 |
|
| ИНТЕРВЮ ЕВРОПА |
стр.4, бр.6, година XII, 2005г. |
|
|
ЖОФРЕ РОША, председател на НС на Република Ангола:
Политикът и писателЯт са двете страни на медала |
|
|
 Жофре Роша е псевдонимът на Роберту Антониу Витор Франсишку де Алмейда, председател на Националното събрание на Ангола. Активен участник в политическите борби в миналото, Жофре Роша се старае да намери не само материал за литературата, а и сведения и записки, които биха могли да предизвикат известен исторически интерес. Такъв е случаят с публикуваните напоследък три негови книги с историческа насоченост. Две от тях са за Деолинда Родригеш, неговата сестра, а третата е сборник с доклади за културата и изкуството.
|
|
| - Във Вашето детство въпреки многото призвания, които сте смятали, че имате, сте се насочили към писателската дейност. Кое Ви даде основания за това и какви бяха Вашите стимули? |
|
| - Първото нещо, което ме накара да се посветя на писането, беше самата ми наклонност към четене. Обичах да чета още в началното училище, по времето, когато съвсем не беше лесно да се сдобиеш с книги. Четях всичко: списания с разкази в картинки, приключенски книги за каубои - Призрака, Мандрейк, Бъфало Бил, Капитан Марвел, Черния рицар, Капитан Америка, колекция Бъфало, Бизон и какво ли още не, списания с анимационни герои, а по-късно и полицейски романи, и научна фантастика. После започнах да чета по-сериозна литература като произведенията на Жозуе де Кащро, Джон Стайнбек, Тибор Менде, поети като Агостиньо Нето, Вириату да Круш, Антониу Жасинту, Жуау Кабрал де Мелу Нету, Мануел Бандейра, Тиагу де Мелу, Леву Иву, Друмонд де Андраде и други; а след това и Хуан Клементе Самора, Джордж Политцер, Афанасиев и др. Заемахме си едни на други книги и списания и това помагаше много хора да се доберат до произведенията, но понякога веригата се прекъсваше, защото някой решаваше да задържи книгата за себе си. Любовта ми към четенето се засили особено много, когато станах на 11 години и се записах да уча в Националния лицей “Салвадор Корея”. Там имаше библиотека, която аз редовно посещавах. Всеки свободен час използвах, за да отида в библиотеката, докато съучениците ми ходеха в близката горичка или ритаха топка. Така си спечелих прякора Старата библиотекарка. Друг стимул беше за мене вестник “Ученик”, който се списваше и издаваше от ученици от лицея. Някои броеве от него носеше вкъщи един мой по-голям брат, който вече беше завършил същия лицей и аз ги прочитах от началото до края. |
|
| - Фактът, че сте живели в различни квартали на Луанда преди независимостта, Ви е дал една по-широка представа за живота в мусекето... * |
|
| - През 50-те и 60-те години мусекетата си имаха собствен облик и бяха обитавани от всякакви хора, от всякакъв произход, с всякакви условия на живот, всякакви занятия и начин на живот. От сутрин до вечер кварталът беше едно шумно, пулсиращо пространство, където се смесваха миризмите и тоновете на интензивния живот, на моменти с неговите скандали, преследвания на крадци, сбивания, а в други моменти, с усилния труд от зори до мръкване, провлачените провиквания на китандейрите**, песните на лунна светлина, шумните веселби, детската глъчка и патардията, която заразяваше и съседните квартали. Животът в това пространство ми даде едно човешко измерение и ме научи на братство и солидарност с всички роднини, съседи, приятели и жители на целия квартал, с всички тях като партньори в борбата за живот в онези трудни условия. |
|
| - Арестуването Ви през 1961 г. при стъпването на лисабонското летище вероятно Ви е белязало за години напред. Разкажете ни какви бяха последствията от това за живота Ви като човек и като литературен творец. |
|
| - Мисля, че да те арестуват в разцвета на младостта ти, на 20 години, това би белязало всеки. Лично за мене, това беше началото на нов път, беше внезапна и неочаквана промяна на първоначалната посока, която бях поел, но от друга страна, тогава се затвърдиха убежденията ми относно справедливостта на неизбежната битка, в която оттам насетне се налагаше да дам целия свой принос, на който бях способен. Изолацията и самотата са добра почва за размисъл. И необходимостта да се запълни времето те кара да преживееш отново всички моменти от миналото, всички перипетии и връхлетели срещу тебе вълни в бурното море на живота. А оттук до регистрирането на листа хартия на преживените, разказани, констатирани или дори само почувствани истории има само една крачка. |
|
| - Както в “Моето име е Мойзеш Муламбо”, така и в книгата за Деолинда Родригеш (Вашата сестра) проявявате загриженост да доведете до нашето всекидневие важни исторически данни. В каква посока смятате, че историята на Ангола може още да се дописва, като обхваща нови данни? |
|
| - Историята на една млада, макар и дълголетна страна като Ангола е като река, в която се вливат много притоци. Колкото повече са притоците, които си дават среща в нейното русло, толкова по-пълноводна става тя, а течението й е все по-постоянно. Аз търся сведения, записки, които биха могли да предизвикат исторически интерес, без да претендирам да бъда историк. Историята на Ангола трябва да бъде преди всичко загрижена за истината, да отразява вярно и точно действията на различните участници в нея, така че да бъде колкото може по-подробна и обективна. |
|
| - В много анголски литературни заглавия от 70-те и 80-те години (включително “Случки от мусекето”) срещаме правописа на простолюдието, опростения говор на народа, адаптиран литературно. В следващите години същият този език беше канонизиран и превърнат в един все по-формален португалски език. Защо? |
|
| - В моя случай използваният в разказите език следваше обратния процес: не ставаше дума да се адаптира правописът към “опростения говор” (терминът не е мой) на народа, а да се въведе всекидневният език в литературата. Считам, че опитът си струваше и че има тук-там някои последователи, под различни форми, тоест, не е отмрял напълно. |
|
| - Къде е мястото на Жофре Роша в литературата на 80-те години спрямо фактите от колониалния период и тези след обявяването на независимостта? |
|
| - 80-те години започнаха, когато Народна република Ангола щеше да навърши пет години от идването на независимостта. Панорамата непосредствено след това събитие се характеризираше с още по-войнствена агресия, нови разрушения, по-дълбоки конвулсии и сътресения в социалната среда. Аз бях преживял колониализма, постъпателно регистрираната еволюция след революцията на карамфилите в Португалия, маневрите и заговорите, които се оформиха в навечерието на независимостта, интервенциите и опитите да бъде поставена младата държава под диктата, господстващ в Африканския юг, където Ангола възникна като една “черна овца”. Естествено, че при тези обстоятелства моята позиция беше на съпротива, аз подкрепях националните и международните политически сили, които се противопоставяха на тези стремежи. |
|
| - С Вашата книга “Истории от Капангомбе” се затвърждава литературната Ви кариера. Тя е и една от най-значимите Ви творби. В кое физическо пространство на Ангола се вписва тази книга и към кой етап от живота Ви има отношение... |
|
| - Това е разказ, роден по внушение от различните писма, получени през 1975 и 1976 г. в Министерството на външните работи, където тогава работех. Писма от анголци, живеещи в различни краища на света, които изразяваха желание да се завърнат в независима Ангола и молеха за подкрепа на това си начинание. Беше време, когато много хора бягаха от Ангола оставяйки всичко зад гърба си, имуществото си и дори собствената си история... Беше време на отказ от Ангола. Помня, че едно от тези писма беше написано от анголец, който живееше на Сейшелските острови. Така аз завързах интригата, фокусирайки я върху парадокса на тези, които искаха да избягат на всяка цена, като изоставят всичко свое, и онези, които заявяваха волята си да се върнат, без да разполагат с нищо свое, единствено с желанието да се интегрират в средата и в политическия и социалния момент на деня. |
|
| - В едно минало интервю казахте, че следвате стриктно народната поговорка “Залудо работи - залудо не стой”. Кога най-често използвате тази фраза в живота си? |
|
| - Когато се прави нещо, което отговаря на нашите убеждения и е насочено към цели, за които мечтаем. Каквито и препятствия да изникнат, ако целта е добра, струва си да се поддържаме в работен ритъм. |
|
| - В момента сте председател на Националното събрание. Какво четете обикновено, извън националните досиета? |
|
| - Винаги, когато имам време, чета книги от анголски автори, а и други произведения с най-различна тематика: политика, обществени науки, икономика, художествена проза и др. В момента привършвам прочита на една доста интересна книга: “Глобализацията - голямото разочарование” на Джоузеф Щиглиц, който получи Нобелова награда за литература през 2001 г. После мисля да “атакувам” “Наниз от мъниста” на Миа Коту, която отдавна чака на опашката. |
|
| - “Начинът, по който възприема и разглежда фактите чрез една ясна и директна семантика, прави от Жофре Роша писател, който най-добре ситуира Ангола във времето и пространството, като отразява политическата, културната и икономическата действителност на страната”, четем в една вестникарска статия. Възможно ли е да се отдели политикът от писателя? |
|
| - Считам за неимоверно трудно писателят да успее да съблече човешката и социалната си същност. Като политик аз несъмнено оставям някаква следа в моите произведения, някои от грижите, които всички имаме, загрижеността ми за социалната среда и за конфликтите, които там се пораждат. Смятам, че политикът и писателят са двете страни на медала, които взаимно се проникват и допълват. |
|
| - Останаха още много незасегнати въпроси. Бихте ли посочили поне три аспекта, които считате за важни (а не бяха засегнати тук) в областта на изкуството, на хуманитарните и на обществените науки? |
|
| - Мога да посоча например въпросите за връзката между писателя и читателя, за писателя и ефекта от глобализацията, за позицията на писателя в днешния разпадащ се свят, в който властват други ценности. В края на краищата има цял куп въпроси, които биха могли да бъдат засегнати на фона на бъдещето на самото човечество. |
|
Интервю на Агиналдо Крищовау
Превела със съкращения:
Антония П. Пеева |
|
|
| горе |
|
|
|
|
