 |
|
| ДОСИЕ |
стр.9, бр.6, година XIX, 2012г. |
|
|
Бурното минало, мирното настояще и светлото бъдеще на Алжир |
|
|
| |
|
Фактите от миналото на Алжир показват, че почти няма век през изминалите няколко хилядолетия, през който страната да не е била нападана, превземана или използвана като транзитен път.
Местното население, което римляните нарекли бербери, е устояло на вълните от нашествия на финикийци, римляни, вандали, византийци, араби, турци и накрая французи.
Сегашните граници на Алжир, както и тези на Тунис и Либия, са формирани, когато държавата все още била част от Османската империя. Алжирските земи представлявали 3 бейлика (бел. ред. - административно-териториална единица) в рамките на османската държава: Константин, Титети (Медеа) и Маскара (Оран). По онова време алжирското крайбрежие става честа изходна база за пиратски нападения. През 1711 г. местни владетели успяват да постигнат относителна независимост от Високата порта.
През 1830 г. Франция нахлува в региона под претекст, че алжирският дей (бел. ред. - почетно звание на алжирски войник) нанесъл обида на френския консул. През същата година французите установяват своята власт в Алжир. На френските колонизатори обаче им се налага да водят жестока борба с местното население за всяка педя алжирска земя. По френски образец страната е разделена на департаменти, начело на които стоят префекти, а цялата страна се ръководи от генерал-губернатор.
Голям брой заселници от Франция, Италия и Малта се установяват в районите с най-плодородните алжирски земи. Те получават статут на пълноправни френски граждани. Местното мюсюлманско население е оставено без такива права, макар че страната е съставена от отвъдморски департаменти на Франция (за разлика от съседните Мароко и Тунис, които са със статут на протекторати). По време на френската колонизация господстващо положение в политиката и икономиката имат французите, наричани от местното население "pieds noirs" - "черни крака".
През 1954 г. в Алжир е създадена съпротивителната организация Фронт за национално освобождение, чиято цел е отхвърлянето на френското господство и извоюването на независимостта на страната. Започва партизанска война срещу френските колониални власти. От 1954 г. до 1962 г. военното крило на ФНО - Армията за национално освобождение, воюва успешно срещу колонизаторите, като използва партизански тактики. През септември 1959 г. Париж официално признава правото на независимост на Алжир, но бави нейното предоставяне. В резултат от проточилата се 8 години война за независимост на Алжир на 18 март 1962 г. са сключени т.нар. Евиански споразумения. След провеждане на референдум на 3 юли 1962 г. 92% от алжирците гласуват за независимост на страната и тя е обявена на 5 юли 1962 г. Пръв алжирски президент става Ахмед Бен Бела.
Изправени пред несигурно бъдеще, привилегированите дотогава колонизатори масово напускат страната, оставяйки незаети голям брой ключови места в социално-икономическата сфера. Това обстоятелство, заедно с жертвите, дадени във войната за независимост (между 350 000 и 1 млн.), поставя икономиката и обществото на Алжир в катастрофално положение.
Президентът Ахмед Бен Бела национализира всички земеделски, промишлени и търговски предприятия, изоставени от колонизаторите - техни бивши собственици или управители. През 1979 г. по-умереният президент полк. Шадли Бенджедид прави опит за либерализация на икономиката, но започнатите от него реформи са посрещнати враждебно и предизвикват т. нар. бунтове през "черния октомври".
През октомври 1988 г. - една година преди падането на Берлинската стена, столицата Алжир е сцена на много бунтове и протестни демонстрации с искане за сваляне на еднопартийното управление и за демократични реформи, които по аналогия с Арабската пролет днес биват наричани "Алжирска пролет". Те са потушени от властите (има над 300 убити), но бележат поврат в съвременната политическа история на Алжир. През 1989 г. с приемането на нова конституция се слага край на еднопартийния режим. Новият закон гарантира свободата на словото, на сдружаването и на мирните събрания, което отваря пътя към създаване на повече от 50 нови политически партии. Създаден е Ислямският фронт за спасение (ИФС), начело с религиозни консерватори. През 1991 г. ИФС започва курс на твърда опозиция на властите, който завършва с парламентарни избори през 1992 г., на които много алжирци се въздържат от гласуване. Анулирането на резултатите бележи неколкогодишен период на размирици, противопоставящи народа на религиозните ултраконсерватори, организирани във въоръжени терористични групи. Този период продължава до 1999 г., когато властите успяват да възстановят реда и доверието в демокрацията.
Със 70% от гласовете през 1999 г. Абделазиз Бутефлика е избран за президент на страната. Обстановката в Алжир започва да се успокоява. В усилието си за възстановяване на сигурността и стабилността неговата администрация обявява амнистия за хиляди членове на забранения ИФС. Въвеждайки Алжир в модерния свят, президентът Бутефлика си поставя като основна цел отрасловата диверсификация на икономиката на базата на приходите от залежите на петрол и газ и укрепването на външните отношения на страната, особено със САЩ, Великобритания и Германия.
|
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
