 |
|
| АРТ |
стр.38, бр.5, година XI, 2004г. |
|
| ЕЛЕНА ДРАГОСТИНОВА |
|
 В парка “Сибелиус” край Хелзинки до маската на композитора се издига красива конструкция от 600 тръби, подобни на тръбите на орган. Толкова е изразителна, че не можеш да не се сетиш за сравнението на архитектурата като своеобразна “застинала” музика. Размерите на този монумент са внушителни - в записките си от първото ми посещение там съм написала: височина - 8,50 метра, дължина - 10,50, ширина - 6,80, тежина - 24 тона. Тези параметри обаче “олекват”, когато човек опознае поне малко финландците и установи могъщата роля на Ян Сибелиус в изграждането на самочувствието им и в укрепването на националното самосъзнание.
Сибелиус е светлата емблематична личност, която обобщава най-популярната представа за финландския национален характер и придава на легендите за този характер правдоподобност и плътност. “Беше способен да получи наслаждение от всичко - от хубавите цигари, разговори, весела компания, от природата... Когато беше вън от града, се виждаше, че даже и в полето живее свой собствен живот. Запеят ли птиците, той се превръщаше в слух; когато чуеше зова на млад пастир, в душата му веднага се раждаше мелодия. Той беше необикновено възприемчив и всичко около него се превръщаше в музика.” И още: “Сибелиус притежава цветен слух. Между слуховите му и зрителни представи има някаква психологическа връзка. За него всичко в света има свое мелодическо подобие, всеки глас в природата придобива форма на музикален мотив, всеки емоционален импулс поражда съответната хармония...” - така е описан Сибелиус от съвременниците си.
Обичали са го - и заради симфоничните му платна - “Финландия”, “Карелия”, “Тапиола”, и заради патриотичната “Атинска песен”, предизвикала ентусиазъм, подобен на ентусиазма на италианците от оперите на Верди. Асоциациите, които възникват със споменаването на името на Сибелиус, са толкова богати, че в крайна сметка името на този композитор се превръща в нарицателно за една музикална култура. То дори е възможност за разпознаване на цяла нация и един от символите, чрез които финландците се самоидентифицират.
През 1915 г. бил отпразнуван 50-ят рожден ден на Ян Сибелиус. По-нататък всеки негов следващ юбилей се превръща в пищно тържество и в несдържан израз на обич от страна на сънародниците му. Приживе, до 92-годишната си възраст Сибелиус се е радвал на признателността на ощe четири такива юбилея, а през 1951 г. се поставя началото на фестивала “Седмица на Сибелиус” в Хелзинки. В днешно време музиката на Финландия и нейните фестивали в столицата, в Турку, в Ювяскюля, Оперният фестивал в Савонлина, та дори и джазфестивали като този в Пори с по нещо напомнят за тази магнетична личност. Дори без да звучи музиката на великия майстор, те носят отпечатъка на пристрастието към корените, широтата на културните интереси, на неизменното съдружие на музика с изследователска работа, на ясната конструкция и вътрешната хармония, която помага и на човека, и на неговите творения да изглеждат стабилни в своето самочувствие за ролята си в целостта. Като стотиците тръби на органа.
През 70-те и 80-те години, когато в Благоевград имаше “Ален мак”, в Сочи - “Червен карамфил”, в Берлин - “Червени песни”, в Португалия - пак нещо подобно, финландските певчески формации бяха едни от тези, които се открояваха и не можеше да бъдат сбъркани с други. Впрочем съблечени от идеологическата си обвивка, тези фестивали бяха открехнат прозорец към света. Чрез тях можехме да опознаем наживо части от пъзела на една или друга култура. Пък било то и чрез миниатюрното є проявление - песента. На един от тези фестивали пирон в програмата бе “Пунайнен ланка” (“Червена нишка”) - формация, която привличаше вниманието с перфектната си звучност, владеене на каноните в детайли, и същевременно с лежерността, с която си позволяваше да ги нарушава. По-късно, когато попаднах на финландския аналог на алените фестивали - Фестивалът на песента в Хелзинки, мозайката постепенно се намести. “Пунайнен ланка” се оказа формация, която е типична за подхода на финландците към песента - в нея те откриват възможност за себеизразяване. Но не като монологизиране със самите себе си, а като възможност да общуват с приятели, с публиката, да разговарят със света върху съдбоносни теми по атрактивен начин. На този фестивал се разгръща ветрилото на много жанрове - от песента в нейния почти автентичен образ, близък до фолклорния епос, до поп- рок- и джазприйомите. Независимо от жанровата дреха, музиката на финландските формации се разпознава - прилича на дълбоко вълнение под огледална повърхност, на красноречива рисунка, изписана в пастелен колорит.
Самият фестивал тогава, в началото на 80-те, бе стълпотворение от представители на различни националности, които се опитваха да говорят на общ език чрез музиката си. Разбира се, универалността в общуването успяваха да постигнат майсторите, които фестивалът си бе позволил да покани - сред тях бяха Пийт Сигър - мъдрецът пътешественик с детски поглед върху света, и една очарователна ранна Алла Пугачова. Същевременно фестивалът бе толерантен и към аматьорските групи - бе допуснал такива, които имаха какво да кажат, макар да не знаеха все още как. И може би тази нелустросана прослойка в пирамидата на фестивала бе най-любопитна за изследване.
Мисля, че в такава среда се запознах тогава с Илпо Саунио и неговите приятели - един бръмчащ кошер от енергични хора, които разговаряха, интервюираха, слушаха, скицираха, записваха на лента, организираха теоретични конференции, пренасяха и фиксираха в текст летящи уловени мисли... А по-късно всичко това се превръщаше в безценен архив, в томове изкуствоведски изследвания. Всичко, което за останалите изглеждаше лист отбрулен или еднодневка, придобиваше ценност, ставаше възможност за следващо начало. Така както някога Льонрот е събирал, записвал и публикувал епичните финландски руни в легендарния сборник “Калевала”. А по-късно “ алевала” е станал извор на вдъхновение за Сибелиус и ред финландски композитори.
Тези финландски изследвачи сега са почти ежегодни гости на България. И щом стъпи кракът им тук, не се уморяват да се спускат в недрата на фолклора ни, да хвърчат по сватбени и други обреди, да се вглеждат във всекидневните проявления на музикалната ни култура и да търсят паралел с тяхната. В интерес на истината - понякога го намират. Колкото и да сме далече географски.
Финландия има и своята прочута оперна сцена на открито. Савонлина е другата фестивална точка, която всяка година привлича хиляди меломани. Съчетанието тук е класическо: изкуството е поставено в контекста на старината - замък, построен през 1475 г. Към тази изпитана формула се добавя и очарованието на приказната островна природа, тъмната синева на езерните води и понтонът, който води до мястото на празника.
Общият брой на посетителите тук е средно 62 хиляди. Тази година въпреки дъждовното лято са били продадени с 9000 билета повече в сравнение с 2003 г. Статистиката би могла да бъде схваната и като постижение на маркетинга. Но за онези, които знаят рецептите на добрите фестивали, е ясно, че в основата на хубавия празник са репертоарът, творческите екипи и солистите. Сред желаните и силно аплодирани гости от 1994 г. насам е Калуди Калудов - българският тенор, който в различни издания на фестивала направи серия от блестящи участия: самостоятелен концерт, в “Аида”, “Силата на съдбата”, “Дон Карлос”, “Кавалерия Рустикана”, “Палячи”.
Друг голям български певец - басът Юлиан Константинов, е съхранил низ от скъпи спомени от участията си в Савонлина през 1998, 1999 и 2000 г., от магнетичната личност на Сър Едуард Даунс, сътрудничеството с Ковънт Гардън, от бялата нощ на 21 юни, от своенравията на природата, които могат да осуетяват репетиции, но не и намеренията на организатори и артисти за оперен празник. Савонлина е и поводът Юлиан да опознае отблизо звездите на финландската музикална култура, с които по-късно се среща на сцените в Залцбург и в Парижката опера на Бастилията. С уважение споменава “суперзвездното” сопрано Карита Матила, сопраното Сойле Исокоски, баса Мати Салминен и неговия вкус към немския репертоар. В историята на Савонлина е записано и името на бас-звездата от 60-те години Марти Талбела, който, сравнително млад, е починал точно в деня на сватбата на дъщеря си, но е оставил дълбока следа като един от инициаторите на фестивала. “Савонлина е място, което събира разнородна публика - от Северна Европа, напоследък и от Русия - казва Юлиан Константинов. - Онова, което остава постоянно качество на фестивала, е здравата работа на организаторите в името на публиката.”
На фестивала в Савонлина не съм била. Така както ми го описва Юлиан Константинов, това е празник, на който си заслужава да бъдеш очевидец. Още повече че операта е сърцевина, около която се завъртат куп привлекателни гарнитури. Една от тях е инициативата “Клуб Опера”. Сайтът є примамва своите членове с отстъпки в цените, с туробиколки на замъка преди представлението и гостуване през първата пауза на спектаклите в “Олавинлина конгрес хол”. Сайтът на клуба поддържа интереса към фестивалните събития през цялата година, приканва публиката в лабораторията, като я информира за всяка стъпка в подготовката на следващия празник. Програмата за 2005 г. вече е закована. В нея има премиера на “Аида”, спектакли на “Турандот”, рецитали, гостуване на Операта на Барселона с “Любовен елексир”, Испански нощен концерт... Чудно ли е тогава, че вече е разпродадена голяма част от билетите. Меломаните сънуват голямото савонлинско оперно лято.
|
|
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
