 |
|
| ДОСИЕ |
стр.18, бр.6, година XII, 2005г. |
|
|
ДА СЪЖИВИШ БЪДЕЩЕТО
Борбата на Ангола срещу робството и колониализма |
|
|
| |
|
| |
|
Формирането на кралства на територията на днешна Западна Ангола започнало около 1350 г., когато някои от вождовете въвели нови методи на управление. Те обединили няколко селски общини под властта на краля и провинциалните управители.
Около 1400 г. възникнали две основни държави. По-силната била тази на Кралство Конго на името на хората конго, които живеят там и до днес от двете страни по поречието на река Конго. Техните крале носили титлата “мени”, дума от езика канту, която се свързва с монаското “мвана”. Кралят на Конго упражнявал власт също и над част от Северна Ангола днес, управлявайки с помощта на няколко вождове, държащи под своя власт големи провинции.
Второто значимо кралство било Куимбундос, на юг от Конго, което заемало днешна Западна и Централна Ангола. То било познато като Ндонго и кралят носил титлата “нгола”. Четири по-малки царства били създадени на запад и управлявали по подобен начин.
Първата европейска експедиция, която достигнала западния бряг на устието на река Конго, била водена от един от най-известните португалски мореплаватели - Диого Као. Той акустирал в река Конго през 1482 г. и бил приет с почести от местния управител на краля на Конго. По-късно Диого Као посетил и двора на краля и двете страни поддържали приятелски отношения за известен период от време.
Кралете на Конго и Португалия водили кореспонденция, пишейки си с обръщението “кралски приятели и братя”. Учтивостта вървяла ръка за ръка със съвети, които трябвало да бъдат полезни. През 1512 г. кралят на Португалия предложил на своя африкански събрат да приеме аристократичната титла, използвана в Португалия. Искайки да угоди на своя далечен събрат, кралят на Конго започнал да награждава своите подчинени управители и велможи с титлите висконт, маркиз, дюк и принц. Дошло ред и на оказване на практическа помощ от страна на Португалия като например изпращане на християнски мисионери в страната. Те били добре дошли в Конго и кралят им дал разрешение за построяване на християнски църкви. Кралят и неговите управители се покръстили и името на столицата било сменено от Моанза Конго на Сао Салвадор. Приемайки християнството, той също сменил името си от Нзинга на Афонсо. Ако подобно приятелство, основано на взаимен респект, бе продължило във времето, резултатите за Африка и за Европа сега щяха да са съвсем различни.
Злото дошло от жаждата на колониалистите за повече. В началото имало португалски колониалисти на островите Сент Томе и Принсипе. Те открили, че могат да произвеждат захар с голяма печалба, ако имали достатъчно хора, за да я отглеждат. Изчерпали човешките ресурси на местното население, те започнали да внасят работна ръка от Конго. Търговията с роби започнала, въвличайки в преговори португалците и африканските вождове. Стигнало се до там, че все повече португалци от другата страна на океана, в Бразилия, също имали нужда от роби. От едно малко начало търговията с роби се превърнала в проклятие за Ангола.
Когато европейците пристигнали в Конго и в съседните кралства нямало роби. Но имало хора, изгубили своите граждански права вследствие на плен по време на война или провинение. Крал Афонсо, който управлявал от 1506 г. до 1540 г., се съгласил да изпрати “тези хора без права” на португалците. Но това не било достатъчно. И кралят направил фатална грешка. Искайки да угоди на португалците, той се нахвърлил враждебно срещу своите съседи, за да получи още пленници, но скоро съжалил. Вождовете по поречието сметнали, че могат да извлекат по-голяма полза, ако сами се захванат с търговията с роби. Те спрели да се подчиняват на краля си, нападали територии и разрешили и на португалците да правят свои набези. Кралството започнало да се руши.
Когато крал Афонсо видял, че претенциите за роби от островите и от другата страна на Атлантика нараствали, той се опитал да излезе от създалата се ситуация. Написал писмо до краля на Португалия и го помолил за помощ - да изпрати доктори и учители и да го предпазят от търговията с пленници. В едно от тези писма той написал следното: “Решил съм да няма търговия със затворници, нито пазар на роби в моята страна.” Но това нямало ефект. Робството вече било пуснало дълбоки корени. Много голяма група от хора - европейци и американци, правили големи пари от това. Търговията с роби процъфтявала и десетки хиляди анголци били изнасяни от другата страна на Атлантика.
Първите роби всъщност били пленници във войната на Конго с неговия съсед Кралство Ндонго. Куимбундите знаели много добре какво могат да очакват от португалците. И когато португалците се опитвали да стъпят там заради богатата на сребърни мини земя, те били залавяни или отблъсквани.
Но португалците про-дължавали и войниците получили подкрепа от една точка на брега - Луанда, която по-късно се превърнала в тяхна основна база и столица. Оттам португалците изпращали военни експедиции, които пленявали роби и завоювали територии. През 1579 г. те изпратили голяма военна експедиция с цел завладяване на Ндонго. Хората на Ндонго се организирали под командването на техния цар Нгола и за известно време съпротивата им била успешна. Но португалците не престанали с опитите си и тези завоевателни и опустошителни войни продължили почти век. През 1670 г. Ндонго било вече едно кралство руина.
Сред африканските вождове, които се борили за отстояване на независимостта, особено се отличила със смелостта си кралица Нсинга. Тя била прогонена от нейната родна земя и установила ново кралство на изток. Опитала да реши въпроса по дипломатичен начин с португалците, след което се върнала към военна защита и накрая била по-бедена.
Конго бил сполетян от същата участ. За дълъг период от време Кралство Конго разчитало на връзките си с Португалия и не осъзнавало, че съюзът с други кралства бил единственият начин да запази независимостта си. Кралят на Конго приел военна помощ от Португалия с цел да отблъсне някои африкански нашественици. Това дало на Португалия същата силна позиция, която била постигната в кралството на Мономотапа. Още веднъж колонизаторите последвали войниците. През 1665 г. португалската армия нахлула, дефилирайки на сушата от брега.
Крал Антонио I на Конго събрал войниците си и ожесточената битка се водила в Мбвила (Амбуила). Лоялността била толкова раздвоена по това време, че африканците и португалците се биели и на двете страни. Това последно изпитание на сила започнало в пороен дъжд с атаката на армията на Конго, водено от самия крал, който почти отблъснал португалците. Мнозинството от африканците на португалска страна напуснали бойното поле. Но 450 мускетари на окупаторите стояли твърдо на своите позиции. Битката продължила осем часа, през които повечето от командирите на крал Антонио паднали в бой. Лишени от своите главнокомандващи, полковете на Конго бягали или се предавали. Крал Антонио бил ранен и попаднал в ръцете на португалците. Португалците го убили и го обезглавили, отнасяйки главата му заедно с короната в крайбрежната база Луанда.
Това било краят на независимостта на Конго. Португалците постепенно завладяли цяла Ангола, но въпреки това едва през 1900 г. те успяли да установят пълен контрол над голяма част от територията, която била вече превърната в руини. Дори след 1900 г. анголците продължили да се съпротивляват на португалското владичество и тази съпротива завършила с успех през 1975 г., след дълга освободителна война, започнала през 1961 г. и ръководена от Национално движение за освобождение на Ангола (MPLA) - политическо движение, което обединило всички истински патриоти, готови да се борят срещу португалския колониализъм под формата на въоръжена борба.
С прокламирането на независимостта краят на колониалния режим дошъл и началото било последвано от дълъг процес на възстановяване на Ангола, унищожена от войната, която изтощавала страната с години.
Независимо от това, анголският народ отстоял своята независимост и национален суверенитет, както и интегритета и неделимостта на родината - предизвикателство, което ще съживи неговото бъдеще. Едно бъдеще на многопартийна демокрация, която да отговаря на стремежа за мир, свобода, справедливост и социален прогрес, със смесена икономика (на национални и чуждестранни капитали), базирана на пазарния принцип. |
|
По материали
от анголския печат
Превод:
Цветанка Еленкова |
|
|
| горе |
|
|
|
|
