архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ВИТРИНА стр.21, бр.5, година XIII, 2006г.
Смирение и могъщ интелектуален заряд
Димитър Г. Димитров
Йежи Новошелски
   В средата на 50-те години на миналия век в условията на “разведряването” и на отпадане на редица идеологически “табута” в Краков се установи отново, но различна отпреди, очарователна творческа атмосфера. Най-шумни бяха джазмените - с Тадеуш Курилевич, Ванда Варска, Войчех Каролик (и ред други, включително и българинът Станимир - Чани - Станчев, корнетист), както и участниците в прочутите литературно-музикални кабарета с незабравимия за поляците Пьотр Скшинецки.
Виолончелист, 1959 г.
В “неговото” мазе (“При овните”) се раждаха скечове, куплети, балади, вицове, смешки. Оттам тръгнаха много прочути изпълнители - да спомена поне Ева Демарчик. Моден беше екзистенциализмът със знаковите фигури на Сартр и на Жулиет Греко, с “римските” прически и черни облекла, с дългите пуловери. Такъв носеше и Йежи Новошелски - още тогава, преди да навърши своите 40 г., водещ краковски и полски художник, достигнал впоследствие, както и двамата му близки приятели Тадеуш Бжозовски и Тадеуш Кантор, световна известност. За широката публика появяването на техните възхитителни с модерността си платна беше истинска изненада. За света, който малко знаеше какво става зад “желязната завеса”, тя беше още по-голяма. А всъщност тайната беше проста - след дебютите си веднага след войната, когато осмисляха поновому постиженията на полския авангард от предишните десетилетия, тези и други като тях художници не се включиха в течението на наложения “отгоре” соцреализъм и без да се появяват публично, вървяха по свой собствен път.
Акт, 1999 г.
За Новошелски той бе избран уверено и отстояван през всичките десетилетия на творчеството му - та до края на миналия век. Оригиналността на този художник има дълбока логика и основателност. Тя започва от корените и от ранната му младост. Роден е в Краков от майка, католичка и баща - уният, сиреч гръко-католик. Това предопределя веднага като “гранична” духовната, религиозната и естетическата позиция на бъдещия художник. Нека да напомня, че Униятската църква признава върховенството на папата и на Рим, но запазва почти всичко от традицията на Православната - цялата обредност, песнопенията, иконите и стенописите. Когато през време на Втората световна война Новошелски постъпва като монах в униятски манастир в областта Волин в днешна Украйна, той се задълбочава в богословието и преживява потресно въздействие на традиционните образи и особено на иконите от богатата колекция на тогавашния Украински музей в Лвов, който изучава най-внимателно. Това е и подтикът да се включи в правенето на стенописи. Заболяване е причина тази дейност да бъде прекъсната и той се връща при родителите си в Краков. Нека да добавим, че баща му с източнославянското си презиме - “шелски” (селски) е началник гара и затова в пейзажите на художника по-късно се появяват влакове, локомотиви, семафори. После, вече като зрял художник и признат майстор, Новошелски със своя неповторим почерк рисува икони и стенописи - цели ансамбли както в православни и униятски, така и в католически храмове. Той се смята за зограф и за светски художник, разработващ всякакви сюжети - от композиции и актове до пейзажи и натюрморти. Не смята себе си за “мистик”, защото чрез контакта си със старата традиция осъзнава преди всичко възвишеното и дори величественото в изкуството. При наличието на някои опростявания, пестеливост - дори крайна в сюжетите му, той е високо над всякакъв наивизъм - така моден в Европа след Митничаря Русо, и в Източна Полша чрез селската самодейност в православните райони, главно, където живеят украинци и белоруси: тези образци, които понякога са много интересни и привлекателни, все пак са проява на фолклоризъм и са твърде далеч от някога могъщото течение на източнохристиянското изкуство. Това, което идва от Византия и от Балканите векове преди Ренесанса, Иван Грозни или Петър Велики, чиито носители са безбройни анонимни майстори в старите руски земи - от Киев до Псков и от Новгород до Твер, в съществувалите някога Халичка, Черна и Червена Рус, едва по-късно слели се в онази “Мала”, а това за някогашните географи значи само “Близка”, чието съвременно име е Украйна. Така, че нямаме повод да окачествяваме големия художник и мислител (автор и на текстове), ерудит в много области - на изкуството и естетиката, на религиите, култовете и на богословието, като обикновен “стилизатор”. И когато усетим всичко ново и оригинално, което е излязло изпод четката му, разбираме напълно, че той вдъхва не само нов живот на блестящата стара традиция, но се издига и над обикновеното течение на времето, наречено история. Издига се в сфера, която бихме могли да наречем “метаистория”, или извънвременност - със сигурност там, където е мястото на истинското голямо изкуство...

Гара на теснолинейка в планината, 1964 г.
   От разстоянието на десетилетията разбираме смисъла на неговите ранни платна с геометрични мотиви, типични за плоскостното конструиране на образа, още веднъж се връщаме към специфичната самотност на актовете, на пейзажите (с невероятно точно овладяване на формите), на джазовия контрабасист. Даваме си сметка колко е силен декоративният момент у Матис, например, който се е учил също от иконописната традиция в началото на нейното преоткриване... И колко пестелив е колоритът на Новошелски. Несъмнено той търси зрителя, но не за да го привлича и “прелъстява” с декоративна пищност, но за да го въвлече зад или дори над образната плоскост, защото е проумял основната цел на иконата - още в светлината на неоплатонизма на християнските мислители отпреди иконоборството (и от защитниците му по негово време).

   Не е случайност, че Йежи Новошелски е така здраво свързан с Краков, старата столица на Ягелоните, които основават прочутия университет (художникът е негов доктор хонорис кауза). Още първият Ягело на трона е син на руска княгиня, а неговата “зестра” е православното население на някогашното Велико княжество Литва, разпростряло се на огромна територия със славянско, руско население. Кралете на тази династия понякога се увличат от утопията за възвръщане на загубеното единство на християнството, но по-късно толерират реформаторите или дори някогашните еретици - ариани. Поръчват изписването на средновековни романски и готически църкви и параклиси в духа на източнохристиянската или както сме свикнали да казваме - византийската традиция. Във всеки случай просветени католически духовници са се грижели за оцеляването на образците на православното изкуство, наричани презрително от простолюдието бохомази (буквално богоцапаници). И творчеството на големия художник е доказателство и потвърждение на думите на покойния полски папа Йоан-Павел II, което добре трябва да помним - а именно, че Европа диша с “два дроба”. Наистина, източното християнско изкуство в Полша не е екзотика и за това ни напомнят изследванията на безброй големи слависти, литературоведи, музиколози, историци, включително на изкуството и на културата. На световноизвестния композитор Кшищоф Пендерецки неслучайно дължим и чудесната “Утреня”, заради чието написване беше потърсил вдъхновение и в България. Като прибавим към нея и “Пасиона” по Св. Лука”, получаваме музикален пример за живите и плодотворни основи и принципи от художествената традиция преди цели векове. Но музиката може да въздейства и върху хората от други културни кръгове - там, където се изпълнява. Живописта на Новошелски, особено монументалната, въздейства единствено в архитектурната си среда. Репродуцирането й е само “за информация”.

Портрет, 1947 г.
   Въпреки това проумяващият зрител лесно може да разбере, че е прескочил и надскочил Ренесанса, за да открие вечния живец на източнохристиянското изкуство, което все още наричаме византийско, въпреки че империята я няма от векове, а самата стилистика на изображенията е компрометирана от безкрайните повторения, копия и туристически сувенири. Новошелски насища образите си със съсредоточеност и смирение, с необикновен дух и интелектуален заряд. Този заряд наистина е могъщ. Смирение и могъщество!? Да, и двете неща при него са неразделни. Смирението се полага на човека, то го краси, а за твореца са присъщи откриването на великото в изкуството и стремежът към него. Така творбата може да се издигне над индивидуалността на автора си и с това да го изтръгне над собственото му човешко, ”историческо” време. Неслучайно художникът заявява: “Живописта винаги се занимава все с едно и също - рисуването на картини е като подготовка на пространството ни, в което ще трябва да живеем след смъртта си, сиреч, ние си строим такова жилище. И никой не би могъл да направи това вместо нас.”
горе