 |
|
| ВЯРА |
стр.18, бр.4, година X, 2003г. |
|
|
Автобиографични бележки на епископ Рафаил Д. Попов
Основоположник на католическата църква от източен обряд в България |
|
|
| Иван Еленков |
|
|
 |
Следващите страници са част от важен документ за историята на източните католици в България - дневникът на епископ Рафаил. Автобиографичните бележки, написани там, откриват неизвестни факти от живота му, особено що се отнася до годините отпреди неговото причастие към унията.
Какъв е делът на този владика, как стои той не само спрямо случилото се, на което сам е бил свидетел и деен съучастник, но как изглежда и сред пълноводния поток от събития, последвали смъртта му и съставили историята на Католическата църква от източен обряд в България до наши дни?
Управлението на епископ Рафаил Д. Попов преодолява тежката криза в църквата непосредствено след нейното учредяване, свързвана обичайно с отвличането на първия духовен началник на източните католици, архиепископ Йосиф Соколски. В края на 1860 г. тя била създадена под напора на оглавяваното от Драган Цанков мирско униатско движение, радикално крило в българските църковнонационални борби за самостоятелна духовна йерархия. Съзнаването на точно това начало в нейната ранна история прави разбираема скоро споходилата я криза и дава възможност да се види мястото на епископ Рафаил както в тия събития, така и в цялостната история на Източната католическа църква в България.
Кризисният период, в който встъпила тя през лятото на 1861 г., разкрива противоречията на две основни тенденции, съпътстващи раждането и началното развитие на българското съединение с Рим - противоречията между политическия прагматизъм на мирското униатско движение и началата на вярата като основополагащи принципи на църковното строителство.
Кризисните събития от това лято, дошли след изчезването на злочестия дядо Йосиф в Русия, поставили водещите дотогава първоинициативни фигури от мирското движение в дефанзивна позиция. Оттук започнало наново изграждането на Католическата църква от източен обряд. Новият конституиращ център в тази критична точка, източникът на конституиращата инициатива сега станала Апостолическата делегация в Цариград. Цанков и хората около него били принудени да приемат ултимативното настояване от страна на делегацията за открито изповядване на католическата вяра без двусмислия и неясноти, начело на Католическата църква от източен обряд да бъдат въздигнати български и латински духовници, възпитаници на католическата традиция и пр. Процесът постепенно водел и до разцепването, и до вътрешното самоопределение на хората от мирското униатско движение, водел до оспорването на безразделния до този момент в него авторитет на Драган Цанков. Оформяло се сред миряните течение, поддържащо и признаващо водещата роля на стратегията за въздигане на църквата, чертана от Апостолическата делегация. Това довело до рязък обрат в развитието и съотношенията на споменатите основни тенденции в развитието на Българската уния от нейната начална история. В началото на август 1863 г. Драган Цанков напуснал Цариград и изоставил унията завинаги. Мирското движение престанало да бъде източник на водещите инициативи, определящи перспективите на съединението с Рим. Така се стигнало и до смяна и на ключовите фигури, с които била свързана неговата ранна история. Процесът, започнал още от 1861 г. с отвличането на Соколски, продължил през 1862 г., когато постепенно се оттеглили и напуснали Цариград Тодор Икономов, Георги Миркович, Манол Иванов, Христо Ваклидов и други видни униати-миряни, и стигнал своя край през 1863 г. с оттеглянето на Драган Цанков. След тази година духовници, не миряни, щели да олицетворяват българската уния и църквата, не мирското движение, щяла да определя нейните перспективи. Тук именно се появява и личността на епископ Рафаил Д. Попов, който във времето на встъпване в пастирските си обязаности едва имал навършени 31 години. Управлението му утвърдило окончателно надмощието на верското начало за водеща сила и в този смисъл нему принадлежи честта да е същинският основоположник на Католическата църква от източен обряд в България.
Кратки и частни мои по-важни бележки.
Частни мои бележки от 1849 год.
От Рафаил Д. Попов Еп.[ископ] Управ.[ител] на съед.[инените] българи.
(Писано в Солун 1875 год.[ина] март 12/24-ий)
В 1849 год.[ина] излезнах от училището и отидох за учител в село Попинци (Татар Пазарджиска каза) на 20-ий октомврий, гдето учителствoвах две години, т.е. до 1851 октом.[ври] 26-ий. В 1850 лето ожени ся брат ни Станко с Стойна Начева от същето село.
В лето 1851 ноем.[ври] 8-ий отведе мя баща ми в Пловдивското училище при Г.[осподин] Найдена Герова (сега консул Руский) гдето стоях до 12 апр.[ил] 1852. Върнах ся в Отечеството си, гдето престоях 4 дена и на 16 апр.[ил] 1852 год.[ина] отидох за учител в Поибрене, гдето учителствовах една година.
В 1853 год.[ина] апр.[ил] 24-ий върнах се в Oтечеството си и бавих се 8 месяци, т.е. до янн[уари] 7-ий.
В 1854 год.[ина] януарий 7-ий, тръгнах за в Панагюрище, през София и с Иван Велчов Каролеев отидохме в Берковица за учители; по причина на неспоразумението ни с брата му Филипа и баща му, аз си дадох оставката на 6-ий август и като ся споразумяхме с Духовник Пахомий Рилец, тръгнахме с него за Враца с намерение да приема иноческий чин; ако и да ся труди Врачанският Епископ Г.[осподин] Доротей да ся оставя от намерението си и да мя проводи за учител в Оряхово, аз постоянствувах, и отидохме с Пахомий в Карлуковский монастир Св. Богородица (Плевенско) гдето ся подстригах за инок от игумена Серапиона на 24 август 1854 год.[ина]. От тук отидохме в Плевен. Ходих два месяци Таксидиотин и по причина на гонението ни от Влад.[иката] Доротея вече оставихме Плевен на 27 октомв.[врий] и върнахме ся в Берковица, гдето станах учител само за три години.
Частни мои бележки от 1855 до 1859 год.[ина]
От Рафаила Д. Попова Еп.[ископ] Упр.[авител] на съед.[инените] българи.
(Писано в Солун 1875 год.[ина] 12/22 март)
В 1855 год.[ина] Априлий 23 почнах учителствованието си в Берковица (ако и да ми препятства много на това Пахомий) и следвах до год.[ина] 1858 апр.[ил] 23 и дадох си оставката с намерение да си отида за Отечеството от гдето баща ми непрестанно мя призоваваше; но Пахомий искусен в ласкателствата, убеди мя да остана още малко време при него и после да мя испроводи честно и така аз останах още 9 месеца в Берковица, а в 1859 янн.[уари] 20 оставих Берковица и отидох в Рилский монастир, гдето пристигнах на 26 ануар.[и]. През февруарий Пахомий тръгна за Севлиево Таксидиотин. Аз остах в монастирът; И понеже Негово преосв.[ещенство] Авксентий (пребиваваше в това време в монастари) немаше ч[е]тец Егумина Йосиф мя покани да му бъда за такъв, аз с благодарност приех. Г.[осподин] Авксентий като беше твърде задоволен от поведението ми, реши да мя рукоположи за Диекон и то извърши в тържествената си служба на 15 август 1859 год.[ина] пред едно голямо число поклонници, които беха дошли за празника в Рилският монастир Св. Йоан. Баща ми П.[оп] Добре представил ся на 14 ноември.
В същата година ноемврий 20-ий тръгнахме с негово преосвещенство за Цариград с намерение да изпроси от Патриаршията некоя Епархия и пристигнахме в Ц[ари]град на декемврий 10-ий.
В 1860 лето Априлий 3-ий в ден Пасха Христова като служехме заедно с Н.[егово] Преосв.[ещенство] Г.[осподин] Иларион Макар.[иополски] множеството единогласно отхвърли името на вселен.[ския] Патр.[иарх] Г.[осподин] Кирил и ся обяви за независими. В същата година на 24 декем.[врий] аз оставих Г.[осподин] Авксентия и схизмата и приех св.[етото] съединение с Римската църква.
+Р.Д. Попов
Тук бележките на епископ Рафаил се прекратяват. На 23 февруари 1876 г. с последна бележка в дневника си отбелязал литургията, която служил сутринта на този ден и други дребни всекидневни грижи. Сетне в добро здраве и бодър поел към меджлиса, където бил поканен редом с други представители на местното гражданство. При връщането си, сломен телом, имал сили само да каже на приближените си, че във вилаетското управление бил почерпен с черешово сладко. Починал още същия ден. Църковното предание носи убеждението за неговата неслучайна и предумишлена смърт, отдавана, както много злодеяния през Възраждането, преимуществено на гърците. За края на епископа обаче по-достоверно изглежда мнението на неговия протосингел, често споменавания в дневника отец Викторен Галабер, който, преди да приеме духовното поприще, завършил медицина, дори защитил и докторат: “Н. В. Пр. Рафаил Добрев Попов го няма вече - писал скоро след трагичното събитие отец Галабер. Той получи ненадейно удар, понеделник 23 февруари/6 март, в митрополията си, към 4 часа след обяд. Смъртта му бе моментална...” Той управлявал българския Източно-католически викариат 11 години и три месеца и остава в историята на Източнокатолическата църква нейният същински основател.
|
|
| горе |
|
|
|
|
