земи, която е обърната не срещу неверниците, а срещу неверното духовенство. Но такава е Македония - не религиозна, а вярваща. Неробуваща на никакви догми. И макар върху Самуиловата крепост днес да се вее македонското знаме със звездата на Виргина, макар местните екскурзоводи да разказват за цар Самуил като за цар на македонските славяни (факти, които говорят за известно политикантство и опити на властта в последните години да пренапише историята), върху банкнотите й вместо ликове на велики велможи от далечно и близко минало се виждат образите на животни, характерни за природата тук - рис, паун, риба и куче.
 |
| Изглед към Самуиловата крепост с македонското знаме |
Пауните са и най-голямата атракция още с влизането в манастира "Св. Наум" - десетки очи вперени в опашките, а те с вперени десетки очи в теб. Крясъците им се смесват с човешките, с глъчта на туристите. Но най-вече трогва гледката на два от тях, кацнали на покрива на църквата в онази царствена поза на седналия мъжкар и изправената до него женска, съчетание от ритуал и нежност, с разперени корони под дребните личица, сведени едно към друго.
Битоля с изящната архитектура на старите си къщи, макар и напукани, изоставени, с избелели бои и очукани ъгли напомня, че някога е била невеста, извадила от скрина старата си поомачкана рокля, но празнуваща все пак годишнина от своята сватба - платинена може би. В местната църква "Св. Димитър", най-голямата в Македония, на черния фон на тавана е изобразен триъгълник с око, който освен като символ на Светата Троица, напомня за едни по-отдалечени митологични времена - тези от епохата на фараоните. Светлината тук се скосява от високите прозорчета с една мистичност, така че можеш не просто да я видиш, но да я пипнеш, не просто да я пипнеш, но да усетиш съществуването й - на дима от свещите, който се носи като Свети дух в нея. Картина несамоцелна за повечето православни църкви. В Македония обаче в новите Божии храмове рядко можеш да видиш стенописи, освен тези на олтара и на купола отгоре. Черното е със сигурност цветът, който преобладава. Не на смъртта, не на злото, но на жалейката.
На Македония, която плаче, накъдето и да се обърна. Там, където река Црни Дрин се влива в Охридското езеро под формата на буква Т, в града на поетите - Струга. Там, където мътна тече Вардар като несдържани на улицата сълзи върху момичешко прашно лице. Останки-остатъци навсякъде след недоброжелателни или небрежни туристи сред природата са образували на места цели бунища (излетите са любимите занимания на местните). Като лишеи, които я задушават. Виждаш да виси плик с боклука, окачен на един клон. Виждаш джамиите, които са навсякъде, понякога повече от църквите - 2:1 в Битоля.
Ала не само за своето сега плаче Македония, но и за своето преди - на онова изгубено синовно или майчинско чувство на склонилия глава над друг, което прозира в толкова много от формите й. И е ведра Македония - не само заради южняшкото слънце, но и с къщите си, в които преобладава жълтото, и с цветовете от слънчевата гама, и с природната газирана вода "Перистерка", толкова жива, че си мисля дали не произхожда от древногръцката дума за гълъб.
Последната картина, която се запаметява в съзнанието ми, е тази от лодката, с която заобикаляме църквата "Св. Йоан Канео", кацнала на края на една скала над Охридското езеро, подобно на гълъб, прибрал главица между крилете си. Под нея, снишен, виждаш параклис и на здрачаване само една свещичка блещука, пулсира отдалеч.
Като музиката на Македония, мисля си, не чалгата или чуждата, която те оглушава от всяко заведение (такава тук никога не звучи), но тихата, напевната - която можеш да чуеш само, ако си допреш ухото. Едно туптене.
|
|
| горе |
|
|
|
|
