 |
|
| Арт |
стр.46, бр.4, година XX, 2013г. |
|
|
Традиционни музикални инструменти |
|
|
| |
|
От дълбока древност до днес се е запазила казахска народна легенда за неземния, свръхестествен произход на музиката и пеенето. В нея се разказва, че носещата се високо в небето божествена песен, докато прелитала над безкрайната степ на чергаруващите казахи, се спуснала ниско и затова народът, който я е чул, е надарен с голяма музикална дарба и способности. Съществува и поговорката: "Бог е вложил в душата на всеки казах частичка кюй (фолклорна казахска инструментална пиеса) още от самото му раждане". Навярно заради това пришълците, наблюдавайки живота и бита на казахите през ХVIII-ХIХ в., с почуда и възхищение отбелязвали поразителната им творческа надареност, музициране и спонтанни музикално-поетични импровизации.
Домбрата е била любим инструмент на народните музиканти. В миналото струните й се правили от кози черва. Мнозина обичали нежната, меко напевна и кадифена звучност на домбрата, а направата и употребата й в чергарския бит били напълно възможни. В традиционното народно музициране изпълненията на домбра обикновено се предхождали от разказ или легенда за възникването и съдържанието на кюя. Историята на тази традиция се корени във вековете, за което свидетелстват археологическите открития в древния Хорезъм, както и в Пазъръкските могили и находките, намерени от археолозите на други места в Казахстан. Те доказват, че домбрата и кобъзът са били най-популярните музикални инструменти на първите номади. Характерна особеност за изпълнението на домбра е, че то е солово. Това спомагало за израстването на оригинални творци през различните исторически епохи. Народната памет пази имената на най-добрите: Кен Буга, Асан Кайгъ, Карт Ногай, Байжигит, Бежен, Таттимбет, Казангап, Сейтек, Дина Нурпеисова и др. Изкуството на всеки кюйши и стилът му се откроявали с ярка индивидуалност, характерен изпълнителски маниер, типични музикални изразни средства и разнообразна тематика.
Къл кобъз е много популярен лъков двуструнен инструмент. Споменава се в книгата "Китаби деде Коркут" ("Книга на дядо ми Коркут"), датираща от XVIII-XIX в. Думата "къл" означава конски косъм, от тях се правели струните. На инструмента свирели както шаманите (баксъ), така и народните изпълнители. При докосване с лък двете струни, изработени от 104 конски косъма, издават цяла гама от обертонове. Колоритът и плътността на звученето зависят до голяма степен от силата, с която се прокарва лъкът, както и от височината на звука, при което обертоновете звучат ту гъгниво, ту пискливо, ту с кадифено-плътен тон. Историята на свиренето на кобъз е свързана с религиозно-магическите ритуали на шаманите. Чрез кобъза шаманите общували с духовете на своите прадеди (аруах). Но традицията на кобъза няма единствено ритуален характер, а е свързана и с епическото творчество на жърау (певците), на които номадските общности отреждали видно място. Те обикновено били членове на ханската свита, военни и политически съветници, възпяващи геройските подвизи на хановете и батърите (богатирите).
За кюите, изпълнявани на кобъз, е характерно звукоподражанието: вой на вълци, съскане на лебед, тропот на конски копита, свирене на летяща стрела. Инструментът се изработва от цяло парче дърво. Това е един от най-древните начини за направа на музикални инструменти в човешката история, който обаче не се обяснява с техническа изостаналост или с липса на метални инструменти. Според древните вярвания на много народи само в единен къс дърво се запазва живата песенна душа на дървото, която ще зазвучи в инструмента. Отвореният корпус, както и струните, изработени от снопчета от 30-60 неусукани конски косми, придават много плътен, богат на обертонове тембър.
Събъзгъ. В миналото събъзгът бил широко използван във фолклорната музика. Изработва се от кухите стебла на растението руско вълмо (Salicornia ruthenica Iljin). Простата му форма и разпространеността на материала, от който се прави, допринесли за голямата му популярност сред казахските музиканти. Колоритът на тембъра му се изразява в треперлив, сякаш изпълнен с трепет звук, напомнящ за високия регистър на флейта. На него се е свирело по летните пасища, на сватби, когато се раждало дете или пристигал уважаван гост. Образите в музиката, изпълнявана на този инструмент, датират от дълбока древност. Свидетелство за това са достигналите до нас кюи - легенди, към които спадат "Кок бука" ("Небесният бик"), "Желмая" - прозвище на камилата на легендарния Асан Кайгъ - поет и философ, наричан Асан Печалния, "Бозънген" - камилата -свещено животно. Прочути изпълнители на събъзгъ в миналото са Курумбай, Кангожа, Тулак, Сърмалай, Ъскак. През ХХ в. се прославят В. Ъскаков, О. Кожабергенов, М. Онгаров, Ш. Ауганбаев.
Асатаяк e древен казахски и тюркски ударен музикален инструмент. Прилича на жезъл или палка с плоска главичка, украсен с орнаменти и метални халки или висулки. Издава остър, рязък звук. За да засилят звука му, шаманите използвали конърау -звънчета, прикрепени към главичката. При тръскане на инструмента конърау допълвали звученето му с металния си звън.
Сазсърнай е духов инструмент, изработен от глина, подобен донякъде на окарина. На територията на Казахстан е открит при разкопките в древното градище Отрар. Отличава се с "прозрачен, светъл" тембър. В древни времена е бил много популярен сред децата и юношите.
Жетъген е казахски и тюркски древен дрънков музикален инструмент, чиято форма напомня гусла или легнала арфа. Класическият жетъген има седем струни, а съвременният реконструиран -15. Най-древният тип жетъгени представлявали изтеглени корпуси, издълбани от едно парче дърво. Те нямали нито горна дъска, нито ключове. Струните се опъвали с ръка от външната страна на инструмента. По-късно горната част на жетъгена била покрита с дървена дъска. Под всяка струна от двете страни поставяли ашици, които служели за ключове. Струните се настройвали чрез преместване на ашиците - при сближаването им тонът се повишавал и обратното. В наши дни фолклорните ансамбли използват реконструирани жетъгени, чийто диапазон е разширен чрез увеличаване броя на струните до 15. Струните се настройват посредством ключовете и "магаренцето". Жетъгенът има мек, напевен звук.
Шанкобъз е духов народен инструмент с платък. Спада към идиофоните. Обикновено се изработва от метал или дърво, а при свирене се притиска към зъбите или устните - устната кухина играе ролята на резонатор. С промените в артикулирането на устата и дишането се мени и тембърът на инструмента. Промени в положението на диафрагмата, гръкляна, преглъщането, езика и устните придават различни нюанси на звука.
Дабъл (Даулпаз) е казахски национален ударен инструмент. Представлява обръч с дръжка, на който двустранно е опъната кожа и отдалеч прилича на тиган. Този инструмент с много силен гръмовен звук е служил в миналото за военна сигнализация -с него се е давал сигнал за атака. В древността ударните инструменти (дабъл, дауълпаз и шъндауъл) са били широко използвани в бита на казахите. Гръмовните им ритми са известявали за приближаващ враг, звучали са при лов с обграждане на дивеча, свиквали са жителите на лов, за религиозни обреди, съобщавали за предстоящо придвижване или пък са служели да сплашват нападащите врагове.
|
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
