 |
|
| СВЯТ |
стр.39, бр.6, година XII, 2005г. |
|
|
С АНГОЛА В СЪРЦЕТО |
|
|
| Иглика Миронска |
|
 |
| Газелата Орикс в пустинята Намибе |
Aнгола е разположена в югозападната част на Африканския континент и площта й е много внушителна - 1 246 700 кв. км. Граничи на изток със Замбия, със Заир на север и североизток, с Намибия на юг. Западната част на страната се мие от топлите води на Атлантическия океан. На Ангола принадлежи и провинция Кабинда, разположена на север от устието на река Конго в Заир.
Богатствата на Ангола са много и разнообразни. Има нефт, злато, диаманти, кафе, всички тропически плодове, риба в океана и др.
До 1974 г. е била португалска колония, като завладяването й от португалците е започнало от края на ХV в.
След свалянето на фашисткия режим в Португалия и в разултат от успехите на МПЛА - Народно движение за освобождение на Ангола (осн. 1956 г.), страната постига своята независимост и оттогава не е колониална държава.
Директен полет от София до столицата на Ангола - Луанда, няма. Пътува се през други държави. Полетът през Италия е 7 и половина часа през нощта.
На летището в Луанда веднага става много горещо. Въздухът е влажен и горещ. Започваш да изпитваш на гърба си тропическия климат.
В столицата Луанда със закон в продължение на цели 200 години е било забранено да се строи една и съща в архитектурно отношение къща. Затова всяка има своя облик и специфична красота. В Луанда е творил Густав Айфел (прочутият създател на Айфеловата кула в Париж), който е построил тук така наречената Желязна къща.
Красива гледка към града се открива от височината на крепостта, която сега е Музей на въоръжените сили. На входа се намира статуята на откривателите на Ангола.
Ако човек пристигне в Луанда по вода може да се видят високи сгради, хълмове и “ракета”. Гледката е интересна, разнообразна и живописна. Почвата е червена, защото е богата на желязна руда.
Ракетата, за която споменах вече, е все още строящ се мавзолей, в който ще бъде положено балсамираното тяло на първия президент на Ангола - Антонио Агoстиньо Нето, починал на 17 септември - на тази дата е официалният празник на страната.
Столицата на Ангола е търговски град. Изнася за другите държави кафе, палмово масло, сизал. Развита е нефтопреработвателната промишленост. Има много училища и университет, носещ името на Агостиньо Нето.
Луанда има красиви плажове: на Илята - така се нарича един остров, който чрез шосе е свързан със сушата и вече е полуостров, на остров Мосуло с почти бял пясък, и на юг от града, където е пълно с девствени ивици.
На юг, на брега на океана се намира и бялата къща на Музея на робството. Построена е на това място, защото оттук са тръгвали корабите за Бразилия, пълни с роби.
На 10 км от устието на голямата река Куанза може да се види изумителен лунен пейзаж. Това са застиналите нарязани хълмове, които се спускат към океана и имат цвят, подобен на нашите Белоградчишки скали. Река Куанза е широка, неплавателна, обитават я много крокодили и тя представлява естествена граница между множеството провинции във вътрешността на страната. Местните пари в Ангола се наричат куанзи, мисля си - на името на тази река.
Една от най-големите опасности за всеки, пристигнал в Ангола, са излизащите привечер комари и особено маларичните. Освен комарите, в Ангола има и много други хапещи животни. Като непознатите за нас медузи, от които на повърхността на водата се вижда само едно малко прозрачно мехурче, от него обаче излизат дълги, тънки сини пипала, които достигат до един-два метра. Ако те докоснат или се увият около теб, причиняват силно изгаряне на кожата.
През май се появява и червената летяща мравка, която се казва “Феро ем Браза”. Опашката й изпуска мравчена киселина, която предизвиква рана, подобна на изгаряне, колкото повече време минава, толкова по-голяма става, защото киселината навлиза по-надълбоко в кожата.
Лобито е другият главен пристанищен град на Ангола и са намира на юг от Луанда, в провинция Бенгела.
Разположен е сред планински хълмове на 12° от Екватора (Луанда е на 8°), но горещината не спира да те преследва. Общо взето, температурата не пада под 30° С на сянка...
Тук хората са много дружелюбни. Когато те срещат на улицата, все питат имаш ли нужда от нещо. Труден ли е тук начинът на живот? Топло ли е? Когато обличаш нова дреха, винаги поздравяват и казват, че е красива.
Ние носим нашите бебета отпред, гушнати с две ръце, а анголските майки носят бебетата си привързани в плат на гърба си. Ние носим багаж в двете си ръце, а те носят всякакъв багаж на главите си.
Най-любимото място за прекарване на свободното време е плажът, на който се събират много приятелски настроени деца. Водата на Атлантическия океан е чиста и прозрачна. Наоколо плуват цели пасажи риба. От време на време в различни дни на около 50 м от брега се виждат да преминават 6-8 акули, плувайки в изящен стил една след друга, сякаш искат да ни покажат кой е господарят на океана. В Лобито няма случай на ухапан човек от акула. Те винаги преминават и никога не спират. Твърди се, че поради голямото количество риба, срещаща се в тези води, акулите отдавна са се наситили.
Залезите тук са най-прекрасните. Слънцето е огромно, червено-оранжево и цялото небе става розово. Кокосовите палми целогодишно дават плодове и децата много обичат да се катерят и да ги берат. Децата са много добри. Те самите гладуват, но винаги ти дават по някой кокосов орех.
На 29 май 1991 г. се сключи примирие в Португалия между враждуващите сили на официалната власт МПЛА и контрите от УНИТА. Тогава за първи път дойдоха състезатели с различни марки мотоциклети, леки коли, джипове и камиони от международното рали Париж - Дакар. Те пристигнаха с 48 самолета от Кабинда на 9 януари 1992 г., а колите им - в пристанището на Лобито с един голям кораб, който се казваше “Република Генуа”. Тук бе и принцът на Монако - Алберт.
5 юни 1992 г. бе също запомнящ се ден за Ангола, тогава в Луанда дойде Негово светейшество папа Йоан-Павел II по покана на президента на републиката Жозе Едуарду душ Сантуш. Папата целуна земята на Ангола и произнесе дълга реч на чист португалски език. Речта се предаваше директно по телевизията и радиото. Той говореше хубави неща, учеше анголския народ на добродетели, говореше за това колко е важен мирът, но дали го слушаха?
Поради честите военни инциденти и опасността от нова война сме принудени да напуснем преждевременно тази прекрасна страна. На 11 ноември се празнуваха петнадесет години от прокламирането на нейната независимост, а тази година се навършват вече 30 години от бележитата дата, и аз отново съм тук, този път със своя съпруг.
В столицата има видима промяна. Станала е по-чиста, канализацията не тече по тротоарите както в миналото. Има прекрасни и добре поддържани градинки. Бях планирала екскурзията така, че да попаднем в Луанда в неделя, защото в спомените ми само тогава извън града в предградието Бенфика в близост до един огромен баобаб се провежда пазар на произведения на изкуството. Обожавам анголското национално изкуство и го предпочитам пред южноафриканското, с което също съм запозната. Но времената се други - сега този пазар работи всеки ден, а самите предлагани произведения не са същите, като промяната в никакъв случай не е към по-добро... Съвременните творци очевидно не се стараят толкова, стилизират изображенията и прекалено се увличат по абстракционизма.
Все пак попълвам колекцията си от малки пластики с фигури на диви животни, с една черна гигантска антилопа, която се среща само в Ангола и е неин символ. Същото изображение е изписано и на анголските авиолинии TAAG.
Луанда е една от най-скъпите столици в света. Не може да се намери в града по-евтин хотел от 100 долара на вечер. Курсът на местната валута е 90 куанзи за 1 щатски долар. Една бутилка вино струва 1000 куанзи.
Когато преди 13 години напуснах Ангола, нейното население беше 9 милиона души, сега се е увеличило на 13 милиона. Анголците разсъждават, че трябва да създават много деца, защото едно от тях може да стане голям човек и да се грижи за останалите. Отново виждам мизеруващи хора, а дупките по пътищата са станали още по-големи. Учудващо е, че при този огромен добив на нефт, на всеки анголец - от новороденото до най-възрастния човек - се падат по два долара на ден, а народът е толкова беден. Очевидно благата не се разпределят правилно.
С убийството на лидера на опозицията Джонас Савимби се сложи край не само на враждата между партиите, но и на практика управляващите останаха без всякаква опозиция.
Във вестниците пише за опасност от неоколониализъм, само че аз не знам откъде ще дойде тази опасност, тъй като белите хора и мулатите отдавна са напуснали Ангола. Започва да се усеща расизъм към белите. А това е много опасно.
Посещаваме един прекрасен курортен център, който се намира в южната част на остров Мосуло.
Той принадлежи на пристанищните власти. От всички страни е добре ограден, забранен е достъпът на кучета. Природата е фантастична. Плажът е чист, с шезлонги и чадъри. Има дивна растителност. По това време цъфтят боганвилиите с розови цветчета, има екзотични храсти, напомнящи китайска роза, и безброй цветя. Можеш да се разхождаш на сянка под кипариси и други дървета по дървени пътеки, поставени върху пясъка. Има и дървени къщи с всички удобства вътре - с кухня, в която можеш да си сготвиш нещо, ако желаеш. Пред всяка къща има малък хамак, поставен така, че хем да се люлееш, хем да съзерцаваш океана.
На самия бряг, до водата има посадени кокосови палми, които явно обичат солената вода, слънцето и влагата. Те още не са пораснали и само една малка ограда от камъни ги пази. Едно райско кътче от Ангола, което се казва “Занга”.
След една седмица, прекарана в Луанда, отлитаме с анголските авиолинии към моя любим град Лобито.
Летището Катумбела по-рано беше военно, а сега е гражданско.
Понеже не знаем, че в Ангола вече има няколко авиокомпании, летим с националната, TAAG, до друг красив град - Лубанго, в провинция Уила. Оказва се, че както и преди, точност на полетите липсва, разписанията не се спазват и прекарваме цели 8 часа на летище Катумбела.
Анголците са свикнали да чакат, видимо не се вълнуват, ако дойде самолетът - ще летят, ако не дойде - ще се приберат по домовете си. Типично за тях е да не се тревожат за нищо и стоически да търпят. След доста формалности на летището, като записване на имената ни, откъде идваме, къде ще отседнем, колко време ще стоим, взимаме такси и стигаме до хотел “Амиго”. Името на хотела се превежда като “приятел”. Някога това обръщение много ми харесваше. Тук хората постоянно се наричат един друг “приятелко”, “приятелю”, “братовчеде” и “братовчедке”. Това са най-употребяваните думи в тази страна.
Щастлива съм, че се намирам в Лубанго, защото при предишното си пребиваване в Ангола не можах за осъществя това пътуване. В Лубанго климатът е европейски. Най-ниските температури достигат до 7°C, а най-високите - до 25°C, и то само по обед. Там е вечна пролет. От всички страни Лубанго е заобиколен от планини. Диша се спокойно. От чешмите тече студена вода, а не като в Лобито, където дори водата от чешмата е топла. Къщите в Лубанго са построени терасовидно като във Велико Търново и на всяка има сателитна антена. Там виреят европейски плодове - ябълки, круши, ягоди. В центъра на града има съвсем нов бюст-паметник на Агостиньо Нето. Университетът също носи неговото име.
Пред “Гранд хотел” попадаме на цветето коледна звезда, което тук е триметрово дърво и в момента цъфти с червени цветове. До него цъфти едно жълто магнолиево дърво. Целият град е много зелен.
Посещаваме и оранжерия за растения, които са характерни за този регион - ядливи кактуси, бамбукови и евкалиптови дървета и палми. Навсякъде е ослепително чисто. В Лубанго расте и български розов храст, а в местата с тропически климат може да се види т. нар. порцеланова роза, която е с по-твърди, като от порцелан, листа.
В Лубанго се намира третата в света по височина статуя на Христос (другите две са в Рио де Жанейро и Лисабон).
Те са построени по идея на пет католически монаси и погледите им се пресичат в една и съща точка в Атлантическия океан. По този начин символично обединяват трите континента Европа, Южна Америка и Африка.
Въпреки съществуващите все още трудности и неуредици, Ангола никога няма да спре да ме удивлява със своите чудеса, които се срещат само тук. Наблизо до Лубанго, но на територията на следващата провинция, се намира връх Леба в планината Сера. Всъщност въпросът в коя провинция се намира върхът е спорен, понеже той е точно на границата между Уила и Намибе. Височината на планината е около 2000 метра. Мястото е прекрасно. Пътят е високопланински и е направен във формата на серпантини, за да не се чувства колко е стръмен. Има и водопад, подобен на нашия Пръскалото, над хижа “Рай” и стръмен каньон, който прилича на Гранд каньон в САЩ. Поради голямата височина на планината времето се сменя на всеки петнайсет минути и трябва да чакаме докато се вдигне мъглата, за да видим красотата на серпантините. По този криволичещ път се стига до Намибе, столицата на едноименната провинция. Разстоянието между Лубанго и Намибе е около 150 км.
За следващото ми посещение ще остане да видя растението “Велвичия Мирабилис”, което е месоядно и се среща само в Ангола, в Намибийската пустиня.
Въпреки че не посетихме големия резерват за диви животни “Кисама”, аз попълвам знанията си чрез други източници. Тъй като по време на войната са били избити много слонове, една американска фондация извършва колосално дело за спасяването на популацията от анголски слонове. С товарни самолети, в контейнери, пренася 80 слона от съседните държави Намибия и Южна Африка. Сега има няколко стада от слонове, които добре са се адаптирали и са обединени около майки-слоници. (Оказва се, че при слоновете има матриархат). В “Кисама” се среща и най-малката антилопа в света, която е висока едва 30 см и се казва дик-дик.
Ангола е голяма страна и при всяко посещение човек може да види нещо ново. Вярвам, че животът тук ще се подобри. Нужно е само да се инвестира повече в туризма, от който може да спечели целият анголски народ.
|
|
| |
|
| горе |
|
|
|
|
