 |
|
| ВЯРА |
стр.60, бр.6, година XII, 2005г. |
|
|
СЕМАНТИКА НА МАТЕРИАЛИЗИРАНА ВЯРА |
|
|
| ЦВЕТАНКА ЕЛЕНКОВА |
|
Изложбата с картини-икони на Юлия Станкова е необикновена, защото знаем, че иконописта е сакрален акт и придържане към канона, за да се постигне Единият образ (на Христос, на светците) зад многото, за да се постигне Едното изражение зад различните черти. Юлия Станкова постига тази сакралност, без да се придържа към канона. От многото художници, на чиито изложби съм присъствала, тя е от малкото, за които бих казала - отиваш на изложба на художника Х, но всъщност присъстваш на изложбата на един-единствен творец - Бог (наскоро посетих подобна изложба на испанския художник Ел Орталено). В този смисъл картините на Юлия Станкова, в които естествено личи нейната художествена и теологична школовка (авторката е завършила и “Богословие” в СУ), са най-силни с техните идеи, които дават отговор на много библейски въпроси, разглеждани от съвремието, тревожещи ни във всекидневието. Не само въпроси от библейското “Битие”, но и от нашето човешко битие всеки ден.
Творбите й са стилизирани и прецизни едновременно, тя може да бъде видяна като художник наивист и класик, осъществявайки връзката между двете в изчистения контур с един азиатски нюанс (дали заради тематиката на нещата й) на лапидарното, на енигматичното, на ритуалното, на обръщането към Себе-то. В този смисъл особено въздействащи са лицата на нейните персонажи, с онази бадемовидна форма и цвят, характерна за някои от най-силните образци на византийската иконопис, много рядко срещани, но които издават същността на Божественото - неговата плодовитост и пълнота, неговото добро - в семката се съдържат всички сокове за Нов живот, няма нищо по-хранително от нея.
Всички картини на Юлия до една следват нишката на Новозаветната максима: “Защото Божието Царство вътре във вас е.” Неслучайно повечето от тях носят заглавието “Отвъд купола на храма”, като това е просто похват, за да се насочи вниманието към външността, която винаги е вътрешност на нещо друго.
Сърцето е основният орган, свързан с християнството. Според отците на православието той е и центърът, около който както около семе е започнала да се гради плътта, той е и центърът на живота не само в житейски смисъл, но и в духовен - центърът на този и Онзи живот, символ на Бог-Любов. Този принцип е залегнал във всички творби на художничката. Те са като едни големи дишащи сърца. Не само поемащи и изтласкващи кръвта, но и духа. Духът в картините на Юлия Станкова е в сърцето. Малката рисунка “Срещу течението” представлява риба, която плува срещу течението и в чийто корем е седнало едно малко момиче с гръб срещу същото това течение. Водата е много важен елемент от християнската семантика. Не само с кръщението на река Йордан и отмиването на греховете, но и с нейното присъствие в “Битие” като първосъздаден и първосъздаващ елемент, преди сушата. Водата в картините на Юлия Станкова символизира раздела между този и Другия свят. Тя винаги е част от едно друго измерение, едно измерение-преход непосредствено след физическата ни смърт. Така рибата е сърцето на водата - Другият свят, момичето е сърцето на рибата. Белотата на дрехата загатва за чистотата - “Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога”, и дори за непорочното зачатие - малкото момиче е символ на децата, чиито ангели единствени гледат Бог право в очите, но и на Дева Мария и Благата вест. Водата в друга картина на Юлия Станкова е пряко свързана с огъня. Да, знаем от Новия завет думите на Кръстителя, който казва, че ни кръщава с вода, но след него ще дойде Друг, на Когото той не е достоен да развърже и ремъка на обувките и Който ще ни кръсти с огън. Но Юлия не просто използва двата елемента като очистващи от греховете, но показва и връзката между тях. Огънят и водата са всъщност двете страни на едно и също нещо. За да се пречистим от животинските си инстинкти, не е достатъчно като животно (лъв) да преминем през огъня (първия етап), но трябва и през вода да минем както рибите, опашките ни криле да станат, за да стигнем Небесното царство. При Юлия Станкова еволюцията не върви по линията вода - суша, а обратно суша - вода. Бозайниците са по-нисши от рибите, а по-висши от тях са духовните същества - ангелите. Линията опашки - хриле - криле е тази, по която се издигаме нагоре. Водата е по-висша среда от въздуха и земята. Кръщението с огън е по-изкупително, поради по-нисшата природа, с която борави, но водата е по-висша. Делото на Спасителя е невъзможно без това на Кръстителя.
Водата е като водопад, който разделя двата свята “Изгонване от Рая” - този на познаване на доброто и злото и онзи на познаване на Словото. Изгонени от Рая, Адам и Ева отиват в Света-Слово, в Бог-Слово. Единственият начин да стигнат до Небесния рай е да бъдат изтласкани от Земния рай. Грехът е оправдан чрез целта, най-вече чрез крайния резултат - постигането на Бога-Слово.
В смисъла на горните разсъждения са и двете най-забележителни картини от нейната изложба - “Отвъд купола на храма” и “Създаването на храма”.
Храмът от първата е представен като голяма черна утроба или гърда (символ на плодовитостта), в която вярващият е Младенецът, Светлината на света, а самият храм е обвит с нощта, обсипана със звезди, както утробата лежи в плътта. Заглавието подвежда да насочим вниманието си отвъд храма, към истинския храм на Бог - безкрайността на Вселената, но всъщност единствената светлина вътре в християнския храм, бих казала подобно на сърцето - малко вляво поставя ударение върху пулсиращия център вътре. Отново този принцип на фокусническата шапка - храмът е сърцето на Вселената-Бог, вярващият е сърцето на Храма. Бог е отвън и вътре, вездесъщ. Храмът е утробата, в утробата е светлината-Духът.
Духът в картините на Юлия Станкова, който обитава сърцето, е център на нейната философия, на нейната вяра. Сигурна съм, че много от нас все някога са си задавали въпроса кога влиза Духът в тялото - дали с първата глътка въздух, или още в утробата при зачеването. Който иска да намери отговор за себе си, нека да постои поне 5 минути пред картината “Създаването на храма” - която за мен е акцентът на авторската изложба на Юлия. На пръв поглед имаме: двете дървета - на познанието и на живота, Адам и Ева един срещу друг, Граалът, завесата на храма - все християнски символи, познати до болка. Но зад тях в едно друго измерение, когато очите се настроят на други диоптри, виждаме нещо различно, и бих казала уникално по своята дълбочина - мъжкото и женското начало, обърнати едно към друго, чиито контури на лицата описват пътя-тунел към утробата, в началото на който Чашата на живота е мъжкото семе, което е жертвеник на Любовта пред женското начало, червено като кръвта, и болката и откъдето ни гледат две очи. Очите на Бога. Завесата в храма, която се раздрала при смъртта на Христос, не е символ само на връзката Бог - човек, която дотогава била нарушена от първородния грях и възстановена чрез изкупването на греха, чрез Разпятието, но и символ на женското начало, на Ева и изкупването на греха й, на възстановената връзка между мъжа и жената - единственото цяло, което може само в оцелостта си да постигне Бог (вж. В. Соловьов - “Смисълът на любовта”). Отвъд този храм корените на дърветата на Познанието и на Живота са като вени, по които течат хранителните сокове към утробата, а в самата нея вътре е Духът - там Юлия е вкарала светлината. Посланието на художничката е просто и именно толкова вълнуващо, заради своята простота, която сякаш винаги е била пред очите ни, но ни е убягвала - разбира се, че Духът влиза в плода още в утробата, а не с първата глътка въздух. Защото ако Девата е заченала непорочно и семето е в Духа, това означава, че в семето е и Духът - в единствения миг на съединяване на мъжкото и женското начало, в онзи там храм. Духът винаги обитава храма. Утробата е символ на храма, или по точно храмът е символ на утробата.
Излизайки от канона, от религиозното и следвайки своята интуиция (отнемането на собствената воля и допускането на Другата - един от най-християнските принципи), Юлия Станкова пречиства нашето битие чрез вникването си в “Битие”. Още повече нейното излизане е единствено с цел да се върне отново и отново там, за да отвори очите ни към символите, които стоят зад символиката. Към християнската религия, която е нашата материализирана вяра. |
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
