 |
|
| АРТ |
стр.43, бр.5, година XII, 2005г. |
|
|
КИНОТО КАТО ОТРАЖЕНИЕ НА СЪВРЕМЕННОТО ОБЩЕСТВО |
|
|
Антонио
Хименес-Рико |
|
НЕкиното, независимо от крайностите до които стига, е виновно, че сред хората и в обществото има насилие. Не военните филми са отговорни за обявяването на войни и не бедността и мизерията в следвоенна Италия се случват по вина на Роселини, Де Сика или на неореалистичното кино. Kиното е следствие от обществото, което го произвежда, а не обратното. И ако е имало, има и ще има кино с разтърсващо насилие, то без съмнение ще е отражение на едно общество, изпълнено с още по-голямо насилие. Но каквото и да казват някои социолози, психолози, педагози и т. н., киното не носи отговорност за случващото се или за онова, което може да се случи в съвременното общество.
“Киното е екшън, секс, насилие. Kиното е емоция в движение”, казва Самуел Фулър. Вярно е, че има и такъв вид кино, който показва и злорадства от съществуването на действия, подбуждани от изключително насилие, в отчаяно търсене на емоции в движение. И че много от тези филми нито изследват, нито имат претенцията да отразяват дадена социална действителност, за която въобще не ги е грижа, и които в крайна сметка я използват само като алиби за собствените си, от друга страна, легитимни комерсиални цели.
Естествено не всички филми, които третират темата за насилието, имат характер на антропологично доказателство. И не всички търсят изключителния ефект на грубото възхваляване на първичните инстинкти на зрителя. Инстинкти, които, от друга страна, са единствена отговорност и притежание на зрителя. Но даже и някои създатели на филми да изпитват чисто наслаждение от хвалебственото възвеличаване на насилието даром, кой може да докаже и да ни убеди, че буквалното пресъздаване на факти или актове на насилие в киното неизменно подбужда към подражание, а не към отхвърлянето му? Да се показва действителност, изпълнена с насилие, не е непременно подтик към възпроизвеждането й. Даже не и към осъждането й. Тъй като същината на въпроса е в това по какъв начин се пресъздава това насилие, а не какъв вид насилие се показва. И за това “по какъв начин” имаме какво да кажем ние, хората, които правим кино, колкото и основателни съмнения да събужда у мен наивната и даже искрена теория, че представянето по атрактивен и ласкателен начин на насилствени действия е по-малко препоръчително, отколкото ако се прави по неприятен, отблъскващ и животински начин.
Но на този етап едва ли има някой, който, ако познава поне част от импулсите, движещи днес масовия зрител да изпълва кинозалите, да не знае, че кървавите и жестоки сцени създават по-силна зависимост отколкото онова, което е представено с внушаваща любезност? Kое е по-добро - да се показва, нещо, което е действителност, или онова, което би ни се искало да бъде? Онова, което се случва, или другото, което би трябвало да се случи? И коя е онази симпатична личност, която може да реши какво трябва и какво би трябвало да се случи? Самуел Фулър, който цитирах по-горе, истински тълкувател на насилието в киното, за когото заснемането на филм е като бойно поле, също казва при някакъв случай, че “всеки военен филм (а той е създал няколко запомнящи се заглавия) в същината си винаги е антивоенен”. И защо не? Или киното задължително и неизменно трябва да бъде поучително, без да знаем къде точно се намираме на границата между служещото за достоен пример и вредното? Нека възрастният зрител да реши, а не ние да решаваме вместо него, като го свеждаме до положението на беззащитно дете, което естествено трябва да предпазваме от някои ексцесии, и да започнем от някои от най-открояващите се уж направени за деца заглавия, излезли от филмовите фабрики на Уолт Дисней и които са ни ужасявали с най-прикритото и сюблимно насилие, но са гледани от няколко поколения невинни и наивно вярващи малки създания.
Следователно, ако зрителят е в зряла възраст и може да избира, какво да направи създателят на филми? Да счита, че се намира в най-идиличния от световете и да отвърне поглед, без да знае много добре в каква посока да погледне, но не и да забележи онова, което го окръжава?
Киното преди всичко е спектакъл. И живот. И истина. И лъжа. И фантазия. Много, извънредно много големи кинорежисьори, истински майстори на киното като изразно средство, са измисляли истории, персонажи, конфликти, приключения, ситуации, отдалечени по принцип от чистото засвидетелстване на друг вид обкръжаваща ни действителност и по-сполучливо, без тържественост или нелепи претенции са съумявали да изследват в дълбочина непознатите измерения на човешкото същество. И нека не казваме нищо за онези, които са избрали комедията, хумор като гледна точка, като начин да погледнат към различните страни на действителността и поведенията, и които в някои случаи са постигнали върховна изява на свирепост и жлъч, страстно желана от някои от проповедниците, маскирани като създатели на кино. Но киното основно е акт на свобода. И всеки правещ кино го използва както пожелае, може или му позволят да го прави. Мнозина, водени от истински личен ангажимент и конкретен творчески подход, отразяват и разсъждават върху насилието по начина, предпочитан от тях, и считат, че най-силно терапевтично, катализиращо, ревулсиращо или чисто експресивно въздействие се постига, ако се тръгне от схващането, че в киното няма по-добър, по-красив спектакъл от този на човешкото същество, и ако насилието е присъщо на човешката природа, задължително трябва да бъде най-добрият от кино спектаклите, без това да означава защита или порицание на каквото и да било. Аз лично предпочитам общество без насилие, даже и да трябва да понасям най-ужасяващите насилия във филмите. Защото смятам, че киното преди всичко е акт на свобода и макар въобще да не ме привлича видът кино, което отделя централно място и експлоатира по безнаказан начин най-отблъскващото насилие, няма да направя крачка, няма да помръдна пръст, за да попреча на онези, които искат да правят точно такова кино. Защото няма по-лошо насилие от цензурата. Дори и да е облечена в най-добрите намерения.
|
|
| |
|
| горе |
|
|
|
|
